Моята Борба

от

Адолф Хитлер

---

 

Глава VII

 

Сблъсъците с червения фронт

 

През 1919-1920 г., а също през 1920 г аз лично смятах за необходимо да посещавам буржоазните събрания. Те неизменно ми правеха същото впечатление, каквото придобивах през детските си години, когато ми нареждаха да изпия лъжица рибено масло. Трябва да го изпиеш, и казват, че рибеното масло е много полезно, но вкусът му е отвратителен! Ако беше възможно за юлар да се доведе насила целият немски народ на тези буржоазни събрания и ако можеше да го задържим до края да представлението, то в продължение на няколко столетия това може би щеше да даде определени резултати. Но лично за себе си ще кажа, че животът би загубил за мен в този случай цялата си прелест и аз май бих престанал да се радвам, че съм немец. За щастие обаче , народът не можеш да го доведен на юлар на тия събрания. Ето защо не трябва да се учудваме, че здравата безхитростна маса на народа бяга от тези буржоазни "масови събрания" като дявол от тамян.

Аз лично имах удоволствието да видя на живо тези съмнителни пророци на буржоазния мироглед и трябва да кажа, че оттогава престанах да се учудвам на това, че тези господа не придават голямо значение на устното слово. Тогава посещавах събрания на демократите, дойчнационале, немската народна партия, баварската народна партия /партията на центъра на Бавария/. Ако нещо биеше на очи, то беше пълната еднородност на аудиторията. Във всички тия "масови събрания" в действителност участваха само членове на партията. Пълна липса на дисциплина! Външната картина на събранието повече напомня тълпа зяпачи в клуб за игри на карти, отколкото събрание на народ, току-що завършил най-голямата си революция. И трябва да сме справедливи към господа докладчиците: от своя страна те правиха всичко възможно още повече до усилят скуката. Те произнасяха или да го кажем по-добре, четяха речи, абсолютно подобни на вестникарските статии в нашите "образовани" печатни органи или на някакъв скучен научен трактат. Почтените оратори старателно избягваха макар една ярка дума. Понякога се допускаше само някоя напрегната, мършава професорска шега. В такъв момент почтените членове на президиума смятаха за свое задължение да се засмеят, но и този смях в никакъв случай не трябваше да бъде висок. Не, та нали това би могло, боже опази, да зарази аудиторията, която също току-виж започнала да се смее. Не, членовете на президиума смятаха за възможно само "благородно" да се усмихват. Сдържаност преди всичко!

И изобщо този президиум!

Веднъж ми се случи да присъствам на буржоазно събрание в Мюнхен във Вагнеровата зала. Това беше манифестация по случай юбилея на Лайпцигската битка. Държеше реч някакъв почтен старец, професор от някой университет. На трибуната седеше президиумът.

Отляво - един монокъл, отдясно - друг монокъл, по средата някакъв субект без монокъл. И тримата в закопчани догоре сюртуци. Човек имаше чувство, че вижда я съдии, току-що произнесли смъртна присъда, я пастори, които се готвят да кръстят дете. Така наречената реч на докладчика, която в печатен вид може би щеше да направи някакво впечатление, при устно произнасяне действаше просто ужасно. След три четвърти часа цялото събрание от скука изпадна в транс. Скуката се нарушаваше само от това, че от време на време отделни господинчовци или отделни дамички ставаха и си отиваха. Тишината се нарушаваше още от шума, който вдигаха келнерките и от прозявките на отделни "въодушевени" слушатели. В един ъгъл на залата забелязах трима работници, дошли я от любопитство, я по поръчение на своята организация. Настаних се до тях. Тези работници само иронично се споглеждаха, а после почнаха да се смушкват в хълбоците, подканяйки се да излязат. Накрая те тихичко се вдигнаха и като се стараеха да не правят никакъв шум, излязоха от залата. Ясно беше, че и не искат да вдигат никакъв шум:виждайки това сборище, трябваше да са стигнали до извода, че не си струва да пречат на тези хора да скучаят. Аз останах. Събранието вече отиваше към края си. Гласът на докладващия професор ставаше все по-слаб. Почтеният оратор свърши. Тогава се надигна субектът, който седеше по средата между двата монокъла и започна подробно да излага на присъстващите немски "братя и сестри" колко е благодарен той самият и колко благодарни трябва да бъдат всички присъстващи на многоуважаемият професор Хикс за неговите забележителен, изключителен, изумителен доклад, който бил толкова фундаментален и дълбок, който на толкова много ни научил всички нас и който е за нас цяло "вътрешно преживяване" и изобщо "голямо събитие". Би било профаниране на този тържествен момент, продължаваше председателят, ако след такъв дълбок доклад допуснем някаква дискусия. Смятам, че ще изразя мнението на всички присъстващи, ако заявя, че не е необходима никаква дискусия и вместо това приканвам всички да станат и да извикат единодушно "ура" и т. н. В заключение председателят приканваше да се изпее "Дойчланд юбер алес".

Събранието криво-ляво запя. Но когато се стигна до втората строфа, броят на пеещите веднага спадна. Припевът беше подкрепен пак с по-голяма количество гласове, а когато се стигна до третия куплет, пеещите станаха още по-малко. Разбрах, че почтеното събрание не знае дори текста на нашата велика патриотична песен. Но заслужава ли си в действителност такова едно "високо" събрание да знае наизуст народната песен!

След това събранието се разотиде, по-точно, разбяга се. Едни бързаха към пивницата, други - към кафенето, трети - просто на чист въздух.

Да, на чист въздух! Натам се стремях и аз с цялата си душа. След запарената атмосфера на събранието това беше напълно разбираемо. И това се нарича манифестация в памет на великата героична битка, в която са участвали стотици хиляди синове на нашия народ! Изпитах желание да пея.

Правителството обича такива "манифестации". Това са действително "спокойни" събрания. Господин министърът няма защо да се притеснява да не стане безпорядък, да не вдигнат внезапно вълните на ентусиазма над нормалното ниво, допускано от буржоазните приличия. Тук нашите управници няма защо да се страхуват, че въодушевената маса ще излезе от залата, ще се подреди в стройни редици и с дружна желязна крачка ще мине по всички главни улици на града, пеейки, да речем, нашия национален химн. Не, нашата обичаща спокойствието полиция може да не се тревожи. Тук няма да има никакви неприятности. Хората ще отидат само в кръчмата или кафенето...

Не, от такива граждани властта може да бъде доволна!...

Нашите националсоциалистически събрания, разбира се, не бяха толкова "мирни". Тук два враждебни мирогледа влизаха в открит бой един с друг. Нашите събрания не свършваха с тривиално, никому не нужно пеене, което никого не разпалва. Нашите събрания най-често свършваха с взрив от истинска фанатична страст и неподправен ентусиазъм.

Беше ни ясно от самото начало, че на нашите събрания е безусловно необходимо да се осигури сляпа дисциплина и преди всичко да се гарантира истински авторитет на президиумите на нашите събрания. Тъй като речите на нашите оратори, естествено, никак не приличаха на безцветната дрънканица на буржоазните "референти"; речите на нашите докладчици по съдържанието и формата си винаги предизвикваха у противниците бясна злоба и опити да възразяват. Не можехме да се оплачем от недостиг на противници на нашите събрания. Колко често идваха те на цели тълпи, като предварително си разпределяха ролите! И на лицата им можеше да се прочете: "днес ще ги довършим!".

Червените често довеждаха хората си на нашите събрания буквално на цели колони, при това предварително напомпваха тези хора в смисъл, че тази вечер трябва окончателно да ни разгромят. Червените често правеха абсолютно всички приготовления, за да взривят събранията ни. Само решителността и енергията на нашите президиуми, само бързината и натиска на нашата охрана на събранията можеше да осуети тези заговори.

Действително, червените имаше защо да беснеят.

Дори самият червен цвят на нашите плакати привличаше при нас аудитория и от числото на червените. Средният буржоа не преставаше да се възмущава, че и ние, националсоциалистите, сме избрали червения цвят. В това виждаха поне двусмисленост от наша страна. Мъдрите вождове на дойчнационалите си нашепваха един другиму подозрения, че ние уж в действителност сме само разновидност на марксистите, че може би изобщо сме само прикрити марксисти или още по-добре - социалисти. Тези мъдреци досега не са разбрали разликата между социализма и марксизма. Особено възмущение сред тези еснафи предизвикваше обстоятелството, че на нашите събрания ние се обръщахме към аудиторията не с думите "милостиви господа и госпожи", а с думите: "съотечественици и съотечественички". Е, а като разбраха, че в своята собствена среда се наричаме един друг "партийни другари", нашият "марксизъм" вече беше извън всякакви подозрения. Неведнъж ние просто се тресяхме от смях поради страха на тия буржоазни зайци и остроумните им догадки относно нашия произход, нашите намерения и нашите цели.

Червеният цвят за нашите плакати избрахме, разбира се, не случайно, а след зрял размисъл. Искахме с това колкото е възможно повече да раздразним червените, да предизвикаме възмущението им и да ги провокираме да започнат да ходят на събранията ни, макар и само с цел да ги провалят. За нас беше важно тези хора изобщо да дойдат и да ни изслушат.

Забавно беше в ония години да се наблюдава колебанието и безпомощността на нашите противници, които не знаеха каква тактика да изберат спрямо нас.

Отначало червените предложиха на привържениците си де не ни обръщат внимание и да ни бойкотират.

По правило работниците тъкмо така и постъпваха.

Но с времето отделни работници все пак започваха да се промъкват на нашите събрания. И тъй като броят им ставаше все по-голям, а впечатлението, което им правеше нашето учение - все по-силно, вождовете все пак започнаха да нервничат и изпаднаха в безпокойство. В края на краищата те започнаха да стигат до извода, че простото премълчаване е неудобно и че трябва да приложат терор спрямо нас.

Сега водачите се обръщат към "съзнателните работници" с друг призив: нека ходят на нашите събрания, за да дадат там отпор на "реакционно-монархическата провокация"; нека вождовете на националсоциалистите се запознаят с юмруците на честните пролетарии.

В резултат на това се получи вече друга картина. Вече след три четвърти часа от началото на събранието помещението обикновено е препълнено от работници. Събранието напомня барутен погреб, който всеки момент може да хвръкне във въздуха. Фитилът вече е зареден, и взривът аха-аха да гръмне. Но в действителност ставаше друго. Работниците идваха при нас като противници и врагове, а си отиваха от събранието, ако не като приятели, то поне като хора, позамислили се над правотата на своето собствено учение. Обикновено след тричасов мой доклад цялата аудитория - както приятелите, така и доскорошните врагове - се превръщаше в единна въодушевена маса от приятели. Създаваше се такова настроение, че противниците не можеха вече и да мечтаят да взривят събранието. Тогава водачите пак започваха да се страхуват и преминаваха на страната на онези, които по-рано предлагаха да не се ходи на нашите събрания. В редовете на марксистките водачи пак се затвърждаваше мнението, че единствената правилна тактика спрямо нас ще бъде бойкотът на нашите събрания.

Пак за известно време привържениците на червените преставаха да ходят на нашите събрания, но много скоро играта започваше отново.

Пълната забрана да се ходи на нашите събрания не успяваше. "Другарите" все пак идваха на тях във все повече и повече значителни количества. Тогава пак побеждаваха привържениците на по-радикалната тактика: нашите събрания ще трябва, каквото и да става, да се провалят.

Но ето, минават две, три, осем, десет наши събрания; опитите да ги провалят не успяват и всеки път част от червените минава на наша страна. Тогава внезапно пак се разнася старата парола: "Пролетарии, другари, работници и работнички, бойкотирайте събранията на тези национал социалистически провокатори!"

Същите вечни колебания можеше де се наблюдават и в червената преса. Ту опити да премълчават за нас, ту, убеждавайки се, че това не довежда до целта, избират противоположната тактика. Тогава започват да ни скланят във всички форми всеки божи ден. При това на работниците усърдно се доказва преди всичко колко сме смешни ние, националсоциалистите. На скоро водачите пак се убеждават, че постигат противоположни резултати, тъй като много работници естествено задават въпроса: ако националсоциалистите са толкова смешни и нищожни, то за кой дявол толкова много се пише за тях. Обикновените работници започнаха да изпитват любопитство. Тогава вестниците на червените внезапно правят нов завой: не просто издевателстват над нас, а ни представят като най-страшните престъпници в цялата история на човечеството. В червените вестници се появяват десетки статии, поставили си задачата още и още веднъж да докажат престъпността на нашите намерения. След това пускат в ход басни за разни скандални истории, разбира се, измислени отначалото до края. Но скоро главатарите се убеждават, че и този начин на борба до нещо не води. Всъщност всичко това само ни помагаше, тъй като приковаваше вниманието към нас и към нашето движение.

Аз още тогава смятах: нека те ни се подиграват или ни ругаят, нека ни представят като комедианти и престъпници, само и само повече да говорят за нас, само работниците да се заинтересуват от нашето движение и да започнат да виждат в нас определена сила, с която рано или късно ще трябва да се съобразяват.

Какво представлявахме в действителност и какво действително искахме, с това главатарите на еврейската преса в един прекрасен ден много добре ще се запознаят. В това бяхме напълно сигурни.

Ако по онова време не се стигаше до преки провали на нашите събрания, това в значителна степан се обяснява преди всичко с невероятната страхливост на господа главатарите на червените. Тяхната любима тактика беше да изпращат на нашите събрания малки хорица, а сами да чакат резултата от замисляния скандал на улицата -недалеч от помещението, където ставаше самото събрание.

Обикновено ние бяхме информирани за всички планове на тези господа чак до дреболии и подробности. Този факт се обяснява първо с това, че ние, изхождайки от съображение за целесъобразност, често оставяхме много свои другари в червените организации. А второ, обяснява се с това, че водачите на червените обикновено не умееха да си държат езика зад зъбите. Ние вече говорихме за това, че у нас, в Германия, изобщо не могат да мълчат. В дадения случай приказливостта носеше полза на националното дело. Главатарите на червените не можеха да се сдържат веднага да не раздрънкат замислените гениални планове. Кокошката, казват, кудкудяка само когато вече е снесла яйцето; главатарите на червените постъпваха наопаки. Напълно информирани за плановете на червените, ние винаги предварително вземахме необходимите мерки, и изпратените от тях агенти често не подозираха, че ще се намерят зад вратата, още преди да се опитат да започнат скандал.

Цялата тази обстановка подбуди нашата партия да вземе работата по охраната на нашите събрания в собствените си ръце. На официалната полицейска охрана тук не може да се разчита. Напротив. Официалните власти обикновено действат така, че това е от полза само на скандалистите. За да осуети скандала, полицията прибягва обикновено да това, че просто закрива събранието. Но нали тъкмо това беше необходимо на червените.

Практиката на нашата полиция в това отношение представлява действително предел на беззаконието. У нас е изработен такъв обичай. Ако многоуважаемата полиция научи, че една или друга група скандалисти иска да провали събрание, полицията не смята за свой дълг да задържи скандалистите, а чисто и просто забранява самото събрание. Посредственият полицейски гений вижда в това предела на държавническата мъдрост. Това у нас се нарича "превантивни мероприятия, насочени към осуетяване на беззаконието".

Какво излиза? Всяка групичка решителни бандити винаги може да попречи на честните хора да проведат замисленото от тях политическо събрание. В името на "тишината и реда" държавната власт покорно навежда глава пред бандитите и "моли" честните политически дейци да бъдат дотолкова снизходителни, че да не "провокират" бандитите. Ако националсоциалистите насрочат редица събрания, а профсъюзите заявяват, че ще призоват своите членове да окажат съпротива, нашата мъдра полиция не смята за необходимо да затвори тези шантажисти, а смята за благо чисто и просто да забрани нашите събрания. Тези охранители на закона често биваха толкова безсрамни, че не се свеняха да ни съобщават такива неща в писмен вид.

За да обезопасим събранията си от евентуални скандали, ние трябваше да уредим нещата така, че да бъдем в състояние още от зародиш да смажем всички такива опити.

Освен това ние се съобразявахме и със следното: всяко събрание, ако го охранява само полицията, вече само с това се дискредитира в очите на широките народни маси. Онова събрание, което може да се състои само благодарение на усилената охрана на полицията, вече няма притегателна сила за масите. Низшите слоеве на народа се присъединяваха само към ония, в които чувстват голяма собствена сила.

Както един мъжествен човек по-лесно побеждава сърцата на жените, така и съответната партия по-лесно побеждава народното сърце, отколкото една страхлива организация, която се крие зад гърба на полицията.

Последното съображение играеше особено важна роля за това, че нашата млада партия намери за необходимо да се нагърби сама с охраната на своите публични събрания от терора на противниците.

Работата по охраната на нашите събрания ние изграждахме върху следните два принципа:

1. Върху енергичното и психологически правилно ръководство на събранието.

2. Върху създаването на специално отряди, имащи задачата да охраняват реда на нашите събрания.

Когато ние, националсоциалистите, по онова време уреждахме събрание, стопани на нашите събрания бяхме ние и никой друг. Че именно ние сме неограничавани стопани в залата, давахме на присъстващите да почувстват непрекъснато всяка минута. Нашите противници прекрасно знаеха, че ако някой посмее да прибегне до провокация, незабавно ще бъде изхвърлен през вратата и че ако ние дори сме 10 души срещу петстотин, все едно, няма да се спрем пред нищо. Обикновено тогава - особено извън Мюнхен - на нашите събрания господстваше такава пропорция: 10-15 националсоциалисти на 500-700 слушатели. И независимо от това нито една провокация на нашите събрания не можеше да остава безнаказана. Посетителите на нашите събрания твърдо знаеха, че по-скоро ще позволим да ни убият, отколкото да капитулираме. И неведнъж на нашите събрания действително се случваше шепичка наши другари геройски да се отбранява от грамадна маса ревящи и готови на всичко червени и въпреки това постигаше своето.

Разбира се, ако червените бяха решили да стигнат до края, те биха могли да се разправят с нашата шепичка; но господа червените знаеха, че преди да пребият 15-20 наши хора, ние със сигурност ще строшим черепите поне на два пъти по-голямо количество техни привърженици. Е, а такъв риск червените не обичаха.

Пристъпвайки към широката организация на нашите събрания, ние се научихме да използваме опита на марксистките и буржоазни събрания.

На събранията на марксистите отдавна господстваше сляпа дисциплина, така че за опити за проваляне на събранията им поне от страна на буржоазните противници и дума не можеше да става. Затова пък самите червени се усъвършенстваха в такива опити по отношение на противниците си. Те достигнаха до това отношение като виртуозност, че по едно време в цяла редица области в Германия всеки опит да се свика немарксическо събрание вече се разглеждаше като провокация спрямо работниците. Особено се развихряха главатарите на червените, ако подозираха, че на някое събрание ще заговорят за техните собствени грехове и ще разобличат собствената им низост и лъжа. Щом само господа главатарите научеха, че се предполага свикване на такова враждебно на тях събрание, целият червен печат надигаше неистов вой. След това тези принципни противници на закона начаса тичаха към първия попаднал им полицай и нахално заявяваха, че е по-добре полицията само да не допусне тази "провокация на работниците", иначе, значи, ще стане по-лошо. С всеки чиновник те говореха в съответен стил, имайки предвид колко голямо магаре е този чиновник. Но ако по изключение се натъкваха на действително честен немски администратор, а не на жалък парцал, и ако този администратор не се поддадеше на шантажа им, тогава господа червените пак прибягваха до своето изпитано средство: заявяваха, че работниците няма да търпят "провокация на пролетариите" и приканваха своите привърженици в еди-колко си часа да се явят на събранието на противниците си и "посредством мускулестата ръка на работника да сложат край на този нечуван позор."

Трябваше да се види в какъв смут изпадаха страхливите ръководители на буржоазните събрания, когато там се появяваха господа червените. Най-често само заплахата на червените беше достатъчна, организаторите на събранието да се откажат от самото събрание. Но ако събранието не се отменеше, то от страхливост го откриваха поне с час по-късно - вместо в 8 часа, в 9 часа вечерта. В продължение на този час бъдещият председател встъпваше в честни преговори с явилите се противници; мазнейки се пред тях, той правеше трийсет и три комплимента на "господата от опозицията", разпростираше се на тема колко всички уредници на събранието са радостни и щастливи, че опозицията е дошла на събранието /чиста лъжа!/ тъй като, значи, са сигурни, че след обмяна на мнения /а свобода на дискусията той по този начин вече предварително гарантираше на противниците/, може би ще се намери обща почва и във всеки случай зрителна точка, значи, да се сближат и т.н. При това храбрият председател, разбира се, не преставаше да се кълне, че в задачите на уредниците на събранието, боже, опази, съвсем не влиза да преубеди хората от другата партия. Не, нека всеки свободно си остава на своето мнение и да предостави свобода на мненията и на другите. Всичко, за което председателят моли "господата от опозицията", е да не прекъсват докладчика: при това и докладчикът, значи, ще бъде съвсем кратък, а след него веднага ще започнат разискванията. Нима уважаемите граждани искат и това наше събрание да представлява картина на братоубийствена война в лагера на немския народ!

В този дух унизено каканижеше бъдещият председател на събранието.

Бррр...

Господа другарите отляво, разбира се, твърде малко се трогваха от такива увещания. Щом докладчикът започнеше речта си, веднага го обсипваха с бесни ругатни. В края на краищата, докладчикът трябваше да си събира хартишките и да свършва. При това често се получаваше впечатление, че самият докладчик облекчено въздъхваше, доволен, че мъченията му бързо са се свършили. Под неистовите вопли на червените тези буржоазни тореадори напускаха арената на събранието, а още по-често просто излитаха от събранието със счупена глава.

Ето защо на господа марксистите им се видя нещо съвсем ново това, с което им се наложи да се срещнат на нашита националсоциалистически събрания. Отначало те идваха в помещенията на нашите събрания с пълна сигурност, че и тук като на шега ще успеят с обичайната си игра. "Днес свършваме с тези господа" - така се фукаха един на друг при влизането на нашите '' събрания. И колко учудени оставаха тези господа, още преди да успеят да направят втори цвишенруф, вече изхвърчаваха от залата на събранието като перца и сами не разбираха как са се намерили зад вратата на залата.

Първо, председателят на събранието у нас се държеше по съвсем друг начин. Никога нашият председател не се унижаваше да моли противниците да ни оставят свободно да говорим. Второ, нашият председател в никакъв случай не обещаваше предварително безгранична свобода на дискусиите на нашето събрание, а само заявяваше, че стопани на събранието сме ние, че затова всички права на събранието са наши и че всеки, който посмее да направи макар само един цвишенруф, веднага ще бъде безжалостно изхвърлен от залата. По-нататък нашият председател смяташе за необходимо веднага да заяви, че не поемаме никаква отговорност за съдбата, която може да постигна скандалистите. Ако остане време и ако смятаме за полезно, ще открием известна дискусия, ако не, няма да открием. След това председателят, без повече да се обяснява, обявяваше събранието за открито, а нашият докладчик начаса пристъпваше към доклада.

Вече само това предизвикваше изумлението на противниците.

Но по-нататък на наше разположение бяха още, макар и малобройни, но превъзходно организирани отряди, имащи за задача да охраняват реда на събранието. Буржоазните партии обикновено вербуваха разпоредители на събранието от числото на старите почтени хора, на които право на уважение и авторитет даваше тяхната преклонна възраст. Но тъй като насъскваната от марксистите тълпа плюеше на преклонната им възраст, полза от тези разпоредители на буржоазните събрания нямаше никаква.

Аз в самото начало прокарах мисълта, че отрядите на нашите разпоредители на събранията трябва принципно да се състоят само от младежи. Нашите отряди се състояха отчасти от мои близки приятели от фронта и от военната служба изобщо, отчасти от млади партийни другари, неотдавна встъпили в нашето движение. Аз възпитавах у тези другари мисълта, че терорът може да се сломи само с терор, че успех на нашата земя е съден само на онези, които имат достатъчно решителност и мъжество, че ние водим борба за такава велика идея, за която не е грешно да отдадеш последната си капка кръв. Тази младеж беше възпитана от нас с идеята, че ако се наложи работата да се решава със сила, най-добрата тактика ще бъде винаги настъплението. Ето защо в скоро време всички научиха истината, че нашите отряди - това не са членове на дискусионен клуб, а хора, проникнати от войнски дух и винаги готови да се борят не на живот, а на смърт.

Как страстно жадуваше тази прекрасна младеж именно боен лозунг!

Как това фронтово поколение презираше, как мразеше буржоазната слабохарактерност и страхливост!

Тази превъзходна младеж сега се убеди с очите си, че ноемврийската революция е била резултат само на слабостта и страхливостта на буржоазните ръководители. Физическата сила, за да защити интересите на немския народ, би стигнала и през ноември 1918 г. за това не стигна само издръжливост и ум на ръководителите. Как радостно сияеха понякога очите на тези млади другари, когато им разяснявах всичко това и отново и отново им доказвах, че най-мъдрите идеи до нищо няма да доведат, ако не ни стигне физическата сила да ги защитим, че милосърдната богиня на мира слиза само при силния и че действително траен мир могат да завоюват само онези, които се опират на реални сила. Едва сега тази младеж действително разбра идеята за всеобщата воинска повинност в нейното истинско велико значение. Сега тя се убеди колко мъртвешко е било тълкуването, което даваха на тази идея старите чиновнически души. Сега моята младеж разбра, че смисълът на тази идея е в истински героичната борба за съществуването на своя народ, а не борбата за мъртвия авторитет на една мъртва държава.

И така превъзходно изпълняваше задачата си тази наша прекрасна младеж!

Върху всеки нарушител на реда на нашите събрания нашите отряди налитаха като ято хищни птици. Те абсолютно не се съобразяваха с количеството на противника. Нека враговете в залата да бяха десет пъти повече, нека ги раняваха, нека ги убиваха - все едно, всеки от тези млади хора знаеше, че изпълнява велика свещена мисия, че върху него лежи делото за защита на нашето велико движение. Вече към края на лятото на 1920 г. организацията на тези наши отряди прие определени форми. През пролетта на 1921 г. започнахме да формираме от тях стотни, които на свой ред се подразделяха на по-малки единици.

Това стана абсолютно необходимо, тъй като своевременно нашите събрания започнаха все повече и повече да се разрастват. Все по-често и по-често ни се налагаше да прибягваме до най-големите зали в Мюнхен. В продължение на есента и зимата на 1920-1921 г. в най-големите помещения в Мюнхен навсякъде се събираше именно нашата аудитория. Масовите събрания, устройвани от германската националсоциалистичиска работническа партия, през цялото време бяха толкова препълнени, че всеки път полицията затваряше вратите и обясняваше, че залата повече не може да побере нито един човек.

Когато се организираха нашите отряди, пред нас възникна още един нов, важен въпрос. Досега нямахме нито своя партийна значка, нито свое партийно знаме. Това стана ведно с движението. Без тези символи ние не можехме повече да минем нито сега, нито, още повече, в бъдеще. На партийните другари им трябваше значка, по която те външно биха могли да се разпознават един друг. Е, а за в бъдеще не биха могли, разбира се, да минат без известен символ, който при това трябваше да противопоставим на символа на червения интернационал.

Още от детските си години знаех какво велико психологическо значение имат подобни символи и как действат те най-вече на чувството. След края на войната веднъж ми се случи да наблюдавам масова марксистка демонстрация пред кралския дворец в Люстгартен. В тази демонстрация участваха около 120 хиляди души. Море от червени знамена, червени превръзки и червени цветя - всичко това създаваше неотразимо външно впечатление. Аз лично можах да се убедя тук, че това вълшебно зрелище неизбежно прави гигантско впечатление на обикновения човек от народа.

Буржоазните партии, които не притежават свой особен мироглед, поради това не се нуждаеха досега и от свое собствено партийно знаме. Буржоазните "патриоти" се задоволяваха с официалния държавен флаг. Това би било естествено, ако буржоазията сама беше създала своя държава, а следователно и съответните нейни символи.

Но не беше така.

Империята бе създадена без каквото и да било съдействие от страна на германската буржоазия, а имперският флаг се бе родил на бойните полета. Но именно затова официалният имперски флаг представляваше само държавно знаме и не служеше за изразяване на някакъв особен мироглед.

Само още в немска Австрия буржоазията имаше нещо като свое собствено знаме. Част от немско-австрийското национално настроено бюргерство си бе присвоило знамето от 1848 г. Този черно-червен-златен флаг тогава стана официален символ на частта австрийски немци. Зад това знаме също не стоеше особен мироглед. Но от държавна гледна този символ въпреки всичко представляваше нещо революционно. Най-непримиримите врагове на този черно-червен-златен флаг тогава бяха - да те го забравяме - социалдемократите, христянсоциалната партия и всички видове клерикали. Тези партии се подиграваха тогава над черно-червено-златното знаме, хвърляха по него кал, псуваха го точно така, както направиха това през 1918 г. спрямо черно-бяло-червеното знаме. Черно-червено-златните цветове, от които се ползваха немските партии от стара Австрия, са били на времето си цветова на 1848 г., т.е. цветове от доста фантастична епоха. В Австрия зад тези знамена вървеше част от честните немски патриоти. Но зад кулисите на движението още тогава предпазливо се криеха евреи. А ето, след като се извърши най-подлата измяна на отечеството, след като по най-безсрамен начин продадоха немския народ, на марксистите и на центристките партии черво-червените-златни знамена внезапно толкова им омиляха, че сега гледат на тях като на своя светиня.

И ето как се случи, че до 1920 г. на червеното знаме на марксистите, всъщност, не противостоеше никакъв друг флаг, който да бъде символ на друг, направо противоположен на марксизма мироглед. Най-добрата част от немските буржоазни партии, наистина, не поиска да застане под черно-червения-златен флаг, станал сега флаг на враговете. Но, от друга страна, тя не съумя и да издигне своя самостоятелна програма. В най-добрия случай тя издигаше само идеята за простото възстановяване на старата империя.

Благодарение на последното обстоятелство черно-бяло-червеният флаг пак се възроди и стана официално знаме на нашите така наречени "национални" буржоазни партии.

На нас ни беше ясно, че това знаме, което беше победено и разкъсано от марксистите в много унизителна обстановка за нашето национално достойнство, никак не е подходящо да стане символ на нова епоха, когато главна наша задача става борбата против същия този марксизъм. Разбира се, тези цветове са много скъпи и свещени за нас. Това чудесно съчетание от багри не може да не радва очите на всеки честен немец, който се бори под това знаме и принася за него най-големи жертви. Но символ на нова епоха, знаме на предстоящата сегашна борба, тези цветове все пак не могат да станат.

За разлика от всички буржоазни политици аз бях на мнение, че за немската нация е истинско щастие обстоятелството, че загубихме официалното знаме на старата империя. Нека съвременната подла република да върши подлостите си под свое собствено знаме. Ние трябва само да сме благодарни на съдбата за това, че избави старото славно знаме на старата германска империя от участта на позорно проституиране в съвременната република. Нека днешните държави, търгуващи със съдбините на своите граждани, да не смеят да очернят нашето старо героично черно-бяло-червено знаме.

Докато съществува режимът на ноемврийския позор, по-добре той да се ползва от свои собствени емблеми и да не смее да позори знамето на героичното минало. Време е нашите буржоазни политици да разберат, че онзи, който предлага днешният режим да си присвои черно-бяло-червения флаг, окражда нашето минало. Това знаме съответстваше на старата империя, а сегашната република, слава богу, е избрала онези цветове, които подхождат за нея.

Ето защо ние, националсоциалистите, не можехме да направим свое старото официално знаме на старата империя. Нашата задача е да създадем нова държава, а не просто да пробудим от мъртъв сън стария режим, погинал в резултат на собствените му слабост и грешки.

Ето защо нашето движение, открило в името на това кампания срещу марксизма, трябва да има свое собствено ново знаме, което да е символ на бъдещата нова държава.

Въпросът за това как трябва да изглежда нашето ново знаме, по онова време силно ни интересуваше. От всички страни получавахме всевъзможни проекти. Желанията на авторите на тези проекти бяха, разбира се, много добри, но сполучливи проекти нямаше. Новият флаг трябваше да изразява централните идеи на нашето движение. Но същевременно външната му форма непременно трябваше да бъде много изразителна, притегателна, действаща на масите. На когото му се е случвало много пъти да се докосва до масата, той ще разбере, че и дреболиите имат в това отношение голямо значение. Сполучливата партийна значка може да послужи като пръв тласък, който да пробуди интереса към едно ново движение у стотици хиляди хора.

От различни страни ни предлагаха белия цвят. Това беше неприемливо за нас, тъй като ние в никаква степен не искахме да отъждествяваме нашето движение със старата империя, или по-точно с онези страхливи партии, които виждат своята единствена политическа цел във възстановяването на стария режим. При това белият цвят изобщо не е цвят, който да увлича масата. Той подхожда за добродетелни стари моми и за всевъзможни постни съюзи, но не за велико революционно движение на нашето време, което си поставя за цел да извърши най-великия преврат.

Други ни предлагаха черния цвят. Черните краски добре символизират съвременното положение на нещата, но затова пък те съвсем не изразяват вътрешните тенденции, заложени в нашето движение. После черният цвят също не увлича масите.

Бяло-сините цветове сами по себе си от естетическа гледна точка никак не са лоши, но ги изключихме, защото тези цветове са официален символ на една от отделните германски държави, при това не ползваща се с особена популярност предвид на практикуларските тенденции. Пък и това съчетание на цветове не даваше що-годе ясна представа за целите на нашето движение.

За черно-червено-златното знаме и дума не можеше да става. Черно-бяло-червените  цветове  бяха неприемливи  по съображения, посочени по-рано, поне в техния предишен вид. Това съчетание на краски безусловно е по-добро от всички останали. То е най-могъщият акорд от багри, който въобще е възможен. Аз лично през цялото време бях за това тъй или иначе да запазим старите цветове, тъй като те бяха за мен като за войник не само светиня, но и ми изглеждаха от естетическа гледна точка най-художествени. Независимо от това бях принуден да отклоня безкрайните проекти, изпращани ми от всички краища от млади привърженици на движението, доколкото всички тези проекти се свеждаха само до една тема: вземаха старите цветове и на този фон в различни варианти рисуваха мотикообразен кръст. Като вожд аз не исках от самото начало да публикувам собствения си проект, тъй като допусках, че някой друг ще предложи също толкова добър, а може би и по-добър проект от моя. И действително един зъболекар от Шариберг предложи съвсем не лош проект, близък до моя. Неговият проект имаше само този единствен недостатък, че кръстът върху белия кръг имаше излишна чупка. След редица опити и преправяния сам съставих окончателния проект: основният фон на знамето червен, вътре бял кръг, а в центьра на кръга- черен мотикообразен кръст. След дълги преправяния намерих най-после необходимото съотношение между големината на знамето и големината на белия кръг, а също се спрях окончателно на големината и формата на кръста.

Тъкмо това знаме стана наше знаме. Бе приета същата форма и за превръзките: червена превръзка, отвътре бял кръг, а в центъра на кръга черен кръст.

След това беше избрана също такава партийна значка: бял кръг на червен фон, а в кръга черен кръст. Един мюнхенски златар по фамилия Фюс представи първия проект, който после влезе в употреба.

През късното лято на 1920 г. нашият партиен флаг за пръв път видя бял свят. Той превъзходно подхождаше на нашето младо движение. Беше нов и млад като самото наше националсоциалистическо движение. Новото, невиждано до тогава знаме имаше могъщо агитационно влияние.

Това беше действително достоен символ! Пред нас е не само съчетание от всички багри, които така горещо обичахме на времето. Пред нас е също ярко олицетворение на идеалите и стремежите на нашето ново движение. Червеният цвят олицетворява социалните идеи, заложени в нашето движение. Белият цвят - идеята за национализма. Мотикообразният кръст - мисията на борбата за победа на арийците и заедно с това за победа на творческия труд, който от памтивека е бил антисемитски и антисемитски ще остане.

След две години, когато нашите дружини се разраснаха и обхванаха вече много хиляди щурмоваци, възникна необходимостта да изработим за тази млада организация още един символ на победата: специален щандарт. Проекта за щатдарта също изработих сам, а после го предадох на един златар - Хар - за изпълнение. Оттогава щандартът също спада към победоносните символи на нашето движение.

Нашите събрания през 1920 г все повече зачестиха. В края на краищата, ние започнахме да уреждаме по две събрания на седмица. Пред плакатите ни винаги се тълпяха множество хора. Най-големите зали в Мюнхен винаги бяха препълнени. Десетки хиляди, излъгани от марксистите, работници преминаваха на наша страна и по този начин бяха върнати в лоното на борците за нова бъдеща свободна държава. Сега в Мюнхен ни познаваше вече широка публика. За нас заговориха. Думата "националсоциалист" беше на устата на всички и всички вече разбираха, че тази дума означава определена програма. Системно растеше броят на нашите привърженици и се увеличаваше броят на членовете на организацията. През зимата на 1920/21 г. ние се изявявахме вече в Мюнхен като силна партия.

Освен марксистките партии и нас в Мюнхен нямаше тогава никаква друга партия с такова масово влияние. Във всеки случай нямаше друга национална партия с такова масово влияние. Петхилядната аудитория на зала "Киндд" неведнъж се изпълваше от нашите слушатели така, че игла нямаше къде да падне. В Мюнхен оставаше само едно голямо помещение, в което още не се решавахме да устройваме свои събрания: циркът Кроне.

В края на януари 1921 г Германия пак преживяваше особено тежки времена. Парижкото съглашение, което задължаваше Германия да заплати безумната сума от 100 милиарда златни марки влизаше в сила и започваше да притиска народа по най-безпощаден начин.

В Мюнхен отдавна съществуваше блок на така наречените патриотични съюзи. И ето този блок проектираше сега да уреди голямо протестно събрание по този повод.

Времето беше горещо, не можеше да се чака. Аз лично много нервничех, тъй като приетото решение за голямо протестно събрание все се отлагаше и отлагаше. Отначало бе замислена манифестация на Кралския площад. След това този план беше изрязан от опасението, че червените ще разгонят манифестацията. След това бе издигнат проект за манифестация по Алеята на пълководците. Но и този проект отиде в архива и, в кая на краищата, се спряха на проект за общо събрание в същото помещение "Киндл". Нищо не ставаше. Тъй наречените големи партии изобщо не обръщаха внимание на това събрание, а блокът на патриотичните съюзи все не се решаваше точно до определи ден за предполагаемата манифестация.

Във вторник на 1 февруари 1921 г. започнах да настоявам най-после да бъде взето решение. Обещаха ми, че в сряда решението ще бъде взето. Дойде сряда и аз поисках окончателен отговор. Но пак не получих ясен отговор. Беше ми заявено, че блокът "разчита" през следващата седмица в сряда непременно да организира тази манифестация.

Това беше вече прекалено. Търпението ми се изчерпа и аз реших да организирам протестно събрание на свой собствен риск. Същата сряда след обед в продължение на 10 минути продиктувах на машинописката една листовка и поръчах да се наеме помещението на цирка Кроне за следващия ден, в четвъртък 3 февруари.

По онова време това беше много рисковано предприятие. Не се знаеше, ще успеем ли да съберем аудитория, която би могла да запълни това колосално помещение. Но освен това съществуваше и огромната опасност, че ще дойдат червените и ще провалят събранието.

Нашите дружини бяха още твърде слаби за такова колосално помещение. Конкретен план за действие при евентуални опити за проваляне на събранието също още нямах. Тогава още ми се струваше, че да се провали събрание в такова грамадно помещение е много по-лесно, отколкото в малка зала. Но опитът показа, че в това отношение съм бил абсолютно неправ. Тъкмо наопаки - в това грамадно помещение е много по-лесно да се справиш с нарушителите на реда, отколкото в препълнена малко зала.

Ясно беше само едно: ако ни сполети неуспех, можем да бъдем отхвърлени назад за дълго. Ако червените един път успееха да разгонят наше събрание, това с един удар би ни лишило от ореол, би вдъхнало на противника сили да повтаря такива опити на всяко наше следваше събрание. Това би довело до саботаж на всички наши по-късни събрания и биха минали, може би, няколко месеца, преди да успеем да се съвземем от удара.

На решението беше взето. Оставаше да се действа. За разпространението на нашата листовка и плакати имаха на разположение само един ден, а именно четвъртък. Още от сутринта за наше огорчение заваля дъжд. Имаше всички основания да се опасяваме, че мнозина ще предпочетат да си останат вкъщи, отколкото в дъжд и по снега да ходят на събрание, където при това е възможно кръвопролитие сбиване.

В четвъртък сутринта започнах съвсем сериозно да се опасявам, ще съумеем ли да съберем достатъчно голяма аудитория, за да запълним това гигантско помещение. Ако не ни се удадеше, цялата вина щеше да бъде моя и положението ми пред блока нямаше да е за завиждане. Реших веднага да пусна още две листовки. Незабавно продиктувах текста, дадох да напечатат листовките и пристъпих към разпространението им. Листовките, естествено, съдържаха покана за събранието. След това наех два камиона, драпирах ги с червен плат, сложих в тях няколко партийни знамена и качих на всеки от камионите по 15-20 другари. Те получиха заповед да обиколят всички улици на града, на разхвърлят навсякъде листовки и, въобще, да водят пропаганда в полза на нашето събрание.Това беше първият случай, когато по улиците на Мюнхен се появиха камиони със знамена, принадлежащи на немарксистка партия. Буржоазното население на града следеше с отворена уста движението на камионите с нашите знамена. В работническите квартали по адрес на нашите камиони се разнасяха проклятия, работниците размахваха юмруци и псуваха по повод на най-новата "провокация срещу пролетариите". Нали досега никой не беше се съмнявал, че големи събрания имат право да свикват само марксистите и да се движат със свои знамена върху камиони имат право също само те.

Към седем часа вечерта помещението на цирка още не беше пълно. Всеки десет минути ми съобщаваха по телефона какво е положението. Самият аз бях крайно изнервен. Когато уреждахме събрания в други помещения, то към седем или седем и четвърт залата обикновено биваше пълна. Но скоро положението започна да се изяснява: аз просто не бях взел предвид гигантските размери на помещението на цирка. В предишните зали на нашите събрания хиляда души представляваха вече значима величина. В помещението на цирка Кроне такова количество хора беше съвсем незабележимо. В осем без четвърт ми съобщиха, че четири пети от помещението са вече заети и че големи маси народ се тълпят още пред билетните каси. Тогава тръгнах към цирка.

Стигнах до помещението на цирка в осем без две минути. Пред цирка все още се тълпеше грамадна маса хора. Отчасти това бяха просто любопитни, но отчасти и противници на ония, които предпочитаха да изчакват събитията на улицата.

Когато влязох в залата, видях пред себе си гигантска маса от хора и сърцето ми заби със същата радост, както преди година по време на първото ни голямо събрание в голямата зала на мюнхенската Придворна пивница. Колко е голям успехът, разбрах едва тогава, когато, след като се промъквах през човешката стена, се качих на трибуната и можах по-добре да огледам аудиторията. Залата ми се стори подобна на гигантска раковина, препълнена с хиляди и хиляди хора. Арената на цирка също беше цялата заета от посетители. Продадени бяха повече от 5600 билета. А ако прибавим към тях известно количество безработни, бедни студенти и собствената охрана, то аудиторията не беше никак по-малка от шест и половина хиляди души.

Моят доклад беше озаглавен: "Гибел или светло бъдеще". Когато погледнах аудиторията, сърцето ми заби уверено: не гибел, а именно светло бъдеще.!

Започнах доклада си и говорих около два часа и половина. Вече след половин час интуицията ми подсказа, че това събрание ще се превърне в огромен наш успех. Почувствах, че речта ми достигало сърцето на всеки от слушателите. Вече след първия час започнаха да ме прекъсват все повече и повече бурни аплодисменти. След два часа в залата настъпи онази напрегната и тържествена тишина, която по-късно неведнъж съм преживявал в същото помещение и която е незабравима за всички участници в тези наши събрания. Затаила дъх, гигантската тълпа ловеше всеки звук. А когато произнесох последната дума от своята реч, тълпата изпадна в буен възторг, цялата се надигна от мястото си и от всички гърди се изтръгна мощното пеене на "Дойчланд юбер алес".

Самият аз се намирах под огромното впечатление от станалото. Като омагьосан продължавах да стоя на трибуната и да наблюдавам как гигантският човешки поток в продължение на цели двайсет минути се изливаше през централните врати навън. Когато народът се разотиде, аз, преливащ от щастие, бавно се отправих към къщи.

От това събрание в цирка Кроне бяха направени снимки. Тези фотографии по-добре от каквито и да било думи показват величието на събранието. Някои буржоазни вестници напечатаха снимки и малки бележки, в които се казваше, че това е била "национална" манифестация, но както обикновено се премълчаваха имената на уредниците.

Това събрание за пръв път издигна нашата партия над нивото на обикновените шаблонни партии. Сега никой вече не можеше да заобиколи нашето движение. За да подчертая, че пред нас не е просто мимолетен успех, случаен епизод, аз веднага взех мерки през следващата седмица да бъде свикано също такова събрание в същото помещение. Успехът беше същият. Гигантското помещение беше пак препълнено дотолкова, че аз веднага реших през следващата седмица да уредим трето събрание. Това трето събрание беше също така препълнено и мина със същия подем.

Така започна за нас 1921 г. в Мюнхен. Сега преминах към уреждането на две, а понякога и на три масови събрания на седмица. Сега нашите събрания постоянно ставаха именно в цирка и всички вечери имаха еднакъв успех.

В резултат на това броят на привържениците ни бързо нарасна; силно се увеличи също броят на членовете на партията.

Такива успехи не можеха, разбира се, да оставят равнодушни и нашите противници. Ние вече казахме, че противниците прибягваха ту към премълчаване на нашето движение, ту към терор. Сега те се убедиха, че нито едното, нито другото помага. След известни колебания противниците отново взеха решение да прибягнат до терор, но да го направят с такава сила, че задълго да ни отучат да устройваме събрания.

Като външен повод те избраха едно много тайнствено покушение срещу техния депутат Ергарт Ауер. Този Ергарт уж някой през нощта го бил нападнал с револвер. Наистина, той не беше ранен и изобщо не се знае дели е стреляно по него, но версията беше пусната в смисъл, че е имало покушение. Разбира се, изумителното присъствие на духа и необичайното мъжество на социалдемократическия вожд не само попречили да се извърши престъпното покушение, но и накарали да избягат тайнствените престъпници. Престъпниците избягали толкова бързо, че полицията така и не успяла дори да попадне по следите им. Но именно този повод беше се сторил на червените подходящ, за да започнат отново безмерно гонение на нашето движение и пак да започнат да се хвалят как безпощадно ще се разправят с нас. Сега -заплашваше ни местният с.д. вестник- са взети вече напълно достатъчни мерки, за да ни смажат веднъж за винаги. Мускулестата ръка на работниците, значи, ще сложи край на всички наши кресливи успехи. След няколко дни червените определяха и срока на нападението. С тази цел те се спряха на събрание,' в което трябваше да говоря лично. Ставаше дума за събранието в голямата зала на Придворната пивница.

На 4 ноември 1921 г. между 6 и 7 часа след обед аз получих точно известие, че е решено на всяка цена да се провали нашето събрание и че с тази цел от много червени предприятия са изпратени специално големи маси работници.

Само поради нещастно стечение на обстоятелствата ние не получихме това съобщение много по-рано. Работата е там, че тъкмо този ден сменяхме помещението на своята партийна организация и се местехме в ново. Но в новото помещение продължаваха да работят и ние не можахме веднага да се настаним там. В старото помещение телефонът вече беше махнат, а новото не бяхме смогнали още да го пренесем. Няколко пъти през деня се опитвали да ни се обадят, за да ни съобщят за готвещия се скандал, но вследствие на посочените обстоятелства не бяха могли да се свържат.

Тъй като не знаехме за готвещите се събития, се случи така, че на събранието присъстваше много слаба дружина. Нямаше дори цяла стотна. Присъстващият отряд наброяваше всичко 46 души. Нашият осведомителен апарат по онова време беше още лошо организиран и при тогавашната служба за свръзка ние за някакъв си час не бяхме в състояние да мобилизираме достатъчно подкрепление. При това в миналото не веднъж беше имало лъжливи тревоги и получените сведения не се оправдаваха. Не напразно една стара пословица казва, че предварително насрочените революции никога не стават. Това правило беше се потвърдило и в опита на нашите събратя.

В резултат на всички тия обстоятелства ние не можахме да вземем всички ония мерки, които биха били взети, ако навреме знаехме какво се готви.

Даденото помещение при това ни изглеждаше по-неудобно за упражнението на червените. Обикновено повече се страхувахме за цирка, изобщо, за събранията, които ставаха в по-големи помещения. Но този ден получихме урок, който ни убеди в обратното. Всички тези проблеми впоследствие изучихме най-подробно, може да се каже научно. Резултатите, до които стегнахме, бяха крайно поучителни и свършиха голяма работа на нашите щурмови отряди за в бъдеше.

Когато в девет без четвърт влязох в малката зала, долепена до главното помещение, където щеше да става събранието, нямаше вече никакво съмнение, че червените действително са подготвили провокация. Главната зала беше вече препълнена и полицията повече никого не пускаше. Противниците бяха дошли много рано и бяха заели много места в залата. Докато повечето от нашите привърженици вече не можеха да проникнат в помещението на събранието. Нашият малък отряд от щурмоваци ме чакаше в малката зала, долепена до голямото помещение. Заповядах да затворят вратите към главното помещение и реших първо да поговоря с моите щурмоваци. Без излишни думи обясних на своите юнаци, че днес вероятно за първи път ще им се удаде случай да покажат в действителност колко са предани на нашето движение. Заявих им никой от тях да не смее да напуска събранието - освен ако не го изнесат мъртъв. Казах им, че и самият аз, каквото и да става, ще остана в залата на събранието и се надявам никой от тях да не ме изостави. Ако забележа, че някой от тях се изплаши, лично ще му скъсам превръзката и ще му отнема партийната значка. След това аз заповядах още при първите опити да се внесе безпорядък в събранието да настъпват моментално, помнейки, че настъплението е най-добрата защита.

Момчетата ми отвърнаха с трикратно "ура". Гласовете им бяха развълнувани.

След това се озовах в голямата зала. Сега можех със собствените си очи да се убедя в това каква ситуация се беше създала. Противниците седяха на гъсти редове и се опитваха да ме пронижат с погледите си. Мнозина от тях ме гледаха с нескривана омраза, а други започнаха да отправят съвсем недвусмислени забележки от местата си. Днес ни е "дошъл краят", днес "веднъж завинаги" ще ни затворят устата; мнозина намекваха, че направо ще ни "изкормят" и т.н. в същия дух. Тези господа бяха прекалено уверени в своя превес и се държаха по съответния начин.

Независимо от това събранието беше открито и аз пристъпих към доклада. Моята маса в това помещение обикновено се слагаше в средата на залата покрай голямата й стена. По такъв начин обикновено се намирах в самия център на аудиторията. С това може би се и обяснява обстоятелството, че в тази зала успявах да създам по-приповдигнато настроение, отколкото в която и да било друга. Този път пред самия ми нос, особено вляво от мен седяха само противници. Това бяха физически силни хора, главно младежи от фабриките на Кустернам, Марфей и др. Те бяха гъсто насядали покрай цялата лява страна и редовете им достигаха чак до моята маса. Веднага забелязах, че те започнаха да събират около своите пейки голямо количество канчета от бира. Те поръчваха все нови и нови порции, а опразнените канчета слагаха под масата. Така натрупаха цяла батарея от канчета. Трудно можеше да се очаква, че при такива обстоятелства работата може да свърши що-годе благополучно.

Независимо от това вече бях успял да говоря около час и половина - въпреки всички цвищенруфи. Започваше да ми се струва, че напълно сме овладели положението. Главатарите изпратени, за да организират този скандал, очевидно също започваха да мислят така. Виждаше се по това как ставаха все по неспокойни, излизаха нанякъде, след това отново се връщаха и все по-нервно шепнеха нещо на паството си.

Парирайки един от цвишенруфите, допуснах малка психологическа грешка и я почувствах веднага, след като думите излетяха от устата ми. Тъкмо това послужи за сигнал за началото на скандала.

Разнесоха се няколко гневни подвиквания и в този момент някакъв субект внезапно скочи на стола и закрещя "свобода"! по този сигнал печалните рицари на свободата пристъпиха към работа.

За няколко секунди цялата огромна зала се превърна в сбиване. Наоколо - диво ревяща тълпа, над чиито глави като снаряди летят безброй глинени канчета. Дюдюкане, викове и вопли, пращене на счупени столове, звън на пръскащи се на парчета канчета, с една дума ад!

Такъв беше този луд спектакъл.

Останах невъзмутим на мястото си и можах оттам да наблюдавам как превъзходно изпълняваха задълженията си моите юнаци.

Бих искал да погледнем в аналогична обстановка всяко буржоазно събрание!

Скандалистите още не бяха сварили да влязат в ролите си, когато моите щурмоваци /така им беше съдено да се наричат от този ден/ вече преминаха в настъпление. Като глутница разярени вълци се устремиха към тях моите щурмоваци, групирайки се в малки групички от по 8-10 души. Моите юнаци започнаха незабавно да изхвърлят скандалистите от залата. Вече след пет минути от всички мои юнаци шуртеше кръв. Мнозина от тази дружина тогава за пръв път опознах, както трябва. Начело беше моят храбър Морис. След това тук за пръв път познах Хес, който е мой личен секретар и много, много други. Дори онези от тях, които бяха тежко ранени, продължаваха да се бият, докато все още можеха да се държат на краката си. Целият този ад продължи почти 20 минути. След това обаче противниците, които бяха не по-малко от 700-800 души, бяха изхвърлени от залата и летяха стремглаво по съдбата. Само в левия ъгъл на залата още се държеше голяма група противници, оказвайки ожесточена съпротива. В това време до входната врата по посока към трибуната се разнесоха два револверни изстрела, след което започна бясна стрелба. Сърцето ми на стар войник изпита истинско удоволствие. Обстановката започваше да напомня истинска престрелка на фронта.

Кой именно стреляше, вече не можеше да се разбере. Ясно беше само, че от този момент яростта на моите, обливащи се в кръв момчета, се усили. В края на краищата те успяха да се справят с последната група противници и напълно да очистят залата.

От момента на започването на бойните действия бяха минали около 25 минути. Сега залата изглеждаше така, сякаш в нея току-що се е пръснал снаряд. На много от моите привърженици трябваше да се направят превръзки на самото място, други трябваше да бъдат откарани в болница. Но господари на положението останахме ние. Председателствуващият това събрание Херман Есер стана и невъзмутимо каза: "Събранието продължава. Има думата докладчикът." И аз продължих.

Когато вече бяхме закрили събранието, внезапно дотича полицейски чиновник и диво размахвайки раци, закрещя: "Разпускам събранието."

При вида на този закъснял блюстител на реда ние неволно се разсмяхме. Такива са всички тези герои! Колкото по-малък е мащабът на тези господа, толкова повече важничат и се надигат на кокили.

На много важни неща се научихме в хода на това събрание. Противниците обаче също получиха уроци, които не забравиха скоро.

Чак до есента на 1923 г. местният с.-д. Вестник ("Мюнхенска поща") не се решаваше повече да ни заплашва с "мускулестата ръка на работника".

Моята Борба - Съдържание
(HTML)

Моята Борба
(PDF)