На 4-ти Януари, 1948 г., еврейски терористи подкарват камион пълен с
експлозиви към центъра на Яфа (понастоящем е квартал в Тел Авив), където
го детонират убивайки 26 души и ранявайки около 100 палестински жени,
деца и мъже. [1] Атаката била дело на Иргун Цевай Леуми (Национална
военна организация), още известна в писма на иврит като Етцел,
най-голямата терористична организация в Палестина. На чело на Иргун бил
ционистът Менахем Бегин, който от 10 г. вече избивал и осакатявал араби,
британци и дори евреи в усилията си за създаване на Еврейска държава.
Роналд Рейгън и Менахем Бегин
Тази терористична кампания означавала, че в основата на ционизма е съществувала философската прегръдка на насилието. Това било наследството, което допринесло и за убиването на министър-председателя на Израел Ицхак Рабин на 4-ти Ноември, 1995 г.
Иргун не била единствената терористична група, но била най-активната от всички във всяването на терор в Палестина. Преди нападението в Яфа, най-голямото им постижение било на 22 Юли, 1946 г., когато взривили хотел Крал Давид в Йерусалим – убивайки 91 души, от които 41 араби, 28 британци и 17 евреи. [2]
Хотел Крал Давид след атентата на Иргун
Другата голяма терористична организация, оперираща в Палестина през 40-те години на миналия век, била Лохамей Херут Израел – Лехи (Борци за свободата на Израел), по-позната като Бандата на Щерн, наречена така заради фанатичният и създател Аврам Щерн.
Аврам Щерн
Два от най-впечатляващите безчинства на Лехи са били убийството на британския колониален секретар лорд Мойн в Кайро през 6-ти ноември, 1944 г., и убийството на граф Фолке Бернадот от Швеция в Йерусалим през 17-ти септември, 1948 г. [3]
И двете терористични организации са си сътрудничили в клането в Деир Ясин, където са убити 254 палестински мъже, жени и деца, на 9-ти април, 1948 г. Оцелелите след клането палестинци били прогонени от Йерусалим, като за целта били водени като роби по улиците на града и осмивани от празнуващите терористи.
Жервтите на клането в село Деир Ясин
Ицхак Шамир бил един от тримата лидери на Лехи, които решили да убият Мойн и Бернадоте. И двамата с Бегин по-късно стават министър-председатели на Израел. Управлявали в продължение на 13 г., между 1977 и 1992 г. И двамата били лидери ционисти в ултра националистка организация основана от Владимир Зеев Жаботински през 1920 г. Той е човекът, който пророкува създаването на желязната стена от еврейски щикове за да получи земята сред арабите в Палестина. [5] Неговите последователи взели лозунга му буквално.
Бегин и другите терористи били сърдечно мразени сред основните линии на ционистите водени от Давид Бен-Гурион, който редовно посочвал Бегин за нацист, сравнявайки го с Хитлер. В известно писмо до „The New York Times“ през 1948 г., Алберт Айнщайн нарича Иргун „терористична, дясна, шовинистична организация“, която застава за „ултра национализъм, религиозен мистицизъм и расово превъзходство“. [6] Айнщайн се противопоставя на посещението на Бегин в САЩ през 1949 г. заявявайки:
„Групите Иргун и Щерн откриха терора сред еврейската общност в Палестина. Учителите бяха бити заради това, че говореха против тях, а възрастните бяха застреляни, защото не позволиха на децата си да се присъединят към тях. Чрез престъпни методи, побои и грабежи, терористите уплашиха населението, изисквайки тежък данък.“
Бен-Гурион считал толкова заплашващи тези групи, че малко след създаването на Израел през 1948 г., поискал да се разпуснат. Напук, Бегин внесъл огромна пратка с оръжия на борда на кораба Алталена, псевдонима на Жаботински. [7]
Корабът бил военен излишък на САЩ, дарен на Иргун от еврейския комитет за национално освобождение Хилел Кук, който бил съставен от американски евреи, поддръжници на Иргун. [8] Дори тогава американските евреи били основният източник на средства за ционизма.
Бен Хехт, американски новинар и драматург, пише след един терористичен акт на Иргун:
„Евреите в Америка са с вас. Вие сте техните шампиони … Всеки път, когато взривите британски арсенал, или разрушите британски затвор, или изпратите британски влак високо в небесата, или отивате с вашите оръжия и бомби срещу британските предатели и нашественици в нашата родина … Евреите в Америка празнуват в своите сърца.“
Алталена бил зареден с оръжия и муниции на стойност $5 млн. и 940 доброволци евреи. Бен-Гурион се вбесил нареждайки корабът да бъде потопен в пристанището на Тел Авив. Въоръжените сили на новата нация открила огън и Алталена бил подпален убивайки 14 евреи и ранявайки 69. [10] Бегин също бил на борда, но успял да се измъкне без наранявания. По-късно през нощта той скочил срещу Бен-Гурион наричайки го „откачен диктатор“, а кабинета му определил като „престъпни тирани, предатели и братоубийци“. [11]
Корабът „Алталена“ след подпалването му
Заместник-командирът участвал в аферата с кораба бил Ицхак Рабин, същият човек, когото убиха духовните наследници на Иргун след това, по време на поста му като министър-председател. През целият си живот Рабин се противопоставял на евреите от Америка и техните радикални съюзници в Израел, които се борили против мирните процеси.
Тези в сърцето на еврейската държава белязали една дълга и ожесточена борба между местните ционисти и ревизионисти. Това продължава и днес въпреки виковете след убийството на Рабин, че това е нещо нечувано и невиждано, евреин да убие евреин.
В ядрото на този конфликт, който разделя Израел, се крият различните философии на Давид Бен-Гурион и Владимир Жаботински. И двамата са от Източна Европа, родени през 1880-те и двамата търсели създаването на еврейската държава. Бен-Гурион бил прагматичен и светски, а Жаботински нетърпелив лидер-месия, който прославил героичните украшения на фашизма. [12] [13] [14] Той бил и почитател на Бенито Мусолини във фашистка Италия. Биографът на Бегин написа за него, че имало една тъмна страна във философията на Жаботински, която е „кръв, стомана и огън, дисциплина и церемониалност, манипулиране на масите, расовата изключителност като сърцето на нацията.“ [15] Една от любимите му фрази била: „Трябва да се създаде, с пот и кръв, раса от мъже, силни, смели и жестоки.“ [16]
Бен-Гурион и Жаботински
Жаботински умрял през 1940 г., а човекът наследил неговият екстремен национализъм бил Менахем Бегин, който го приложил и на практика в политиката.
„Светът не жали този, който е заклан. Единствено уважава този, който се бори.“ „Ние се борим, затова съществуваме.“ – Менахем Бегин [17] и написал: [18]
„От кръв и огън, сълзи и пепел, се роди нов вид човешко същество, образец напълно непознат на света за повече от 1800 г. – евреинът войн. Аксиома е, че тези които се борят трябва да мразят … Ние трябва преди всичко и на първо място да мразим …“
От тези ранни лидери на ционизма се появиха техните преки потомци в израелския политически спектър. Рабин и неговият наследник, Шимон Перес, са двете протежета на Бен-Гурион. От страна на Жаботински и Бегин са последователите им Ицхак Шамир, Ариел Шарон и сега Бенямин Нетаняху, настоящ министър-председател на Израел.
Бенямин Нетаняху, отзад на фона портрет на Бегин
Докато двете големи фракции на ционизма имали несъгласия в тактиките си, техните окончателни цели да поддържат еврейската държава свободна от не-евреите е била абсолютно същата. [19] Рабин обяснил в едно интервю с Роуланд Иванс и Робърт Новак:
„Вярвам, че мечтите на евреите от 2000 г. насам, да се върнат в Цион, бяха да създадат еврейска държава, а не двунационална такава. Затова аз не искам да анексирам 2,2 млн палестинци, които са с различен субект от нашият – религиозен, политически и национален, против волята им да се превърнат в израелци …“
Ицхак Рабин
Ариел Шарон, водещ говорител на дясното крило на ционизма, коментира през 1993 г.: „Нашите предци не дойдоха тук, за да се изгради демокрация, а да се изгради една еврейска държава.“ [20]
След „разпускането“ на терористичната ционистка организация Иргун през 1948 г., тя се влива с членовете и оръжията и в Израелските отбранителни сили Цахал – за да „защитават съществуването, териториалната цялост и суверенитета на израелската държава“ и да „предпазват жителите на Израел и да се борят срещу всички форми на тероризма, които застрашават всекидневния живот.“
Автор:
Доналд Неф
За автора
Доналд Неф (15 окт 1930 – 10
Май 2015) е
американски историк и
журналист. Роден
в Йорк,
Пенсилвания. Прекарал 16
години като служител на
„Time“, бивш шеф на „Time“ в
Израел. Също така е работил и за „The
Washington Star“. Служил в армията на САЩ от 1948 до 1950 г. След като
завършил той станал журналист през 1954 г., и след редица позиции, се
присъединил към Лос Анджелис Таймс през 1960 г. и става техен
кореспондент в Токио. Неф пише ретроспективен материал през 1995 г. с
подробна информация за промяната в про-ционистката
си гледна точка – по време на неговите години като кореспондент в
Близкия Изток.
Бележки
[1] Sam
Pope Brewer, New York Times, Jan. 5, 1948, and Khalidi, Before Their
Diaspora, p. 316. Also see Palumbo, The Palestinian Catastrophe, pp.
83-4. Initial reports put the death toll at 34.
[2] Bethell,
The Palestine Triangle, p. 263; Sachar, A History of Israel, p. 267.
Details on the bombing and reaction of British officials are in Nakhleh,
Encyclopedia of the Palestine Problem, pp. 269-70.
[3] Bethell,
Palestine Triangle, pp. 181-87, 263; Sachar, A History of Israel, p.
267; Marion, A Death in Jerusalem, p. 208.
[4] Khalidi,
From Haven to Conquest, pp. 761-78; Silver, Begin, pp. 88-96; Nakhleh,
Encyclopedia of the Palestine Problem, pp. 271-72.
[5] Silver,
Begin, p. 12.
[6] New
York Times, Nov. 27, 1948.
[7] Bar-Zohar,
Ben-Gurion, p. 175.
[8] Silver,
Begin, p. 98.
[9] Bethell,
The Palestine Triangle, pp. 308-9. An interview reflecting Hecht’s views
appeared in The New York Times, May 28, 1947.
[10] Silver,
Begin, p. 108.
[11] Silver,
Begin, p. 108.
[12] In
Hebrew, Eretz Yisrael means the „Land of Israel,“ a phrase invested with
strong nationalist feelings.
[13] Time, August 16,
1948.
[14] Bar-Zohar,
Ben Gurian, pp. 77, xvii.
[15] Silver,
Begin, p. 11.
[16] Elfi
Pallis, „The Likud Party: A Primer,“ Journal of Palestine Studies,
Winter 1992, p. 45.
[17] Begin,
The Revolt, pp. 36, 46. Also see Tillman, The United States in the
Middle East, p. 20.
[18] Begin,
The Revolt, pp. xi-xii. Also see Elfi Pallis, „The Likud Party: A
Primer,“ Journal of Palestine Studies, Winter 1992, p. 45.
[19] Evans
and Novak, CNN, Oct. 1, 1995.
[20] Menachem
Shalev, Forward, May 21, 1339.
[21] John
Kifner, New York Times, Nov. 11, 1990.