Моята Борба

от

Адолф Хитлер

---

 

Глава VII

 

Революцията

 

        Още през 1913 г. започна военната пропаганда на противниците в нашия лагер. От 1916 г. тя става все по-интензивна, а в началото на 1918 г. вече направо ни наводни. На всяка крачка можеше да се доловят отрицателните влияния на този лов на души. Армията ни постепенно започна да разсъждава по начин, по който желаеше врагът ни.Нашите мерки за борба срещу тази пропаганда се оказаха съвсем негодни.

        Тогавашният ръководител на армията имаше и желанието, и решимостта да се бори срещу тази пропаганда навсякъде, където тя се проявяваше на фронта. Но, уви, за това му липсваше съответният инструмент. Но и от психологическа гледна точка мерките за противодействие трябваше да излизат не от самото командване. С цел пропагандата ни да подейства, трябваше тя да излезе от дома. Нали именно заради този дом, нали именно заради отечеството ни войниците на фронта извършваха героични чудеса и търпяха всякакви лишения в продължение на почти четири години.

        И какво се оказа в действителност? С какво отвръщаше родината, с какво отвръщаше нашият дом на цялата тази възмутителна пропаганда на противниците?

Когато се запознахме с нашата, позволете да кажа, контрапропаганда, ние Честичко се запитвахме: какво е това - глупост или престъпление?

        В края на лятото на 1918 г. след освобождаването от нас на южния бряг на Марна пресата ни се проявяваше като толкова бездарна, толкова престъпно глупава, че с нарастващо негодувание всеки ден си задавах един и същи въпрос: нима никой не остана у нас в Берлин, за да сложи край на това позорно прахосване на героични настроения на армията?

        Как постъпи Франция, когато през 1914 г. нашите победоносни колони масово нахлуха в пределите на тази страна? Как постъпи Италия в дните на катастрофата, която претърпяха армиите й на Изонцо? Как постъпи същата Франция през пролетта на 1918 г., когато германските дивизии започнаха да щурмуват най-важните окопи на френските войски и когато далекобойната ни артилерия започна да стреля по Париж?

        Във всички тези случаи противникът с всички сили се стараеше да възвърне бодростта на колебаещите се полкове и за тази цел отново довеждаше националните страсти до точката на кипене. С каква невероятна сила, с каква гениалност работеше тогава пропагандата им, за да може на всяка цена да възвърне на войските увереността в окончателната победа и с всички сили да им набие в главата мисълта, че да отстъпват повече означава да погубят себе си, родината си, огнището си.

        Е, какво беше направено при аналогични условия у нас?Абсолютно нищо, а често и по-лошо от това.Всеки път, когато получавах новия вестник, аз го късах и хвърлях, и не бях на себе си от възмущение по повод на гнусната агитация, която в нашите очи губеше фронта. Тази психологическа отрова беше равносилна направо на сломяване на боевите ни сили.

        Много пъти ме мъчеше мисълта, че ако на мястото на тези престъпни невежи и безволеви манекени - ръководителите на пропагандата ни - бях аз, то изходът от войната би бил за нас съвсем друг.

        През тези месеци за първи път почувствах колко коварна беше съдбата към мен, изправила ме на предната линия на фронта, където заблуденият куршум на някой негър можеше във всяка минута да ме довърши, докато на друг пост бих могъл да окажа на родината си къде по-значителни услуги.Вече бях достатъчно уверен, че можех да организирам пропагандната дейност както трябва.

        Но, уви, какъв е смисълът! Бях един от безименните, един от осемте милиона войници. Нищо друго не ми оставаше освен да си държа езика зад зъбите и да изпълнявам добросъвестно скромните си задължения.

        Първите прокламации на противника попаднаха в ръцете ни през лятото на 1915 г. Съдържанието им с известни модификации беше винаги едно и също. В тях се говореше, че мизерията в Германия растяла с всеки изминат ден, войната продължавала безкрайно дълго и нямало никакви изгледи Германия да я спечели; немският народ в тила очаквал мир, но "милитаристите" и преди всичко самият "кайзер" не искали мир; целият свят прекрасно знаел, че немската нация тъгувала по мира и затова "ние" сме водили войната не срещу немския народ, а само срещу кайзера, който е единственият виновник за войната; затова войната не можела да свърши и нямало да свърши, докато този враг на цялото човечество не бъде отстранен, и затова щом свършела войната свободните демократични нации щели да приемат по братски немския народ в съюза си за вечен мир и щом ударел часът за унищожаване на "пруския милитаризъм" мирът и благоденствието щели да бъдат осигурени завинаги.

        За най-добра илюстрация на казаното в прокламацията се цитираха многобройни "писма от близки", напълно потвърждаващи го.Отначало повечето хора просто се смееха на тези прокламации. Позивите се прочитаха и по команда се отправяха в щаба на армиите, където не им обръщаха никакво внимание, докато вятърът пак не донесе в окопите нови прокламации. Позивите на противника се разпространяваха най-вече с аероплани.Скоро обърнахме внимание на следното. На всички тези участъци от фронта, където се намираха баварски войници, неизменно се появяваха позиви, които с главното си острие се обръщаха срещу прусите. В тези позиви се говореше, че противникът няма нищо против баварците, че за всичко е виновна само Прусия, която трябвало да носи цялата отговорност за направените от нея злодейства. Противникът даже би бил радостен да не причинява злини на баварците, но какво да се прави, като те съвсем напразно са свързали съдбата си с Прусия и вадят кестените за нея от жарта.

        И трябва да се каже, че такъв вид пропаганда започна да оказва своето влияние още през първите месеци на 1915 г. Сред войниците абсолютно явно назряваха настроения срещу Прусия, а междувременно у нас на върха не си помръдваха и малкия пръст, за да противодействат на това. Това вече не беше обикновен пропуск.

И разбира се, такива грешки след това отмъстиха за себе си по най-печалния начин. От това пострада не само цяла Прусия, но и целият немски народ, в това число разбира се и баварците.

        Започвайки от 1916 г., пропагандата на противниците можеше вече да регистрира определени успехи в това направление.Но трябва да се признае и това, че многобройните писма от роднините, които наистина излизаха от дома, сега бяха изпълнени с оплаквания и тези "скръбни" писма също започнаха да оказват своето влияние. Сега на противника не му беше нужно да разпространява подобни писма с аероплани. Срещу този поток от жалостни писма не беше нищо предприето от тила, ако не се смятат някои от психологическа гледна точка крайно глупави "напомняния" от "правителствен" характер. Фронтът продължи да се наводнява с тази отрова. Бедните неразумни жени, изфабрикували стотици хиляди такива писма у дома, съвсем не подозираха, че с това само увеличаваха увереността на противника в победата, а с това само проточват войната и умножават страданията на близките си на фронта. Тези безсмислени писма на немските жени струваха живота на стотици хиляди наши войници.

        Така през 1916 г. вече можеха да се наблюдават различни тревожни симптоми. На фронта негодуваха, а понякога и "ругаеха" с всички сили; там бяха вече много недоволни и понякога се възмущаваха напълно справедливо. Докато на фронта гладуваха, докато роднините вкъщи търпяха всякакви лишения, на други места, на върха господстваха изобилието и разточителството. Даже на самия фронт в това отношение далеч не всичко беше благополучно.

        Така симптомите на кризата бяха вече налице през 1916 г., но все още ставаше въпрос само за домашни, "вътрешни" дела. Същият този войник, който до преди малко негодуваше и ругаеше, след няколко минути изпълняваше тежкия си дълг като нещо, което се разбира от само себе си. Та самата рота, която до преди малко изразяваше недоволство, след половин час се биеше за своя участък от окопи с такъв героизъм, като че ли от това зависеше съдбата на цяла Германия. Това все още беше фронтът на старата превъзходна героична армия.

        Скоро получих възможност да се убедя в тази силна разлика, каквато съществуваше по това време между положението на фронта и положението в тила.В края на септември 1916 г. моята дивизия взе участие в боевете на Сома. Това за нас беше първият от цяла серия боеве, където главна роля играеше техниката. Впечатлението трудно се поддава на описание - не война, а истински ад!

        Под унищожителния огън на неприятеля, продължаващ със седмици, немският фронт устоя. Понякога едва-едва отстъпвахме, после оправяхме положението, но никога не отстъпвахме без бой нито един сантиметър земя.

        На 7 септември 1916 г. бях ранен. Благополучно се добрах до превързочния пункт и с първия транспорт ме изпратиха в дълбочината на страната.Изминаха две години, откакто не бях виждал родината си, безкрайно дълъг срок при такива условия. Трудно можех да си представя как изглежда немеца, който не е облечен във военна униформа. Когато попаднах в първия лазарет в Хермиса, извиках от изненада, когато чух внезапно женски глас на милосърдна сестра, която се заговори с близо лежащия другар.За първи път след две години чух женски глас.

        Колкото по-близо влакът ни приближаваше към границата, толкова по-неспокойно ставаше състоянието ни.Ние пропътувахме през всички тези градове, през които преди две години преминавахме още като съвсем неопитни войници:Брюксел, Лиеж и т.н. Най-накрая на хълма се показа първата немска къща. Колко прекрасна ни се видя тази постройка.Мило отечество! Най-накрая!

        Когато през октомври 1914 г. за първи път пътувахме през границата, всички ние горяхме от нетърпение и ентусиазъм. Сега пътувахме мълчаливо и бяхме покрусени от тъга. Всеки от нас изпитваше чувство на щастие, че съдбата му е дала още една възможност да погледне със собствените си очи родината, за която отдаваше живота си. Всички бяха толкова трогнати, че почти се срамувахме да се гледаме в очите.

        Настаниха ме в болницата в Беелиц близо до Берлин. Това почти съвпадна с двегодишнината от отправянето ми на фронта.Каква промяна! От непроходимата кал на фронтовете на Сома направо в белите постели на това чудно здание. В началото като че ли не се решаваш да легнеш в такава постеля. Постепенно започваш да свикваш с този нов свят.За съжаление, обкръжаващия ме в момента свят ми се струваше нов и в друго отношение.

        Тук вече не витаеше този дух, който господстваше още при нас на фронта. Тук за първи път чух нещо, което на фронта ни беше абсолютно непознато: хвалбата на собствената си страхливост! Колкото и да недоволстваха на фронта, колкото и яростно да ругаеха войниците там, това нямаше нищо общо с отказа да изпълняват задълженията си, а още повече с възхвалата на страхливостта. О, не! На фронта страхливецът още се смяташе за такъв и за никакъв друг. Както преди той беше заклеймяван с всеобщо презрение, а към истинските герои на фронта се отнасяха с преклонение. Тук, в болницата, настроението беше точно обратното. Тук с най-голям авторитет се ползваха най-големите бърборковци, които с помощта на жалко "красноречие" се подиграваха на мъжеството на смелия войник и възхваляваха гнусната безхарактерност на страхливеца. Няколко съвсем жалки субекта даваха тон. Един от тях открито се хвалеше, че нарочно си е наранил ръката на телените огради, за да попадне в лазарета. Независимо от това, че нараняването беше абсолютно нищожно, този субект беше от отдавна в болницата, въпреки че всички знаеха, че е попаднал тук по мошенически начин. И какво от това? Този негодник нагло се изкарваше образец на висше мъжество и смяташе "подвига" си за къде по-ценен за родината, отколкото геройската смърт на честния войник на фронта. Повечето хора мълчаливо изслушваха тези речи, други се отдръпваха на страна, но имаше такива, които открито се съгласяваха с него.

        Мен направо ми се гадеше от тези речи, но нищо не можеше да се предприема; субектът спокойно си оставаше в лазарета. Началството на болницата разбира се прекрасно знаеше кой е този субект и въпреки това не предприемаше нищо.Щом като се изправих на краката си, ми разрешиха да отида в Берлин. Тук явно вече цареше голяма мизерия. Милионният град гладуваше. Недоволството беше огромно. В много от посещаваните от войници пивници можеха да се чуят същите разговори като в лазарета. Създаваше се даже впечатлението, че някои от тези негодници специално посещават тези места, където се струпват войници, за да проповядват там гнусните си възгледи.Много по-лошо беше положението в Мюнхен.

        Когато след оздравяването ме изписаха от лазарета и се отправих към запасния си батальон, просто не можах да позная нашия град. Където и да отидеш - мъка, недоволство и кавги. В самия запасен батальон настроението беше под всякаква критика. Тук оказваше влияние и това, че офицерите-инструктури, които все още не бяха ходили на фронта, по най-груб начин се държаха със старите войници и не умееха да установят поне някакви прилични взаимоотношения с тях. Войниците-фронтоваци носеха със себе си от окопите някои особени привички, които бяха разбираеми за строевите офицери, но с които тиловите чинове не желаеха да се примиряват. Към строевия офицер и самите фронтоваци се отнасяха с далеч по-голямо уважение, отколкото към етапните командири. Но независимо от всичко, общото настроение беше изключително лошо. Укривателството в тила вече се смяташе за образец на висша мъдрост, а издръжливостта и непоколебимостта на фронта - за признак на слабост и ограниченост.

        Канцелариите гъмжаха от евреи. Почти всеки военен писар беше от евреите, а почти всеки евреин - писар. Оставаше ми само да се изумявам на изобилието на тези представители на избраната нация в канцелариите. Неволно съпоставях този факт с това колко малко представители на тази нация се случва да срещнеш на самия фронт.Още по-лошо стояха нещата в стопанството. Тук еврейският народ стана "незаменим". Паякът бавно, но редовно изсмукваше кръвта на народа. Те хванаха в ръцете си всички така наречени военни общества и направиха от тях инструмент за безжалостна борба срещу свободното ни национално стопанство.Все по-гръмко се разнасяха гласовете, които доказваха необходимостта от напълно неудържима централизация.Говорейки по същество, вече през 1916-1917 г. почти цялото производство се намираше под контрола на еврейския капитал.И в същото време срещу кого всъщност беше отправена ненавистта на народа.С ужас се убедих тогава, че приближават събития, които неизбежно ще доведат до катастрофа, ако не успеем в последния момент да ги предотвратим.По времето когато евреите ограбваха и притискаха цялата нация, истинската ненавист на масите се отправяше към "прусите".

        Както и на фронта, и тук не се предприемаше нищо срещу отровната пропаганда. Като че ли хората въобще не се досещаха, че крахът на Прусия все още съвсем не означава подем на Бавария! Като че ли хората не разбираха, че нещата стоят точно обратното поражението на Прусия неизбежно ще повлече със себе си и гибелта . на Бавария!

        Всичко това ме причиняваше невероятни страдания. Ясно съзнавах, че с помощта на този гениален трик евреите само искат да отвлекат вниманието от себе си върху другите. Докато Бавария негодуваше срещу Прусия и обратно, евреинът под носа на двете си уреждаше далаверите. Докато в Бавария ругаеха Прусия, евреинът организираше революция и след това нанесе еднакво решителен удар и на Прусия и на Бавария.

        За мен беше нетърпимо да наблюдавам тази взаимна свада между немците и бих се радвал да замина за фронта. Скоро след пристигането ми в Мюнхен направих съответната заявка с желанието си.В началото на март 1917 г. отново бях в полка си на фронта.В края на 1917 г. настроението се подобри и можеше да се предполага, че армията е успяла да се справи с предишното понижаване на настроението. След руската катастрофа цялата армия отново се изправи. Тя почерпи от тази катастрофа нови надежди и нова смелост. В армията отново започна да прониква убеждението, че независимо от всичко войната ще завърши при всички случаи с победата на Германия. Сега в армията отново се разнасяха песни. Граченето на песимистите се чуваше все по-рядко и по-рядко. Армията отново повярва в бъдещето на отечеството.

        Особено чудотворно влияние върху настроението на армията ни предизвика италианската катастрофа през есента на 1917 г. В тогавашната ни победа над италианците войската съзря доказателство, че отново сме в състояние да пробием фронта не само на руснаците. Сърцата на милионите ни войници се изпълниха със спокойна увереност в своето дело, те въздъхнаха свободно и зачакаха с надежда пролетните боеве през 1918 г. В редиците на противника, напротив, се наблюдаваше спадане на настроението. Тази зима мина малко по-спокойно от обикновеното. Настъпи затишие пред буря.

        Но ето че тъкмо в разгара на последните приготовления за решаващите сражения, когато на западния фронт се точеха безкрайни коли с военни амуниции и войската извършваше последната подготовка за настъпление, в Германия за пръв път през цялата война се разигра нечувано по своята подлост събитие. Не, Германия не трябва да победи! В последния миг, когато немските знамена бяха близко до победата, враговете на родината пуснаха в ход такова средство, което трябваше да погуби пролетното настъпление още в зародиша му и по този начин да изтръгне победата от ръцете. Враговете на родината организираха стачка в предприятията, които работеха за фронта. Ако тази стачка успееше, немският фронт щеше да претърпи крах и "Форвертс" да получи удовлетворение: този път нямаше да има победа за немските знамена. Нашите армии ще останат без снаряжение и за няколко седмици фронтът ни ще бъде пробит. С това ще бъде провалено настъплението ни, Антантата ще се спаси и всевластен господар в Германия ще стане интернационалният капитал. Ето какво представляваше вътрешната цел на марксистката измама на народа. Разруха на националното стопанство и осигуряване господство на интернационалния капитал - такава беше целта им. И благодарение на глупостта и недоверчивостта на едни и безкрайната страхливост на други тази цел за съжаление беше постигната.

        Наистина, стачката в заводите за военно оборудване нямаше пълен успех в такъв смисъл, че не успяха да изтощят фронта. Стачката бързо прекъсна и армията не остана без амуниции. В този смисъл планът на стачните организатори бързо да погубят армиите ни не успя. Но много по-ужасни бяха моралните щети, които ни нанесе стачката!

        Първо, за кого, всъщност, се бориха нашите армии, щом самата страна изобщо не искаше победа? В името на кого се даваха тези безбройни жертви? В името на кого търпяхме всички тези лишения на фронта? На войника казваха да се сражава до победа, а в същото време страната стачкуваше!Второ, а какво влияние оказа тази стачка в редиците на противника?

        През зимата на 1917-1918 г. хоризонтът за пръв път се покри с облаци за съюзниците. Ето вече четири години съюзените държави с общи усилия водеха крайно напрегната борба срещу немския великан и всичко беше безрезултатно. Но през целите тези четири години главните сили на немския великан бяха заети на изток и на юг. На запад той държеше през повечето време второстепенни сили. И ето сега тилът на нашия великан се оказа свободен. Беше пролято море от кръв преди немците да могат да повалят на гръб поне един противник. Заетите досега войски на руския фронт, ще бъдат прехвърлени на запад и ако до този момент врагът не бе успял да пробие отбранителната ни линия, то сега самите ние ще преминем в настъпление.

        Противникът беше обхванат от тревога и трепереше да не би окончателната победа да стане наша.В Лондон и Париж се водиха съвещания подир съвещания. Дори пропагандата на противниците остана на заден план. Сега вече не беше толкова лесно да се докаже, че немската победа е съвършено немислима и несигурна.Такова беше настроението и сред съюзническите войски. Наглата увереност в победата беше изчезнала. Страх обзе господата ръководители на Антантата. Измени се отношението и към немския войник. До този момент на нашия войник гледаха като на наивник, безусловно обречен на поражение. Сега пред тях стоеше немски войник, който беше унищожил руския им съюзник. Досега нищетата ни караше да се ограничаваме с настъпление само на изток. Сега на противника му се струваше, че това беше гениална тактика от наша страна. В продължение на три години немците водеха непрекъснати атаки на руския фронт - отначало без особен успех. Всички бяха започнали да се надсмиват над мнимата безцелност на действията ни. Изглеждаше, че руският великан обезателно трябва да победи поради огромното си числено превъзходство. А Германия щеше да загуби много кръв в сраженията си с руснаците. Отначало ходът на събитията сякаш потвърждаваше такава прогноза.

        През септември 1914 г. след сраженията при Таненберг в Германия се проточиха първите безкрайни потоци от руски военнопленници.Оттогава вече потокът не прекъсна. През цялото време и във влаковете и по шосето се нижеха безкрайни коли от руски военнопленници. Но от това нямаше голяма полза. На мястото на всяка сразена армия руснаците веднага изкарваха нова. Гигантските владения на царя сякаш бяха неизчерпаеми по отношение на хора. Колко време Германия можеше още да издържи такова състезание? Няма ли да настъпи такъв ден, когато тя, въпреки постигнатата победа, ще остане вече без войска, докато руското командване ще продължи да изкарва на фронта нови армии? Какво ще стане тогава? Според човешкия разум Германия можеше само да отсрочи победата на Русия, а окончателната победа на последната изглеждаше неизбежна.

        Сега всички тези надежди се изпариха. Един от главните съюзници, принесъл най-големите жертви на олтара на общата борба, беше разбит на парчета и сега лежеше проснат на земята пред безжалостния противник. Страх и ужас се вселиха в сърцата на войниците от Антанта, които до този момент сляпо вярваха в победата на съюзниците. Те очакваха с тревога настъпваща пролет. Ако до този момент не са могли да разбият немците, които държаха на западния фронт само част от войските си, то как можеха да разчитат на победа сега, когато тази изключително героична държава можеше да събере в единия си юмрук всички сили срещу западния фронт!

Към това на въображението оказваха влияние и събития, станали в гората на южен Тирол. Вестта за поражението на войските на генерал Кадорн достигна и до полетата на Фландрия. Вярата в победата се изпаряваше и отстъпваше място на страха пред окончателното поражение.

        Нощите бяха прохладни. Навсякъде на западния фронт войските на Атланта чуваха шума от приближаващи се нови немски армии. Наближаваше последният страшен съд. Напрежението в лагера на противника достигна връхната си точка. И внезапно в този момент в Германия пламна заря и пламъкът от този пожар озари всички кътчета на фронта. В момент, когато немските дивизии правиха последните си приготовления за настъпление в Германия избухна всеобща стачка.

        В първия миг целия свят онемя. В следващия момент противникът въздъхна свободно и неприятелската пропаганда с настървение се нахвърли на тази сензация. Неочаквана помощ дойде в дванайсетия час. С един удар Антантата пак успя да възвърне духа на войниците си. Тя пак ги накара да повярват, че победата й е възможна. Тревожното чувство пред наближаващото настъпление на немците отново бе заменено с твърда убеденост в победата на Антантата. Сега отново можеше да се доказва с успех на войниците от Антантата, че окончателният изход на предстоящата велика битка зависи само и изключително от издръжливостта им. Нека немците сега да постигат, каквито си искат локални победи, страната им я очаква революция, а не триумфалното връщане на армиите им победителки.

        Английските, френските и американските вестници поведоха в тази връзка усилена агитация сред тила и същевременно същата такава умела пропаганда на фронта."Германия е изправена пред революция! Не е далеч победата на съюзниците!" Това беше най-доброто лекарство, за да се изправят на крака разколебалите се френски пуалита и английските томита. Сега пак зареваха оръдията и картечниците. Паническото бягство беше прекратено. Съюзните войски отново започнаха да оказват открита съпротива.

        Такива бяха резултатите от стачките. Германските стачки укрепиха увереността в победата в лагера на противника и му помогнаха да преодолее започналата парализа и отчаяние, които се появиха по фронтовете. Стотици хиляди немски войници заплатиха с живота си тези стачки. А авторите и инициаторите на тази гнусна подлост станаха кандидати за висшите държавни постове в революционна Германия.

        В самата Германия като че ли успяха да изтрият първите следи от стачките във военните заводи. Поне така изглеждаше външно. Но в противниковия лагер впечатлението се запази. Ако до стачката в него цареше пълна безнадеждност, то сега новината за стачките в Германия отново повдигна настроението в армиите на Антанта. Англо-френските войници отново започнаха да се сражават с отчаяна решителност.

        Сега вече според човешката логика несъмнено изглеждаше, че победата ще бъде на страната на Антантата, само ако западният фронт издържи немските атаки поне още няколко месеца. Всички парламенти на страните от Антантата веднага оцениха създалата се ситуация и отпуснаха огромни средства за военна пропаганда. Те прекрасно знаеха, че това е най-добрият начин да се ускори разложението в германския лагер.

        Аз имах щастието лично да участвам не само в първите две наши настъпления, но и в последното настъпление на немските войски.Това бяха най-силните ми впечатления през целия ми живот. Най-силните, защото операциите ни през 1918 г., както през 1914 г., загубиха отбранителния си характер и приеха форма на настъпление. През всички наши окопи, през всички наши войски премина въздишка на облекчение. Сега най-накрая след три тежки години на изчакване в чужда земя при ужасяваща обстановка, напомняща ад, преминахме в настъпление и удари часът на разплатата. Отново заликуваха победоносните ни батальони. Последните безсмъртните лаври около обвеяните ни с победа знамена! Още веднъж се разнесоха прекрасни патриотични песни за родината ни. Подети от безкрайните върволици от немски войници, тези чудесни песни летяха към небето. За последен път небесният творец изпращаше милостивата си усмивка на неблагодарните си деца.

        Тежка задушаваща атмосфера цареше на фронта в края на лятото на 1918 година. В родината се водеше тежка вътрешна борба. Заради какво? В батальоните и ротите на нашия фронт се носеха различни слухове за това. Ясно беше, че войната е загубена и само глупаци можеха да продължават да вярват в крайната победа. Народът изобщо не е заинтересован да продължи войната, заинтересовани са само монархията и капиталът - ето какви новини идваха от страната и се обсъждаха на фронта.

        Отначало фронтът реагираше на това съвсем слабо.Какво ни интересува нас, войниците, всеобщото избирателно право? Нима за това воювахме цели четири години? Бандитите искаха сега да ограбят падналите герои, като им отнемат със задна дата целта, за която бяха воювали и отишли в гроба. Нима младите ни полкове отиваха на смърт във Фландрия на уста с лозунга "да живее всеобщото тайно избирателно право"? Не, не е истина, те отиваха на смърт с призива "Дойчланд юбер алес" /"Германия над всичко"/. Малка, но все пак твърде съществена разлика! Кресльовците, които сега искаха по фронтовете всеобщо тайно избирателно право, досега не бяха се и мяркали на бойното поле.Тази партийно-политическа паплач до тоя момент не беше известна на фронта. Само нищожна част от тези господа парламентаристи душеше фронта по това време, когато всеки що-годе уважаващ себе си немец, който можеше да се държи на крака, беше на бойното поле.

        Ето защо на първо време основната фронтовашка маса беше съвсем невъзприемчива към агитацията на господата Ебертовци, Шайдемановци, Бартовци, Либкнехтовци и т.н., извели сега съвършено нови "цели" на войната. На фронта не можеха да разберат имат ли изобщо право тези тилови герои да използват войската, за да заграбят властта в страната.Личната ми позиция беше ясна от самото начало: аз ненавиждах от цялата си душа тази банда жалки народни измамници, цялата шайка партийни мерзавци. Отдавна ми беше станало ясно, че за всички тези негодници е важно не благото на народа, а на собствения им джоб. Виждах, че те са готови да жертват целия народ и няма да се поколебаят да погубят Германия. Според мен те заслужаваха само бесило. Приемането на пожеланията им означаваше да се предадат трудещите се в ръцете на джебчии. Осъществяването на желанията им беше равносилно на гибелта на нацията.

        Такова беше първоначалното настроение на болшинството от фронтоваците. Напоследък обаче трябваше да констатираме, че идващите от тила попълнения бяха толкова лоши, че вместо да засилят старото ядро, те по-скоро отслабваха бойната му способност. Особено лоши бяха попълненията от младежи. Често човек не можеше да вярва на собствените си очи, че това са синове на същия този народ, който през 1914 г. беше изпратил своята младеж на полета край Ипр.

        През август и септември разложението започна да прогресира особено бързо, въпреки че настъпателните действия на противника далеч не бяха толкова силни, както в предходните месеци. Битките на Сома и в Фландрия бяха къде по-ужасни по своята жестокост.

        В края на септември моята дивизия за трети път стоеше на тези позиции, които бяхме щурмували в самото начало на войната още като съвсем неопитен полк от доброволци.Какви тежки спомени.

        През октомври и ноември 1914 г. получихме тук първото си бойно кръщение. С гореща любов в сърцата, с песни на уста девственият ни полк отиваше на първата си атака като на танц. Скъпоценната кръв се лееше като река, но затова пък всички бяхме напълно уверени, че отдаваме живота си за свободата и независимостта на родината си.

        През юли 1917 г.за втори път преминахме по тази станала за нас свещена земя. Защото във всеки от нас беше още жива свещената памет за най-добрите ни приятели и другари, паднали тук още съвсем млади за скъпата ни родина с усмивка на уста.Дълбоко развълнувани, ние, "старците", сега стояхме пред братската могила, където тогава се клехме "да останем верни на дълга и отечеството до смъртта си". Преди три години полкът ни беше щурмувал тези позиции. Сега се налагаше да ги защитаваме, отстъпвайки.Цели три седмици англичаните провеждаха артилерийска подготовка за настъплението си в Фландрия. Пред нас сякаш бяха оживели образите на загиналите ни другари. Полкът ни се намираше в ужасна обстановка. В мръсни окопи, понякога под открито небе ние се криехме в издълбани от снаряди ями, в обикновени дерета изобщо неприкрити от врага и въпреки това не отстъпвахме ни на педя, макар че редиците ни непрекъснато се топяха. На 31 юли 1917 г. най-сетне започна английското настъпление.

        През първите дни на август друга част ни смени. От нашия полк бяха останали само няколко роти. Влачехме се бавно по кално шосе към тила, като повечето приличахме на привидения, отколкото на хора. В резултат на настъплението си англичаните отвоюваха само няколко стотици метра земя, цялата изровена от гранати. Само това. И за него англичаните платиха скъпа цена.

        Сега през есента на 1918 г. вече за трети път бяхме на тази територия, която някога бяхме превзели с щурм. Малкото селище Комин, в което някога бяхме почивали след боевете, сега стана арена на най-ожесточени битки. Сражавахме се на същата територия, но за това време бяхме станали съвършено други хора. Сега и в армията усилено е занимаваха с "политика". Отровната вълна беше придошла от тила и тук.Попълненията от младежи се оказаха съвсем непригодни и затова причината беше там в страната.

        В навечерието на 13 срещу 14 октомври англичаните започнаха да обстрелват южния участък на кипърския фронт с газови снаряди. Те пуснаха газовете "жълт кръст", чието действие не бяхме досега изпитвали върху собствената си кожа. Същата тази нощ ми се наложи да опитам тези газове. Вечерта на 13 октомври бяхме се разположили на хълма южно от Вервиг и там в продължение на няколко часа бяхме подложени на непрекъснат обстрел с газови снаряди. С малки прекъсвания обстрелването продължи цяла нощ. Около полунощ част от другарите ми бяха изведени от строя, някои от които завинаги. Призори аз също почувствах силна болка, която се увеличаваше с всяка измината минута. Към 7 часа сутринта препъвайки се и падайки, аз се затътрих до пункта. Очите ми пареха от болка. Отивайки си, не забравих да се обадя на началника си - за последен път през тази война.След няколко часа очите ми се превърнаха в горящи въглени. След това престанах да виждам. Изпратиха ме в лазарет в селището Пазевалк /Померания/. Тук преживях революцията.

        Във въздуха отдавна вече се носеше нещо неопределено, но много противно. Наоколо говореха, че в близките седмици ще "започне" нещо, но аз не можех да си представя какво точно разбират под това. Най-вероятно според мен беше, че става дума за стачка, подобна на тази през пролетта. В това време започнаха да идват лоши вести за флотата. Разправяха, че там започнали големи брожения, обаче аз мислех, че и в този случай имаме работа с продукт на фантазията на някаква групичка, а мнозинството от моряците нямат нищо общо с това. В лазарета много се говореше, че войната може би скоро ще свърши. Обаче никой не се надяваше, че тя ще свърши "в този миг". Не бях в състояние да чета вестници.

        През ноември всеобщото напрежение се усили. И ето че през един ноемврийски ден внезапно започна нещастието. Пристигнаха на камиони матроси и започнаха да призовават към революция. "Водачите" в борбата за "свобода, красота, достойнство" на нашия народ се оказаха няколко еврейски младежи. Разбира се, нито един от тях не беше ходил на фронта.

        Напоследък здравето ми започна постепенно да се подобрява. Нетърпимата болка в очите понамаля. Постепенно започнах да виждам и вече можех да различавам околните предмети. Лекарите ме обнадеждяваха, че зрението ми ще се върне в такава степен, та да мога в последствие да си намеря някаква работа. За това, че ще мога някога пак да рисувам, разбира се, не можеше и да става дума. Както и да е, аз вървях към оздравяване. Точно тогава се разразиха тези ужасни събития. Отначало хранех надежда, че извършената измяна към отечеството няма да обхване цялата страна, а ще остане като местно явление. В този дух успокоявах най-близките си колеги. Моята надежда бяха склонни да споделят особено баварците, които по това време бяха заедно с мен в лазарета. Настроението им също не беше "нереволюционно". Не можех да си представя, че това безумие може да се разпространи в Мюнхен. Бях уверен, че чувството за преданост към уважаемата династия на Вителсбаховците в Бавария ще се окаже по-силна от злата воля на отделните чифути. С една дума бях уверен,че всичко ще се ограничи само с един пуч във флотата и той ще бъде потушен за няколко дни.

        Но ето че изминаха няколко дни и с ужас се наложи да констатирам друго. Слуховете ставаха все по-тягостни. Онова, което считах само за местно събитие, на практика се оказа революция, обхванала цялата страна. Прибавете към това и позорните новини, пристигнали от фронта. На фронта имаха намерение да капитулират. Можеше ли човек да си представи нещо приблизително еднакво с този ужас!!!

        На 10 ноември ни посети пастора на лазарета и устрои малка беседа с нас. Сега научихме всичко.Аз също присъствах на тази беседа, въпреки че бях в много възбудено състояние. Почтеният старец целият трепереше, когато ни казваше, че домът на Хохенцолерните е трябвало да свали короната, че отечеството ни е станало република и че сега остава само да се молим на всевишния, за да ни прати свише благословия за всички тези преломи и в бъдеще да не оставя народа ни. В края на речта си той сметна за свое задължение - изглежда това беше негова вътрешна потребност, която нямаше сили да превъзмогне - да каже няколко думи за заслугите на императорския дом в Прусия, Померания и в цяла Германия. На това място той не се сдържа и тихо заплака. В малката аудитория настъпи дълбока тишина. Всички бяха страшно огорчени и трогнати. Струваше ми се, плакаха всички до последния човек. Като се съвзе, почтеният пастор продължи. Сега трябваше да ни съобщи, че сме принудени да свършим войната, че сме претърпели окончателно поражение и отечеството ни трябва да капитулира безусловно пред победителите, че резултатът от примирието ще зависи изцяло от великодушието на бившите ни противници, че светът не може да бъде друг освен много тежък и може би, и след сключването на мир, на скъпото ни отечество ще се наложи да премине пред редица извънредно тежки изпитания. Тук аз не издържах. Не можех да остана в залата нито минута повече. Пред очите ми претъмня и пипнешком се добрах до спалнята и се проснах в леглото. Главата ми гореше. Зарових си главата под възглавницата. От смъртта на майка ми не бях плакал нито веднъж. През юношеството ми, когато съдбата беше особено немилостива към мен, това само ме закаляваше. През дългите години на войната пред очите ми загинаха не малко близки другари и приятели, но аз никога не пророних нито една сълза. Това би ми се сторило светотатство. Защото тези мои скъпи приятели загиваха за Германия. Когато през последните дни отпребиваването ми на фронта преживявах особено тежки мигове, издръжливостта не ме напускаше. Когато газта прояде очите ми и отначало можеше да се мисли, че съм завинаги ослепял, аз за миг паднах духом. Но по това време някакъв възмутен глас прогърмя в ушите ми: нещастен страхливецо, ти като че ли се каниш да заплачеш, нима не знаеш, че съдбата на стотици хиляди немски войници беше много по-лоша от твоята! Това беше гласът на съвестта ми. Подчиних се на неизбежното и с безропотна покорност понесох кръста си. Но сега не можех повече, аз - заплаках. Сега всяка лична мъка отстъпваше на заден план пред великата мъка на отечеството ни.

        Значи всичко беше напразно. Напразни бяха всички жертви и лишения. Напразно търпяхме глад и жажда в продължение на безкрайно дългите месеци. Напразно лежахме със спрели сърца през нощите в окопите под огъня на неприятеля, изпълнявайки тежкия си дълг. Напразна беше гибелта на два милиона наши братя на фронта. Няма ли сега да се отворят братските могили, където са погребани онези, които отиваха на сигурна смърт убедени, че отдават живота си за делото на родината? Няма ли да въстанат от вечния си сън мъртъвците, за да подведат под отговорност родината, така горчиво подиграла им се? Заради това ли умираха огромните маси от немски войници през август и септември 1914 г., заради това ли ги последваха в огъня немските доброволци през есента на с .г., заради това ли се проснаха 17- годишни момчета на полята на Фландрия, заради това ли страдаха немските майки, когато откъсваха от сърцата си скъпите синове и ги пращаха на фронта, откъдето те вече не се върнаха! Заради това ли се принасяха всички тези неизброими жертви, за да може сега една групичка от жалки престъпници да посегне на съдбата на страната ни.

        Значи заради това ли нашият немски войник търпя зной и студ, глад и жажда, умора и мъка, заради това ли нощем не спеше и правеше безкрайни преходи по участъците на фронта. Значи заради това войниците ни лежаха под адския огън на неприятеля, вдишваха отровните газове, бориха се и не се предаваха, не отстъпваха нито на крачка, помнейки, че са се заклели да отдадат живота си, за да защитят родината от нахлуването на неприятеля. Нима и тези безименни герои безспорно заслужиха надгробен паметник, върху който да бъде написано:

       "Страннико, дошъл в Германия, когато пристигнеш тук, кажи на родината ни, че тук са погребани онези, които запазиха верността си към отечеството и предаността си към святия дълг."

        А нашето отечество с какво им отвърна? Но все пак това не е всичко. Все пак ние губихме също всичко красиво, което беше в предишна Германия. Нима не носим отговорност към собствената ни история? Достойни ли сме сега поне да си спомним за славата на изминалите времена? Как ще посмеем да погледнем в очите бъдещето.

        Жалки презряни престъпници!Колкото повече през тези тежки часове обмислях станалото, толкова повече се изчервявах, толкова по-дълбоко беше възмущението, обхванало цялата ми същност. Какво е мъчителната болка на очите в сравнение с това?!Последваха страшни дни и още по-тежки нощи. Стана ми ясно, че всичко е загубено. Да хранят каквито и да било надежди за милост на победителя можеха само кръглите глупаци или престъпниците и лъжците. В продължение на всички тези нощи ме завладяваше все повече омразата към виновниците за случилото се.След няколко дни узнах собствената си съдба. Сега се смеех само тъжно, спомняйки си че доскоро бях загрижен за собственото си бъдеще. Нима не беше смешно сега да мисля как ще строя красиви здания върху тази обезчестена земя. Най-накрая разбрах, че стана именно това, от което отдавна се страхувах и само чувствата ми пречеха да му повярвам.

        Император Вилхелм П, първият от немските монарси, протегна ръка за помирение на водачите на марксизма, неподозирайки, че негодниците не притежават чувство за чест. Още докато държаха ръката на императора в своята, с другата те напипваха кинжала.Невъзможно е никакво примирение с евреите. С тях е възможен само езикът: или - или!Решението ми съзря. Стигнах до извода, че трябваше да се заема с политика.

Моята Борба - Съдържание
 (HTML)

Моята Борба
(PDF)