Моята Борба

от

Адолф Хитлер

---

 

Глава III

 

Размисли върху политиката през Виенския период

 

Днес съм убеден, че по правило - без да смятаме изключителните дарования -  човек трябва да започне участието си в политическия живот не по-рано от тридесетгодишна възраст. По-рано това не бива да се прави. В преобладаващото болшинство случаи едва на този етап човек си изработва така да се каже общата платформа, от чиито позиции може да определя отношението си към един или друг политически проблем. Едва след като си изработи основите на такъв мироглед и придобие твърда почва под краката си, той може повече или по-малко да изгради твърдата си позиция по злободневните въпроси. Едва тогава този повече или по-малко узрял човек има право да участва в политическото ръководство на обществото.

В противен случай съществува опасност на човек да му се наложи или да променя възгледите си по много съществени въпроси, или да си остане на старите позиции, въпреки че разумът и убеждението отдавна са против тях. В първия случай това е много неприятно за него, тъй като щом сам се колебае, той не може да очаква от привържениците си да му вярват безусловно, както преди. Такъв прелом в ръководителя поставя в безпомощно положение онези,които са го следвали и често ги кара да се срамуват от противника. А във втория случай става това, което се налага да наблюдаваме особено често сега: колкото повече ръководителят губи вяра в това, което казва, толкова по-безсъдържателна и банална става аргументацията му и толкова повече непридирчив е той в избора на средства. Колкото по-малко сега е готов да защитава откровенията си /човек не е склонен за онова, в което е престанал да вярва/, толкова по-настоятелен и чак безочлив е в предявяването на исканията си към своите привърженици. Накрая става така, че той загубва и последните качества на вожд и се превръща в обикновен "политикан", т.е присъединява се към онези, чиито единствен принцип е безпринципността, съчетана с грубо нахалство и изкуство безсрамно да лъже. А ако такъв все още продължава да ръководи цялото общество, то можете да бъдете предварително убедени, че за него политиката се е превърнала единствено в "героична" борба да задържи колкото се може по-дълго креслото. Той гледа на парламента като на дойна крава и за себе си, и за семейството си. Колкото повече тази "длъжност" се харесва на жена му и роднините му, толкова по-упорито ще отстоява мандата си. И той ще възприема всеки, който притежава здрав политически инстинкт, за свой личен враг. Във всяко нововъзникнало движение ще вижда възможното начало на собствения си край. Във всеки по-изявен човек - заплаха за личното си съществуване. По-надолу ще ми се наложи още по-подробно да говоря за тези парламентарни пиявици.

Разбира се, и на тридесетгодишния понататък в живота ще му се наложи на много неща да се учи, но за него това ще бъде само попълване на знанията в рамките на мирогледа, който вече си е изградил. Няма да му се наложи отново да се учи на основни принципни неща, а само ще трябва да попълва образованието си и привържениците му няма да изпитват тягостното чувство от осъзнатия факт, че досега ръководителят им ги е водил по неправилен път. Напротив, за всички очевидното и естествено израстване на ръководителя ще донесе удовлетворение на привържениците му, понеже усъвършенстването на образованието на ръководителя означава усъвършенстване на собственото им образование. В техните очи това може за бъде само доказателство за правилно изградени възгледи.

Ръководителят, който е принуден да се откаже от платформата си, тъй като се е убедил, че тя е неправилна, ще постъпи достойно, само ако успее или съумее да направи необходимите и задълбочени изводи. В този случай той трябва поне да се откаже от открита политическа дейност. Ако един път му се е случило да направи грешен ход по основни въпроси, той може да повтори това. В никакъв случай няма право да разчита вече на по-нататъшното си доверие на съотечествениците си, а още по-малко да го иска.

Колко малко днес се замислят за тези правила на елементарното възпитание, може да се съди по ниското равнище на онези негодници, които в наше време се чувстват призвани "да правят политика".

Много са поканените, малко са избраните.

На младини решително се въздържах да участвам в открита политическа дейност, въпреки че смятам, че се занимавах с политика повече от много други през този период. Само в тесен кръг се престрашавах да се изкажа по въпроси, които ме интересуваха и привличаха. Тези изказвания имаха своята хубава черта. Налагаше се не толкова да се учиш да "говориш", колкото да опознаеш обикновения събеседник, с неговите понякога безкрайно примитивни становища и възражения. В тези случаи продължавах да се самообразовам, без да губя време и да пропускам нито една възможност. Никъде другаде в Германия по това време не бяха тези възможности по-благоприятни, както във Виена.

Политическата мисъл по това време се сражаваше в придунавската монархия по-интензивно, отколкото в стара Германия, ако не смятаме отделните части на Прусия, Хамбург и крайбрежието на Северно море. Говорейки за Австрия, в дадения случай имам предвид онази част от великата държава на Хабсбургите, която по силата на немското си население е дала възможност да се създаде държава; става дума за онази част от населението, което единствено беше в състояние да изпълни с вътрешно съдържание политическия и културния живот на тази толкова изкуствена държавна формация за много столетия напред. Колкото повече време минаваше, толкова повече бъдещето на държавата и нейното съществуване зависеха именно от това немско ядро.

Ако старите наследствени провинции на Австрия представляваха сърцето но държавата, т.е. осигуряваха правилния приток на свежа кръв в жилите на културния и държавния живот на страната, то Виена беше едновременно и мозъка и духа на държавата.

Прекрасната външност на Виена беше достатъчна да царства над този конгломерат от народи. Чудесната красота на Виена караше поне за малко да се забрави остаряването на държавата като цяло.

В чужбина и особено в Германия познаваха само прелестната Виена. Заради нея се забравяше и кървавата борба между отделните националности вътре в хабсбургската монархия и гърчовете на цялата държава. Човек можеше да изпадне в тази заблуда много лесно, защото по това време Виена преживяваше връхната точка на разцвета си. Под ръководството на тогавашния наистина гениален бургмистър Виена отново се събуждаше за нов великолепен живот и се превръщаше в достойна резиденция на старото царство. Последният велик немски преселник, който беше колонизирал Изтока, не минаваше за така наречения общопризнат "държавен деец", а именно доктор Люзгер като бургмистър на "столицата и резиденцията" -Виена постигна огромни успехи в комуналната, стопанската и културна сфера. Чрез това той укрепи в невиждана степен сърцето на империята и благодарение на това стана много по-велик държавен деятел от всички тогавашни "дипломати" взети заедно.

Ако конгломератът от народности, наричан Австрия, в края на краищата все пак загина, това не говори срещу политическите качества на немската част от тази държава. Това е само неизбежен резултат от факта, че 10 милиона не могат прекалено дълго да управляват 50-милионна държава, съставена от различни нации, ако своевременно не се създадат съвсем определени предпоставки за това. Австрийският немец мислеше изключително мащабно. Той беше свикнал да живее в пределите на голяма държава и никога не губеше представата за задачите, които произтичат от това. Той беше единственият в тази държава, който мислеше не само в рамките на националната си провинция, но и в рамките на цялата държава. Даже в момента, когато вече го заплашваше съдбата да бъде откъснат от общото отечество, все още продължаваше да мисли и да се бори за позициите на немския народ, завоювани в тежка борба от неговите предци на изток. При това трябва да не се забравя, че силите му бяха разделени: по-добрата част от австрийските немци и с чувства, и с мисли никога не губеха връзки с общата родина, а само една част от австрийските немци цялостно принадлежаха на австрийската родина.

Общият кръгозор на австрийските немци винаги е бил относително широк. Икономическите им отношения обхващаха почти върху цялата многонационална империя. Почти всички действително крупни предприятия се намираха в ръцете на немци. Целият ръководен персонал от инженери и чиновници в преобладаващата си част бяха немци. В ръцете им се намираше и външната търговия, тъй като евреите, за които търговията беше стихия, не бяха успели да сложат ръка върху нея. В политическо отношение само немците обединяваха цялата империя. По време на военната си служба немските младежи се разпращаха във всички части на страната. Австро-немските новобранци наистина попадаха в немски полк, но същият този полк можеше спокойно да се окаже и в Херцеговина, и в Галиция, а не само във Виена. Офицерският корпус продължаваше да се състои изключително от немци, а висшето чиновничество - в преобладаващата си част от тях. Изкуството и науката също бяха представени главно от немци. Ако не смятаме културата в областта на модерното "изкуство", за което беше способен даже такъв народ като негрите, можеше смело да се каже, че носителите на истинското изкуство по това време в Австрия бяха само немци. Виена представляваше жив и непресъхващ извор за цялата Австро-Унгария от музиката до скулптурата, от изобразителното изкуство до архитектурата.

Най-сетне немците бяха носители и на цялата външна политика на монархията без да се има предвид една малка група унгарци.

И въпреки това всеки опит да се запази тази държава беше безуспешен. Липсваше най-съществената предпоставка. Австрийската многонационална държава разполагаше само с една възможност, за да преодолее центробежните сили на отделните нации. Държавата трябваше или да се изгради и управлява строго централизирано, или да престане да съществува.

В минути на прозрение до този извод достигаха също в "най-високите" сфери. Но след кратко време те забравяха за него или отлагаха практическата му реализация в живота под предлог, че е свързана с големи трудности. Всяка мисъл за изграждане на държава на повече или по-малко федеративен принцип неизбежно трябваше да претърпи крах поради липса на държавно ядро с явно преобладаваща роля. Към това трябва да се добави и фактът, че вътрешните предпоставки на австрийската държава бяха коренно различни от тези на германската империя по времето на Бисмарк. В Германия въпросът се е свеждал само до преодоляване на известни политически традиции, тъй като в културно отношение винаги е съществувала обща почва. Преди всичко е бил важен фактът, че германската държава е обединявала хора от една нация, ако не се смятат малкото чуждоземни отломки.

В Австрия обстоятелствата бяха коренно противоположни. Тук в отделните нации, ако не се смята унгарската, изобщо липсваха политическите спомени за собствено минало величие. Обаче тези спомени принадлежаха на твърде отдалечен период и времето ги беше почти окончателно заличило. От друга страна, когато националният принцип започна да играе голяма роля, в отделните части на австро-унгарската монархия започнаха да се формират националистически сили, които бяха трудно преодолими, защото в пределите на Австро-Унгария всъщност бяха започнали да се образуват национални държави. При това вътре в тези национални държави преобладаващата нация по силата на родството си с отделните национални отломки в Австрия вече имаше по-голяма притегателна сила за последните, отколкото за австрийските немци.

Вече дори Виена не можеше дълго време да се състезава в това отношение със столиците на провинциите.

Откакто Будапеща стана значителен център, за пръв път Виена имаше съперник, чиято задача беше не да укрепва монархията като цяло, а само една от нейните части. Скоро примера й последва Прага, после Лемберг, Лайбах. С издигането и превръщането на тези предишни провинциални градове в национални центрове на отделните провинции се създадоха условия за концентрация на самостоятелно културно развитие. Национално-политическите стремежи вече бяха получили солидна духовна база. Наближаваше моментът, когато движещата сила на отделните нации ще надделее над общите интереси на монархията. С това щеше да се реши и съдбата на Австрия.

След смъртта на Йосиф II тази посока на развитие явно се открои. Бързината на това развитие зависеше от редица фактори, едни от които бяха заложени в самата монархия, други пък бяха резултат от външната политика, която Австрия беше водила през различните периоди.

За да се започне и довърши борбата за единството на тази държава, трябваше да се води упорита и безпощадна политика на централизация. За това преди всичко беше необходимо да се въведе общ държавен език. С това щеше да се подчертае принципът на формалната принадлежност към единна държава, а административните органи щяха да получат онова техническо средство, без което изобщо не можеше да съществува единна държава. Само по този начин можеше да се създаде възможност училището да възпитава в чувство за държавно единство на държавата в продължение на дълъг период. Защото това не можеше да се постигне за 10 или 20 години. Нужни са столетия. Въпросите за колонизацията не ги решават бързината и натиска, а настойчивостта и дългия период.

От само себе си се разбира, че тук не само администрацията, но и цялото политическо ръководство би трябвало да са в строг синхрон.

Затова тогава за мен беше безкрайно поучително да разбера защо всичко това не се случи или, по-точно казано, защо не беше направено. Виновниците за разрухата на австро-унгарската империя са точно онези, които са виновни за този пропуск.

Старата Австрия повече от всяка друга държава зависеше от кръгозора на управниците си. Тук липсваше фундаменталната национална държава, която притежава силата на самосъхранение, дори тогава, когато ръководителите й съвсем не са на висота. Единната национална държава понякога изключително дълго време понася режима на лошо управление, без да загива от това. Често се случва в организма да няма и капчица живот, той вече е умрял или умира и изведнъж се оказва, че осъденият на смърт пак се надига и дава признаци на изключително устойчива жизненост.

Съвсем по-друг начин стоят нещата при държава, съставена от различни народности, в чиито жили не тече една и съща кръв, и още по-важно, над които не е вдигнат един общ юмрук. В случая слабото ръководство ще доведе държавата до летаргичен сън, или ще пробуди всички индивидуални инстинкти на нациите, съответстващи на тяхното естество и ще ги лиши от възможността да се развиват под егидата на една могъща воля. Тази опасност може да бъде неутрализирана само в резултат на общо възпитание, общи традиции, общи интереси, поддържани в течение на стотици години. Ето защо колкото по-млади са такива държавни формации, толкова повече те зависят от качествата на своите ръководители. Нещо повече, често те са непосредствен продукт на забележителни велики ръководители и герои на духа и често след смъртта на създателя си просто се разпадат. Ще минат векове и ще се окаже, че тази опасност все още не е преодоляна, а временно е приспана. И щом се прояви слабостта на ръководството, тя внезапно се пробужда и тогава вече не може да помогне нито силата на възпитанието, нито дълбоките традиции: над всичко това ще вземат връх центробежните сили на различните племена.

Най-голямата и, може би, трагична вина на хабсбургската династия е това, че тя не го осъзна. Един единствен щастливец сред тях освети съдбата с факела на бъдещето, но след това този факел изгасна и то завинаги.

Йосиф II, римският император на германската нация, с тревога забеляза, че неговият дом, издигнат в крайната точка на държавата, ще загине неизбежно в това вавилонско стълпотворение на народи ако не успее да поправи пропуснатото от предците му. С нечовешка енергия този "приятел на хората" започна борба срещу слабостите на миналото и в продължение на десетилетия се мъчеше да оправи онова, което е било стотици години занемарявано. Ако му бяха дадени поне 40 години и ако след него поне две поколения бяха продължили това дело, чудото сигурно щеше да стане. А на практика той имаше само 10 години. И, когато омаломощен физически и духовно, почина, заедно с него беше погребано и делото му. Приемниците му не се оказаха на висотата на мисията му нито в духовно отношение, нито по силата на волята си. Когато след време в Европа се появиха първите признаци на революционната буря, огънят започна бавно да се разпространява и в стара Австрия. И когато в Австрия избухна пожарът, оказа се, че той е предизвикан не толкова от социални, обществени и изобщо общополитически причини, колкото от национални фактори.

Ако във всички други страни революцията от 1848 г. е класова борба, в Австрия тя е началото на борбата на расите. Тогава австрийските немци веднага забравят или не разбират изобщо как е станал този пожар.Те посвещават силите си на революционните въстания и така сами си подписват смъртната присъда. Със собствените си усилия немците съдействат да се пробуди духът на западната демокрация,който за кратко време ги лишава от основите на съществуването им.

Била създадена представителна парламентарна система, без това да бъде предшествано от въвеждането на задължителен държавен език. С това било предопределено унищожаването на господстващото положение на немците в австрийската монархия. В този момент загинала и самата държава. Всичко, което последвало след това, било само историческо разпадане на държавата.

Наблюдението на това разпадане било не само поучително, но и потресаващо зрелище. Хиляди и хиляди форми приемала историческата съдба на тази държава. В това, че по-голямата част от човечеството останало сляпо за този процес и не забелязало, че разпадането е започнало, се проявила волята на боговете да бъде унищожена Австрия.

Няма да се впускам в подробности. Не е такава задачата на книгата ми. Ще се спра подробно само на събитията, които са общозначими за всички народи и държави и по такъв начин имат значение и за съвременността Точно тези кардинални събития ми помогнаха да заложа основите на политическото си мислене.

Сред учрежденията, които показаха съвсем нагледно процеса на разпадането на австрийската монархия - толкова нагледно, че дори не особено далновидният гражданин не можеше да не забележи това, трябва да се посочи преди всичко австрийския парламент или, както го наричаха в Австрия, Райхсрат.

Това учреждение беше взаимствано несъмнено от Англия страната на класическата "демокрация". Цялата тази спасителна система беше взаимствана от Лондон, като във Виена се стараеха да я копират изключително точно.

Английската двукамерна система беше копирана под формата на камарата на депутатите и камарата на съсловията. Но зданията на самите камари изглеждаха във Виена и в Лондон по различен начин. Когато Бари, архитектът на английската камара на брега на Темза, завършил постройката си, взел сюжети за украса - 1200-тата ниши, колони и конзоли на прекрасното си здание - от историята на британската империя, обгръщаща по това време половината свят. От гледна точка на архитектурното и изобразителното изкуство зданието на камарата на лордовете и камарата на депутатите станало храм на славата на нацията.

В това отношение във Виена се натъкнали на трудност. Когато датчанинът Ханзен завършил последния фронтон в мраморното здание на народните представители, не му оставало нищо друго освен за украса на зданието да взаимства сюжети от историята на древния свят. Това театрално здание на "западната демокрация" е изрисувано с портретите на римски и гръцки държавни дейци и философи. Над двете здания се извисяват четири гигантски фигури, сочещи в четири противоположни посоки. В това се съдържала своебразна символична ирония. Символът като че ли олицетворявал вътрешната борба на центробежните сили, изпълваща още тогава Австрия.

      "Националистите" възприемали като оскърбление, като обида и провокация, когато им казвали, че зданието олицетворява австрийската ирония.

Когато едва навършил двадесет години, за пръв път посетих разкошното здание на Франценсринге, за да присъствам като зрител на заседанието в камарата на депутатите, бях под влияние на най-противоречиви настроения.

Отдавна вече мразих парламента, но разбира се не като учреждение. Напротив, като свободолюбив човек не можех да си представя никаква друга форма на управление. Идеята за каквато и да е диктатура при моето отношение към хабсбургската династия би ми се сторила като престъпление към свободата и разума.

За това не по-малко допринесе и фактът, че в мен, младия човек, който беше много чел вестници, съществуваше несъзнателното преклонение пред английския парламент. Не можех така лесно де се освободя от това чувство. Английската долна камара действаше с такова достойнство /поне нашата преса я показваше в такава светлина/ и това крайно ми импонираше. Можеше ли човек дори да си представи по-възвишена форма от самоуправлението на народа?

Именно за това бях враг на австрийския парламент. Външните прояви на австрийския райхсрат ми се струваха съвършено недостойни на величествения образец. Към това се добавяше и следното

Съдбините на австрийските немци в Австрия зависеха от позициите в Райхсрата. Преди въвеждането на всеобщо и тайно избирателно право парламентът немците имаха макар и малко мнозинство. Това беше доста съмнително: мнозинството на немците още тогава зависеше от социалдемокрацията, която по всички основни въпроси не беше надеждна и винаги готова да предаде немските интереси, само да не загуби своята популярност сред другите националности. Още тогава социалдемокрацията не можеше да се смята за немска партия, но от момента на въвеждането на всеобщото избирателно право, парламентът не можеше да има числено немско мнозинство. От сега нататък нищо не можеше да попречи на понататъшното немско обезличаване на държавата. Чувството за национално самосъхранение още тогава ми внушаваше съвсем малка симпатия към такова национално представителство, при което интересите на немците са не толкова представени, колкото погазени. Всички тези грехове, както и много други неща, можеха да се припишат не на самата система, а на формите на приложението й в австрийската държава. Тогава аз още вярвах, че ако пак се възстанови мнозинството на немците, няма основание да се възразява принципно против самата представителна система, докато изобщо съществува старата държава.

С такива мисли аз попаднах за пръв път в това свещено здание, в което кипяха страсти. Наистина то ми се стори свещено главно благодарение на изключителната му архитектура. То беше превъзходно произведение на гръцкото изкуство на немска почва. Колко скоро обаче това чувство бе сменено от чувството за възмущение, предизвикано от жалката комедия, която се разигра пред очите ми. Присъстваха няколко стотици господа народни представители, които в момента бяха заети с обсъждането на един на въпрос от важно икономическо значение.

Само този ден ми беше достатъчен, за да получа материал за размисли за няколко седмици.

Идейното съдържание на речите, ако те изобщо можеха да бъдат разбрани, беше наистина на ужасно "ниво". Някои от господата законодатели изобщо не говореха на немски, а се изразяваха на славянски езици или по-точно на диалект. Това, което знаех от вестниците, сега ми се удаде случай да го чуя със собствените си уши. Това беше жестикулираща, крещяща с различни гласове, полудива тълпа. Пред нея в качеството си на председател стар добродушен чичко с пот на лицето удряше с всички сили звънеца и се обръщаше към господата депутати като ту добродушно, ту увещаващо ги молеше да запазят достойнството на високия форум.

Всичко това предизвикваше в мен само смях.

След няколко седмици пак попаднах в Райхсрата. Картината беше друга, Съвършено неузнаваема. Залата беше съвсем празна. Долу спяха. Няколко депутата седяха на местата си и се прозяваха в лицето един на друг.

Един от тях "ораторстваше" на трибуната. На председателското място един от вицепрезидентите на Райхсрата и явно скучаеше.

Появиха се първите ми съмнения. Когато имах свободно време все по-често ходех на заседание на Райхсрата и в тишината наблюдавах всичко, което става там. Вслушвах се в речите, доколкото можеха изобщо да се разберат, изучавах повече или по-малко интелигентните физиономии на "избраниците" на народите, съставящи тази печална държава и постепенно си правех собствените заключения.

Една година спокойни наблюдения беше достатъчна, за да променя коренно предишните си възгледи за това учреждение. Същността ми протестираше сега не само срещу извратената форма, която идеята беше приела в Австрия. Не, сега вече не можех да призная и самия парламент като такъв. До този момент съзирах нещастието на австрийския парламент само в това, че в него липсва мнозинството на немците. Сега вече се убедих, че самото съществуване на това учреждение е обречено.

Пред мен възникнаха редица въпроси. Задълбочено започнах да размишлявам относно демократичния принцип за вземане на решения според мнозинството от гласове като основа на всеки парламентарен строй. Заедно с това доста внимание отделих да изучавам интелектуалните и морални достойнства на народните избраници.

Така изучих и системата, и носителите й.

В продължение на близките няколко години съвсем точно си изясних какво представлява "високоуважаемата" фигура от новото време - парламентаристът. Изградих си такава представа за него, която впоследствие не се нуждаеше от сериозни видоизменения.

И в дадения случай нагледният метод на обучение, запознанството с реалната действителност ме предпази от опасността да потъна в теорията, която на пръв поглед изглежда толкова съблазнителна, но въпреки това подлежи на разпадане.

Съвременната западна демокрация е спътница на марксизма, който изобщо е немислим без нея. Тя е именно онази почва, върху която израства това чудовище. Нейната най-отвратителна външна проява е парламентаризмът.

Благодаря на съдбата, че и този въпрос постави пред мен във Виена, тъй като се страхувам, че в тогавашна Германия щеше да ми бъде твърде лесно да си отговоря на този въпрос. Ако за пръв път трябваше да открия в Берлин негодността на това учреждение, наричано "парламент", може би щях да изпадна в обратната крайност. В този случай можех да намеря някои, като че ли добри, подбуди да застана на страната на тези, които виждаха благото на държавата изключително в засилването на централната власт в Германия. Ако това се беше случило с мен, то също щеше да означава до известна степен заслепение, отчуждаване от епохата и хората.

В Австрия не ме грозеше тази опасност.

Тук не беше толкова лесно да изпаднеш от една крайност в друга. Ако в нищо не го биваше парламентът, в нищо не ги биваше и Хабсбургите - при всички случаи е така. Осъждайки "парламентаризма", по никакъв начин не решаваме проблема. Възникваше въпроса: как да се постъпи? Ако се унищожи Райхсратът, тогава единствената правителствена власт ще остане династията на Хабсбургите, а тази мисъл беше за мен непоносима.

Този доста труден случай ме накара подробно да изуча проблема в неговата цялост. При други обстоятелства едва ли бих се замислял над подобни въпроси в толкова незряла възраст.

Онова, което ми правеше впечатление, беше пълното отсъствие на лична отговорност.

Парламентът приема някакво решение, чиито последствия могат да се окажат съдбоносни. И какво от това? Никой не е отговорен за това и никой не може да бъде подведен под отговорност. Може ли да се смята за отговорност това, че след някой отчаян крах виновното правителство е принудено да си отиде? Или че съответната коалиция от партии ще се разпадне и ще създаде нова коалиция? Или по-нататък, че ще се разпадне палатата?

Нима въобще колебаещо се мнозинство от хора може наистина да носи някаква отговорност? Нима не е ясно, че самата идея на отговорността е свързана с личност? Е, може ли да се направи отговорен самият ръководител на правителството за действия, които са възникнали и са били проведени изключително в резултат на желанието и склонностите на цялото множество от хора?

Нали всички знаем, че задачата на ръководния държавен деец в наше време виждат не толкова в притежаваните от него творческа мисъл и планове, а в умението му да популяризира идеите си сред стадо магарета и глупаци и след това да изпроси от тях милостиво съгласие за провеждане на плановете си.

Нима, въобще, може да се подходи към държавен деец с критерия, че той е длъжен в такава степен да притежава талант в разубеждаването на масите, в каквато притежава и способността да приема мъдрите решения и планове за държавата?

Нима всяко гениално действие в света не е нагледен протест срещу инертността на масите?

И какво трябва да направи един държавен деец, на който не му се е удало с ласкателство да завоюва благоволението на тълпата?

И какво му остава - да купи това благоволение?

Или, имайки предвид глупостта на съгражданите си, трябва да се откаже от провеждането на онова, което счита за жизнено необходимо? Или трябва да си отиде? Или въпреки всичко да остане?

В подобен случай човек с характер попада в неразрешим конфликт между това, което смята за необходимо, и елементарното приличие или, по-точно казано, елементарната честност.

Как тук да се намери границата между задължението, възложено ти от обществото, и задължението, което ти възлага личната чест?

Нима на всеки истински вожд не му се налага решително да се бори срещу всички опити да го принизят до ролята на обикновен политикан.

И обратно, нима не е ясно, че именно политиканът при тези условия ще чувства себе си призван да "прави" политика точно, защото в крайна сметка не той носи отговорността, а някаква едва забележима купчинка хора?

Нима не е ясно, че парламентарният ни принцип за мнозинството неизбежно подрива идеята за вожд?

Или наистина ще се намерят такива, които ще повярват, че в този свят прогресът се дължи не на интелекта на отделните индивидуми, а на мозъка на мнозинството?

Или може би някой се надява на това, че в бъдеще ще можем да минем без тази основна предпоставка на човешката култура?

Нима не е ясно обратното, че именно сега тази предпоставка е по-нужна, отколкото когато и да е било.

Парламентарният принцип на вземане на решение с мнозинство гласове унищожава авторитета на личността и поставя на нейно място бройки, съдържащи се в една или друга тълпа. С това парламентаризмът греши по отношение на основната идея на аристократизма, при което аристократизмът съвсем не е длъжен да олицетворява възраждащата се в наши дни обществена върхушка.

Съвременният наблюдател, принуден да чете почти изцяло вестници, не може да си представи какви опустошителни последствия има господството на парламентаризма. Може би само самостоятелното мислене и наблюденията ще му помогнат да разбере същината на това, което става. Преди всичко парламентаризмът е причина за невероятния наплив на нищожни личности в съвременния политически живот. Истинският политически ръководител ще се опита да се отстрани от такава политическа дейност, в основата на която лежи не творчество, а интриги и фалш, чрез които трябва да се завоюва мнозинството. А тъкмо това обстоятелство ще привлича нищите духом хора.

Колкото по-дребнаво е такова духовно джудже и политически търговец, колкото по-ясен му е неговият собствен недъг, толкова повече ще цени онази система, която съвсем не изисква от него нито гениалност, нито великанска сила, а повече уважава селската хитрост на старостта, отколкото мъдростта на Перикъл. При това на този тип не му се налага нито за миг да се мъчи над въпроса за отговорността. Толкова по-малко това му създава грижи, тъй като той предварително точно знае, че независимо от едни или други резултати от "държавното" му мацане, краят на неговата кариера ще бъде един и същ: в един прекрасен ден при всяко положение ще отстъпи мястото си на такъв могъщ умник, какъвто е и той.

За сбирщина от такива народни представители винаги е голямо утешение да виждат в главата на човека онези умствени качества, които са на равнище на собствените им. Само в такъв случай всеки от тези господа може да си достави душевната радост от време на време да показва, че и той не пасе трева. А главното е, че тогава всеки от тях има основание да си мисли: ако може да ни оглави всеки хикс, то защо не може всеки игрек, с какво Боян е по-лош от Иван?

Тази демократична традиция в най-голяма степен съответства на позорното явление в наши дни; а именно: отчаяната страхливост на много от нашите така наречени "ръководители". Наистина, какво щастие е за такива хора да имат възможността при вземане на сериозни решения да се скрият зад гърба на така нареченото мнозинство.

Наистина, погледнете как такъв политически апаш с пот на лицето "работи", за да посъбере всеки път мнозинството и да получи възможност във всеки момент да се спаси от каквато и да е отговорност. Именно това обстоятелство отблъсква всеки поне малко уважаващ себе си политик и изобщо мъжествения човек от такава дейност. Всяко нищожество е радостно да постъпи по този начин. От наша гледна точка нещата са ясни: който не иска да носи лична отговорност за действията си и търси прикритие за себе си, той е страхлив негодник. А когато ръководителите на нацията се завербуват от такива нещастни страхливци, то рано или късно ще се наложи скъпо да се заплати за това. Нещата достигат дотам, че нямаме мъжеството да предприемем някакво решително действие, и по-скоро предпрочитаме да се примирим с всеки позор и безчестие, отколкото да намерим в себе си силата за необходимото решение. Нима няма човек, готов да отдаде личността си и главата си за предприемане на решителната крачка.

Защото едно трябва да се помни и да не се забравя: мнозинството и тук не може да замени единицата. То е не само представител на глупостта, но и на страхливостта. Съберете на едно място сто глупаци и няма да получите от всички взети заедно един умник. Съберете на едно място сто страхливеца и като резултат няма да получите едно героично решение.

Но колкото намалява отговорността на отделния ръководител, толкова повече расте броя на типовете, които, не притежавайки минимални данни, но въпреки всичко се чувстват призвани да дадат на разположение на народа своите безсмъртни таланти. Много от тях нямат търпение най-накрая да им дойде реда. Те правят дълга опашка и наблюдават със смъртна тъга колко бавно съдбата ги приближава до реда им. Затова се радват на всяка смяна на личности в учреждението, в което те се стремят да попаднат. Те са благодарни на всеки скандал, който може да изгони от стоящите пред тях в края на опашката няколко конкурента. Когато някой от щастливците, рано попаднал на топло местенце, не желае толкова скоро да се раздели с него, останалите гледат на това като на нарушение на свещените традиции и общата солидарност. Тогава започват да се сърдят и да водят непоклатима борба даже и с най-безсрамни средства до момента, докато им се удаде да прогонят конкурента от топлото местенце, което сега трябва да премине в други ръце. Низвергнатият кумир вече няма толкова скоро да попадне на същото място. Когато тази фигура е свалена от постта, ще й се наложи отново да застане в края на опашката, ако там не се вдигне олелия и ругатня, които ще попречат отново да се заеме ред.

В резултат на това се наблюдава бърза смяна на личности на важни държавни длъжности. Резултатите винаги са неблагоприятни, а понякога направо катастрофални. Най-често се оказва, че не само глупакът и неспособният падат в жертва на обичаите, но също и способен човек, доколкото изобщо съдбата позволява на такъв човек да попадне на ръководен пост. Срещу способния ръководител веднага се образува фронт. Как може, та нали той не излязъл от "нашите редове". По принцип нищожните хорица искат да бъдат само в собствената си компания. Те разглеждат като общ враг всеки човек с ум, способен сред нулите да играе ролята на единица. В тази област инстинктът им на самосъхранение е особено изострен.

В резултат на това неизбежно се достига до прогресивно умствено обедняване на ръководните слоеве. Какъв е резултатът за нацията и държавата разбира всеки лесно, само обаче ако не принадлежи към този вид "вождове".

Старата Австрия имаше съмнителното щастие да се ползва от благата на парламентарния режим в чистия му вид.

Наистина министър-председателят още се назначаваше от императора, но и тези назначения всъщност не бяха нищо друго, освен най-обикновено изпълнение на волята на парламентарното мнозинство. Що се касаеше за пазарлъка и окончателното договаряне на назначенията на ръководителите на отделните министерства, то тук съблюдавахме обичая на истинската западна демокрация. Съответни на това бяха и резултатите. Смяната на отделни лица ставаше все по-бързо. Най-накрая това се превърна в спорт.

В същата степен все повече намаляваше мащаба на тези бързо сменящи се "държавни дейци"; накрая на повърхността остана само типът парламентарен интригант, чиято държавна мъдрост се измерваше сега само в способността му да залепва една или друга коалиция, т.е. способността му на нищожна политическа спекулация, която сама можеше сега да стане база за практическа работа на тези, позволете ми да кажа, народни представители.

По този начин именно школата във Виена даваше най-добрите нагледни уроци в тази област.

Онова, което също немалко ме интересуваше, беше тази съпоставка на способностите и знанията на народните представители със задачите, които стояха пред тях. Вече само заради това бях принуден да започна да се запознавам с умствения хоризонт на тези избраници на народа. Едновременно с това трябваше да се запозная с онези произшествия, позволили на тези великолепни фигури да се появят на политическата арена. Небезинтересно беше да се запозная и с техниката на работата им. Това позволяваше във всички детайли да се види това служене на отечеството, на което бяха способни изучаваните фигури.

Колкото повече вникнах във вътрешните отношения в парламента, с колкото по-голяма обективност изучавах хората и техния начин на действие, толкова по отвратителна се оформяше пред очите ми общата картина на парламентарния живот. Съсредоточеното изучаване беше необходимо за мен в случай, че исках добре да опозная това учреждение, където всеки от законодателите на всеки три думи се позоваваше на "обективността" си. Когато изучиш добре тези господа и се запознаеш със законите на собственото им гнусно съществуване, то не може да има две мнения по въпроса.

На света може трудно да се намери друг принцип, който, говорейки обективно, би бил толкова неправилен, както принципът на парламентаризма.

Не говорим вече за това, при какви условия протичат самите избори за господа народни представители, с какви средства те достигат високото си звание. Само в съвсем малко случаи изборите са действително резултат на общото желание. Това е вече ясно само от факта, че политическото разбиране на широките маси съвсем не е толкова развито, че те сами да могат да изразят политическото си желание и да изберат за това подходящи хора.

Онова, което постоянно определяме с думите "обществено мнение", само в малка степен почива на резултатите на собствения опит или знания. По-голямата част от така нареченото "обществено мнение" е резултат на така наречената "просветителска" работа.

Религиозната потребност само по себе си е заложена дълбоко в душата на човека, но изборът на религия е резултат на възпитанието. Политическото мнение на масите е само резултат от обработването на душите и на разума им - обработка, която често се провежда с напълно невероятна настойчивост.

Най-голямата част на политическото възпитание, което в случая много точно се определя с думата пропаганда, се пада на пресата. На първо място именно тя извършва тази "просветителска" работа. В този смисъл тя представлява училище за възрастни. Проблемът е, че "преподаването" в дадения случай се намира не в ръцете на държавата, а често в низки сили. Именно във Виена още от ранна младост имах най-добрата възможност добре да се запозная с монополистите на тези оръдия на възпитание на масите и техните фабриканти. В началото неведнъж се изумявах как в продължение на много кратко време тази най-скапана от великите държави е успяла да създаде определено мнение, при това даже и в случаи, когато ставаше въпрос за безспорна фалшификация на действителните възгледи и желания на масите. В продължение на няколко дни печатът съумя от някаква смешна дреболия да направи най-великото държавно дело; и обратно, в такъв кратък срок тя успя да принуди да се забравят, сякаш открадна от паметта на масите, такива проблеми, които за масите, като че ли, бяха от важно жизнено значение.

На пресата й се удаваше само за няколко седмици да изкара на бял свят никому неизвестни подробности и имена, с вълшебна пръчица да накара широките маси да свържат невероятни надежди с тези имена, с една дума, да им създаде такава популярност, която никога не се е изтривала по отношение на големите личности. Имена, за които само преди един месец никой не е чувал или е чул от слухове, получаваха огромна известност. В същото време стари и изпитани дейци от различни области на държавния и обществения живот като че ли умряха за общественото мнение или ги засипваха с такова количество гнусни клевети, че имената им за кратко време се превръщаха в символ на нечувана низост и мошеничество. Трябва да видите този долен еврейски маниер: изведнъж сякаш с един замах на вълшебна пръчка започва да се излива кал върху честния човек; не остава нито една долна клевета, която да не се стовари върху главата на тази невинна жертва; трябва отблизо да се запознаете с този метод на политическо убийство на противника, за да се убедите колко са опасни тези вестникарски негодници.

Тези журналисти-разбойници не пренебрегват нито едно средство, което би им послужило да постигнат мръсната си цел.

Те ще се помъчат да проникнат до най-големите семейни интимности и няма да престанат с гнусните си търсения, докато не намерят някаква дреболия, която ще раздуят стократно и ще използват, за да нанесат удар на нещастната си жертва. А ако въпреки всичките си издирвания не намерят нито в обществения, нито в личния живот на противника си нищо, което би могло да бъде използвано, тогава тези негодници прибягват към някаква измислица. При това те са твърдо убедени, че дори да последват хиляди опровержения, все пак нещо ще остане. От многото кал все нещо остава върху жертвата. При това тези мерзавци никога не действат така, че мотивите им да могат лесно да се разберат и разобличат. Боже, опази! Те винаги се правят на сериозни и "обективни". Започват да приказват за задълженията на журналиста и разни подобни. Нещо повече, заговорват за честта на журналиста - особено ако получат възможност да се изказват на заседания, на конгреси и конференции, т.е. използват всички сборища, на които тези насекоми се събират в особено голямо количество. Именно тези негодници формират две трети от така нареченото обществено мнение. От тази мръсна пяна след това изплува парламентарната Афродита.

За да се разкрие целия този спектакъл, трябва да се напишат томове. Но на мен ми се струва, че на човек му е достатъчно дори повърхностно да се запознае с тази преса и с този парламентаризъм, за да разбере колко е безсмислена цялата институция.

За да се разбере безсмислието и опасността от човешката заблуда, най-добре е да се съпостави горепосоченият от мен демократически парламентаризъм с демокрацията от истински германски образец.

Най-характерното за демократическия парламентаризъм е, че на определена група хора - да речем на 500 депутата, напоследък и депутатки, - се предоставя окончателното разрешаване на всички възникващи проблеми. Всъщност те самите представляват правителството. Ако от тях се избира кабинет, на който се възлага ръководството на държавата, то това се прави само за пред хората. На практика това така нареченото правителство не може да направи нито една крачка без да си осигури предварителното одобрение на общото събрание. Но по този начин то се освобождава от всякаква реална отговорност, тъй като в последна сметка решението зависи не от него, а от парламентарното мнозинство. Във всеки отделен случай това правителство е само изпълнител на волята на мнозинството. За политическите способности на правителството всъщност се съди само по това, доколко изкусно то умее да се приспособява към волята на мнозинството или го привлича на своя страна. Но по този начин от висотата на истинско правителство стига до положението на просяк, който моли за милостиня мнозинството. На всеки е ясно, че най-важната задача на правителството е от време на време да си изпросва милостиня от мнозинството на парламента или да се грижи да си създава друго по-благосклонно мнозинство. Ако това се удаде на правителството, то ще може да продължи да управлява, но ако не му се удаде, ще трябва да си отиде. Правилността или неправилността на намеренията при това не играе никаква роля.

Но именно по този начин практически се унищожава всяка негова отговорност.

Към какви последици води всичко това се вижда от следното.

Съставът от петстотинте избрани народни представители от гледна точка на професията им, не говоря за способностите им, е твърде пъстър. Никой няма да повярва, че в избирателните урни израстват с десетки или стотици истинските държавни дейци. Всички знаят, че бюлетините се подават от избирателите, които можеш да подозираш в каквото си искаш, само не и в излишък на ум. Въобще трудно е да се намерят достатъчно резки думи, за да се заклейми тази нелепост, че гениите се раждат от всеобщи избори. Първо, истинските държавни дейци се раждат само веднъж в страната през големи периоди от време и, второ, масите винаги имат напълно определено предубеждение точно срещу всеки макар и малко изтъкнат ум. По скоро слонът ще мине през ухото на иглата, отколкото великият човек ще бъде "открит" по пътя на изборите.

Личностите, които по възможности са над златната среда, в повечето случаи сами си прокарват пътя си към арената на световната история.

Какво става в парламента? Петстотин човека от златната среда гласуват и разрешават всички най-важни въпроси, касаещи съдбата на държавата. Те назначават правителство, което след това във всеки отделен случай трябва да получава съгласието на просветеното мнозинство. По този начин всяка политика се прави от петстотинте.

В повечето случаи тази политика се води по техен образ и подобие.

Но ако оставим настрана въпроса за степента на гениалност на тези петстотин народни представители, помислете само колко са различни онези проблеми, които чакат своето разрешаване от тези хора. Представете си само, какви различни ситуации възникват пред тях и веднага ще разберете колко е непригодно такова првителствено учреждение, в което последната дума се предоставя на масовото събрание, където едва малцина притежават истински знания и опит в разрешаването на възникналите въпроси. Всички наистина важни икономически въпроси се поставят за разрешаване, в което едва една десета от членовете имат някакво икономическо образование. Но нали това означава да предоставиш съдбата на страната в ръцете на хора, които нямат и елементарни предпоставки за разрешаването на тези въпроси.

Така стоят нещата с всички въпроси. Какъвто и въпрос да възникне, той ще бъде решаван от мнозинство хора без знания и умения. Защото съставът на събранието си остава един и същ, докато подлежащите на обсъждане въпроси се променят всеки ден. А всъщност е невъзможно да се предположи, че едни и същи хора разполагат с достатъчно сведения, да речем, и по въпросите на транспорта, и по въпросите на висшата външна политика. В противен случай трябва да предположим, че имаме работа изключително с универсални гении, а добре е известно, че истинските гении се раждат може би един път на сто години. В действителност в парламентите има не "умове", а само крайно ограничени хора, дилетанти с големи претенции, интелектуален сурогат най-ниско качество. Само с това може да се обясни онова нечуто лекомислие, с което тези господа често разсъждават /и разрешават/ за проблемите, които биха накарали и най-големите умове доста да се позамислят.

Изключително важни мероприятия, имащи огромно значение за цялата бъдеща държава и нация, се разрешават от господата парламентаристи сякаш става дума не за съдбата на цяла раса, а за партия домино.

Естествено би било съвършено несправедливо да се предположи, че всеки от депутатите предварително се е родил с атрофирано чувство.

Но сегашната система принуждава отделния човек да заема позиция по въпроси, по които той изобщо не е сведущ и с това постепенно го развращава. Никой не би се осмелил открито да каже: господа депутати, аз мисля, че по еди-кой си и по еди-кой си въпрос ние нищо не разбираме и поне аз лично заявявам, че не разбирам. Дори и да се намери такъв човек, все едно това няма да помогне. Подобна откровеност би била напълно неразбираема. За такъв човек ще кажат, че е честно магаре, но на едно магаре не бива да се позволява да изпорти цялата игра. А, който познава характера на хората, ще разбере, че в такова "издигнато" общество няма да се намери никой, който да е съгласен да прослави най-глупавия от всички събрали се. В някои среди честността винаги се смята за глупост. По този начин дори и да се намери сред депутатите един честен човек, той постепенно също тръгва по утъпкания път на лъжата и измамата. В последна сметка всеки съзнава, че каквато и позиция да заеме един от тях нещо няма да се промени. Именно осъзнаването на това убива всеки честен порив, който понякога възниква у някой от тях. И, за да се утеши, той си казва, че още не е най-лошия депутат, и участието му в висшето събрание помага да се избегне голямата злина.

Може би ще ми възразят, че макар отделния депутат да не е компетентен по един или друг въпрос, то неговата позиция се обсъжда и определя в парламентарната група, която политически ръководи и дадането лице, а фракцията била имала свои комисии, които събирали материал от компетентни лица и т.н.

На пръв поглед това изглежда така. Но тук възниква въпросът защо тогава се избират петстотин души, щом на практика необходимата компетентност, която фактически определя вземаните решения, притежават само малцина. Да, ето в това е същината на въпроса.

Там е работата, че идеалът за съвременен демократичен парламентаризъм е не събрание на мъдреци, а тълпа идейно зависими кръгли нули, които могат да бъдат водени в определена посока толкова по-лесно, колкото са по-ограничени. Днес само в този дух се осъществява така наречената партийна политика - в най-лошия смисъл на тази дума. И само благодарение на това стана възможно истинският диригент винаги внимателно да се крие зад кулисите и никога да не може да бъде привлечен към лична отговорност. Така се получава, че за най-вредните за нацията решения не негодникът, натрапил фактически това решение, а цялата фракция.

Но по такъв начин всяка реална отговорност отпада, тъй като тя се свежда само до задълженията на отделното лице, а не на цялата парламентарна говорилня.

Тази институция може да привлича само фалшивите, които се боят от бога като дявол от тамян. А за всеки честен и прям политик, готов да носи винаги лична отговорност за своите действия, тази институция може да бъде само омразна.

Ето защо този вид демокрация стана оръжие на расата, която по вътрешните си подбуди не може да не се страхува от бога сега и всякога.

***

Сравнете с това истинската германска демокрация, свеждаща се до свободен избор на вожда, задължен да носи цялата лична отговорност за своите действия. При нея нямат място гласовете на мнозинството за отделните въпроси, нужно е да се определи само едно лице, което впоследствие да отговаря за своите решенията с имуществото и живота си.

Ако ми възразят, че при такива условия ще бъде трудно да се намери човек, който да се посвети на такава рискована задача, то аз ще отговоря така: "Слава богу, че в това се съдържа целия смисъл на германската демокрация, че при нея не може да бъде издигнат на власт случаен недостоен кариерист и морален страхливец - огромната отговорност отблъсква невежите и страхливците."

А ако някога неочаквано се отдаде възможност на такъв човек да се изкачи до такъв пост, той веднага ще бъде разкрит и безцеремонно ще му се каже: "Махай се, негоднико, пръждосвай се, не каляй стъпалата на това величествено здание, защото по стъпалата на Пантеона на историята минават не шарлатани, а само герои!"

До тези възгледи достигнах в продължение на двегодишни посещения на виенския парламент.

След това престанах да ходя в Райхсрата.

През последните години хабсбургската държава отслабваше все повече и повече и за това главна заслуга имаше парламентарният режим. Колкото повече отслабваха позициите на немците в резултат на този режим, толкова повече в Австрия се отваряше пътя към използването на едни националности срещу други. В самия Райхсрат тази игра се разиграваше за сметка на немците и в края на краищата за сметка на държавата. Защото в края на деветнайстото столетие беше ясно дори на слепците, че притегателната сила на монархията е съвсем намаляла и повече не може да се справя с центробежните тенденции в отделните национални региони.

Точно обратното!

Колкото по-ясно ставаше, че държавата разполага само с жалки средства за своето самосъхранение, толкова по-силно ставаше всеобщото презрение към него. Вече не само Унгария, но и отделните славянски провинции повече не се отъждествяха с единната монархия и нейната слабост никой не възприемаше като собствен позор. Признаците на настъпващата старост на монархията по-скоро ги радваше и на нейната смърт се възлагаха много повече надежди, отколкото на евентуалното й оздравяване.

В парламента все още им се отдаваше да избегнат пълния крах, но само с цената на недостойни отстъпки пред всеки шантаж, за които в края на краищата плащаха немците. А вътре в общата държава крахът се избягваше само чрез повече или по-малко умело настройване на една нация срещу друга. Обаче сблъсквайки интересите на отделните нации, правителството насочваше политиката си основно срещу немците. Политиката на съзнателна чехизация на страната отгоре започва да се води организирано, когато наследник на престола става ерцхерцога Франц-Фердинанд, получил значително влияние в държавата. Този бъдещ държавен владетел съдействал с всички достъпни средства да се намали немското влияние в австро-унгарската монархия. Той провеждал открито тази политика или пък я поддържал негласно. Благодарение на машинациите на държавната администрация чисто немските територии най-безпардонно били включвани в опасната зона на смесените езици. Този процес започнал да се развива и то съвсем бързо даже в долна Австрия. И много чехи започнали да гледат на Виена като на най-големия чешки град.

Съпругата на ерцхерцога била чешка графиня. Тя произлизала от семейство с традиционно враждебно отношение към немците. Бракът й с Франц Фердинанд бил морганатичен. Ръководната идея на този нов Хабсбург, в чието семейство разговаряли само на чешки, била в центъра на Европа постепенно да бъде създадена славянска държава, изградена върху строга католическа база, която да стане опора срещу православна Русия. При Хабсбургите отдавна станало обичай да се употребява религията за чисто политически цели. В дадения случай ставало дума за твърде гибелна поне за немците идея. Полученият резултат в много отношения бил повече от трагичен. Нито хабсбургската династия, нито католическата църква получили очакваната награда.

Хабсбургите загубили трона, Рим загубил голяма държава. Привлякла религиозната идея за осъществяването на своите политически планове, короната съживила такива духове, за чието съществуване самата тя и не подозирала досега.

Опитите й с всички средства да изкорени немското начало в старата монархия в отговор породили появата на всеобщо немско национално движение в Австрия.

През 80-те години на XIX век манчестерския либерализъм с еврейска ориентираност преминал кулминационната си точка и започнал да се движи надолу също и в австро-унгарската империя. Но в Австрия реакцията срещу него, като всички реакции в австро-унгарската монархия, възникнала не поради социални, а поради национални мотиви. Чувството за самосъхранение подтикнало немците да окажат съпротивление в най-остра форма. Постепенно решаващо влияние започнали да оказват също и икономическите мотиви - но едва на второ място. От политическия хаос се родили и две нови партии, едната от които се основавала повече на националния мотив, а другата повече на социалния. И двете партийни образувания представлявали огромен интерес и били поучителни за бъдещето.

Непосредствено след войната от 1866 г., завършила за Австрия с тежко поражение, домът на хабсбургската династия е бил увлечен от идеята за военен реванш. На сътрудничеството с Франция попречила само историята с неудачната експедиция на Макс в Мексико.

Отговорността за тази експедиция възложили главно на Наполеон III и изключително се възмущавали, че французите я оставили на произвола на съдбата. И все пак Хабсбургите се намирали в изчаквателна позиция. Ако войната в периода 1870-1871 г. не беше се превърнала в непрекъснато победоносно шествие на Прусия, то виенският двор може би би се опитал да се намеси в кървавата игра и да отмъсти за Садова. Но когато от полетата на битката започнали да пристигат изумителни, приказни и заедно с това напълно точни известия за немските победи, тогава "най-мъдрият" от монарсите разбрал колко бил неблагоприятен моментът за каквито и да били опити за реванш. Нищо не оставало на Хабсбургите освен да посрещат неприятностите с усмивка.

Но героичните победи в периода 1870-1871 г. направили още едно велико чудо. Промяната на позицията на Хабсбургите никога не се определяла от подбудите на сърцето, а се диктувала само от печалната потребност. Що се касае до немците в Австрия, то за тях победите на немското оръжие били истински празник. С дълбоко въодушевление и ентусиазъм австрийските немци наблюдавали как великата мечта на бащите им отново се превръщала в прекрасна реалност.

Защото не трябва да се заблуждаваме: наистина национално настроените австрийски немци веднага след Кьонигрец са видели, че в тези тежки и трагични моменти се създавала необходимата предпоставка за възраждане на новата държава, която би била свободна от гнилотворното разлагане на стария съюз. Австрийските немци чувствали съвсем осезателно на гърба си, че династията на Хабсбургите е завършила своето историческо предназначение и че създаващата се сега нова държава би трябвало да си търси император, наистина достоен за "короната на Рейн". Те толкова повече благославяли бъдещата съдба, защото в германския император виждали потомъка на Фридрих Велики - този, който през тежките години е показал на народа пътя към великия подем и който навеки е записал една от най-светлите страници в историята.

Когато след приключването на великата война Хабсбургите решили да продължат борбата против "своите" немци /чието настроение е било напълно очевидно/, австрийските немци организирали такава могъща съпротива, каквато още не познавала най-новата немска история. В това нямало нищо чудно, тъй като народът чувствал, че пълното унищожаване на немското влияние неизбежно било логично последствие от политиката на славянизация.

На първо време станало така, че национално и патриотично настроените били принудени да станат бунтовници.

Бунтовници не срещу нацията или държавата като такава, а срещу онова управление на страната, което, по дълбокото убеждение на въстаналите неизбежно, щяло да доведе до гибелта на немската народност.

За първи път в най-новата история на немския народ нещата се стекли така, че любовта към отечеството и към народа се оказали в конфликт с династичния патриотизъм, както бил по-рано разбиран.

Една от най-огромните заслуги на общонемското национално движение в Австрия през 90-те години било онова, което то доказало: само онази държавна власт има право на уважение и поддръжка, която изразява стремежите и чувствата на народа или поне не му вреди.

Не може една държавна власт да бъде самоцел. Ако обаче това е така всяка тирания в нашия греховен свят би се оказала завинаги неприкосновена и свещена.

Когато правителството употребява всички средства, с които разполага, за да води целия народ към гибел, тогава не само право, но и задължение на всеки народен син е да се бунтува.

Въпросът за това, къде може да се говори за подобни казуси, се разрешава не с теоретични дискусии, а със сила и успех.

Всяко правителство, разбира се, ще настоява да съхрани държавния си авторитет, колкото и лошо да изразява стремежите на народа и да го предава наляво и надясно. Какво остава да направи истинският изразител на народните надежди и стремежи? Инстинктът за самосъхранение в този случай ще подскаже на народното движение, че в борбата за свобода и независимост би трябвало да се приложат и онези средства, с помощта на които самият противник се опитва да удържи победа. От това излиза, че борбата ще се води с "легални" средства до момента, до който правителството действа в легални граници, но движението няма да се изплаши от нелегални средства за борба, щом поробителите на народа също прибягнат до тях.

Главното, което не трябва да се забравя: висшата цел на човечеството в никакъв случай не е в съхраняването на дадената държавна форма или още по-малко на даденото правителство, а в съхраняването на народното начало.

Ако се създаде положение, което заплашва свободата или даже самото съществуване на народа - въпросът за легалността или нелегалността играе само подчинена роля. Нека господстващата власт хиляди пъти се кълне в "легалност" и въпреки всичко инстинктът за самосъхранение на угнетените ще признае, че при това положение свещено право на народа е борбата с всички средства.

Само благодарение на този принцип са били възможни онези велики освободителни битки срещу вътрешното и външното поробване на народите по земята, които са се превърнали във велики събития от световната история.

Човешкото право е над държавното право.

Ако се окаже, че някой народ в борбата си за правата на човека е претърпял поражение, това означава, че е бил твърде лекомислен и недостоен да се съхрани в целостта си на земята. Вечно справедливото провидение предварително е обрекло на гибел онзи, който не е проявил достатъчно готовност или способност да се бори за продължаване на съществуването си.

За страхливите народи няма място на земята.

Колко лесно тиранията навлича мантията на така наречената "легалност" най-ясно и нагледно доказва отново австрийският пример. Легалната държавна власт по това време се опираше на антинемски настроения парламент с неговото мнозинство, който не беше от немци, а също на камарата на съсловията, настроени също толкова враждебно към немците.Тези два фактора олицетворяваха цялата държавна власт. Опитите в рамките на тези учреждения да се измени съдбата на австро-немския народ щяха да бъдат нелепост. Съвременните ни политици, които умеят да се молят само за "легалност", разбира се, биха направили от това извода, че ако не могат да се съпротивляват легално, просто трябва да се откажат от всяка съпротива. В тогавашната обстановка в Австрия това би означавало неизбежната гибел на немския народ и при това в най-кратък срок. И наистина съдбата на немския народ в Австрия беше спасена само благодарение на краха на австро-унгарската държава.

Теоретикът с конски капаци по-скоро ще умре за доктрината си, отколкото за народа си.

Хората създават за себе си закони, от което теоретикът прави извода, че не законите са за хората, а хората са за законите.

Една от най-големите заслуги на тогавашното общонемско национално движение в Австрия беше, че за ужас на всички фетишисти на държавността и идолопоклоници на теорията за нея то веднъж завинаги унищожи тази безмислица.

В отговор на опитите на Хабсбургите да водят със всички средства борба срещу немското начало, посочената партия нападна ожесточено "висшата" династия. Немсконационалното движение разкри гнилостта на тази държава и отвори очите на стотици хиляди за истинската същност на Хабсбургите. Заслугата на тази партия беше това, че тя спаси великата идея за любовта към отечеството, като я отне от тази печална династия.

Когато тази партия започна борба, броят на привържениците й беше необикновено голям и растеше лавинообразно.Но този успех не продължи дълго. Когато пристигнах във Виена, това движение замираше и почти загуби всякакво значение, след като на власт дойде християн-социалната партия.

По какъв начин беше възникнало и заедно с това пак така бързо започна да залязва общогерманското национално движение, от една страна, и по какъв начин с такава нечувана бързина се издигна християнсоциалната партия, от друга - ето над какво започнах да мисля, ето какво стана за мен класически проблем, достоен за съвсем задълбочено проучване.

Когато дойдох във Виена, всичките ми симпатии бяха изцяло на страната на общогерманката национална партия.

Съвсем не ми импонираше и още повече радваше поведението на тези, които идваха в австрийския парламент с лозунга "да живеят Хохенцолерновци", но много ме окриляше и вдъхваше велики надежди обстоятелството, че австрийските немци бяха започнали да се осъзнават за временно откъсната от общогерманската държава част и вече го заявяваха открито. Виждах, че единственото спасение е в това, че австрийските немци вече открито заемат позиция по всички въпроси, свързани с националния проблем, и решително се отказват от безпринципни компромиси. Именно във връзка с това не можех изобщо да разбера, защо това движение след толкова великолепно начало така бързо започна да върви надолу. Още по-малко можех да разбера, защо в същото време християн-социалната партия е могла да се превърне в такава голяма сила. А християн-социалната партия точно по това време достигаше апогея на славата си.

Започнах да сравнявам двете движения. Съдбата пак ми даде най-добрите нагледни уроци и ми помогна да разреша ребуса. Собственото ми тягостно положение само ми помогна.

Започнах с това, че сравних фигурите на двамата основатели и вождове на двете партии: от една страна, Георг фон Шенерер, и от друга, д-р Карл Люетер.

Като индивидуалности двамата стояха несравнимо по-високо от средни парламентаристи. В обстановката на всеобща политическа корупция и двамата оставаха съвършено чисти и недосегаеми. Но въпреки това личните ми симпатии от начало бяха на страната на вожда на общогерманската национална партия Шенерер и едва постепенно преминаха на страната на вожда на християн-социалната партия Люегер.

Сравнявайки личните дарби на единия и другия, стигнах до извода, че по-задълбочен мислител и принципен борец е Шенерер. Той виждаше и предсказваше най-ясно и правилно от всеки друг неизбежния край на австрийската държава. Ако предупрежденията му за хабсбургската монархия бяха по-добре чути, особено в Германия, може би щяхме да избегнем нещастията на световната война, в която Германия се оказа почти сама срещу цяла Европа.

Шенерер разбираше отлично вътрешната същност на проблемите, но затова пък много грешеше с хората.

Точно тази област беше силната страна на доктор Люегер. Люегер беше рядък познавач на хората. Неговото правило беше да не вижда хората в по-добра светлина, отколкото са те в действителност. Затова той много по-сполучливо вземаше под внимание реалните възможности на живота в сравнение с Шенерер. Всички идеи на вожда на немската национална партия бяха от теоретична гледна точка напълно правилни, но той нямаше нито силата, нито уменията да ги предаде на масите. С други думи, той не съумя да придаде на идеите си такава форма, която да съответства на степента на възприемчивост на широките народни маси /а тази възприемчивост беше достатъчно ограничена/. Доколкото това беше така - цялата теоретична мъдрост и дълбочина на Шенерер си оставаше само една умозаключителна мъдрост и тя никога нямаше да може да се приложи на практика.

Този недостатък в практическото разбиране на хората доведе по-късно до погрешната преценка на съотношенията на силите, до неосъзнаването на реалната сила, заложена в целите на движенията и в твърде старите държавни учреждения.

Шенерер, разбира се, съзнаваше, че в края на краищата тук става въпрос за един мироглед. Но той така и не разбра, че носители на подобни религиозни убеждения на първо място трябваше да станат широките народни маси. Шенерер за съжаление не си даваше достатъчно сметка доколко е ограничена волята за борба в кръговете на така наречената солидна буржоазия. Той не осъзнаваше, че това й отношение неизбежно произтичаше от икономическите й позиции: такъв буржоа имаше какво да губи и това го принуждаваше в такива ситуации да бъде повече от сдържан.

Победата на целия мироглед е наистина възможна само тогава, когато носители на новото учение са самите маси, готови да стоварят върху плещите си цялата тежест на борбата.

Недостатъчното осъзнаване на онова велико значение, което носят низшите слоеве на народа, напълно съответстваше на тогавашното неосъзнаване на социалния проблем като цяло.

Във всички тези отношения доктор Люегер беше пълна противоположност на Шенерер.

Солидното познание за хората му даваше възможност правилно да оцени съотношението на силите. Това го предпазваше от опасността на неправилните оценки на вече съществуващите органи. Напротив, трезвата преценка на обстановката го провокираше да се старае да използва и старите обществени учреждения в борбата за постигане на целите си.

Той си даваше ясна сметка, че в съвременната епоха само силите на висшите слоеве на буржоазията са напълно недостатъчни, за да осигурят победата на новото движение, и затова той пренесе центъра на тежестта на политическата си дейност за завоюване на онези слоеве, чиито условия на съществуване ги принуждават към борба и чиято воля не е парализирана. Затова той беше склонен от самото начало да използва вече съществуващи средства за влияния и да се бори за привличането на вече съществуващи могъщи учреждения на своя страна. Той ясно осъзнаваше, че е необходимо да се извлече възможно най-голяма полза за движението си от старите източници на сила.

Благодарение на това разбиране Люегер даде на новата си партия основната насока за завоюване на средната класа, която беше заплашена от гибел. С това си създаде непоколебим фундамент и резервоар на сили, неизменно готови за упорита борба. Неговата безкрайно умна тактика по отношение на католическата църква му даде възможността в най-кратък срок да завоюва младото поколение от духовенството в такива размери, че на старата клерикална партия не й оставаше нищо друго освен да изчезне от небосклона или /което би било по-умно от нейна страна/ да премине към нова партия и да се опита по този начин постепенно да си отвоюва старите позиции. Но би било несправедливо да се мисли, че с казаното се изчерпват талантите на този човек. На практика той беше не само умен тактик, но и притежаваше всички качества на действително велик и гениален реформатор. В последното също знаеше точната граница на съществуващите възможности и си даваше ясна сметка за собствените си способности.

Този, във висша степен забележителен, човек си беше поставил изцяло практически цели. Беше решил да завоюва Виена. Виена беше сърцето на монархията. Само от този град се пращаха импулси за живот, които поддържаха съществуването на болния и стар организъм на цялата разклатена държава. Колкото повече на сърцето му се удаваше да оздравее, толкова по-бодър трябваше да става целия организъм. Идеята сама по себе си е напълно правилна, но, разбира се, тя можеше да намери приложение само в продължение на определено време.

В последното се съдържаше слабата страна на Люегер.

Онова, което му се удаде да направи за Виена, е безсмъртно в най-добрия смисъл на думата. Но не му се удаде да спаси по този начин монархията - вече беше твърде късно.

Тази страна на нещата беше по-ясна за Шенерер.

Всички практически начинания на доктор Люегер му се удадоха отлично, но надеждите, които свързваше с тези начинания, уви не се изпълниха. С други думи, онова, което желаеше Шенерер, съвсем не му се удаде, а това, от което се опасяваше, за съжаление, се изпълни в ужасяваща степен.

Така и стана, че и двамата дейци не видяха своите цели изпълнени. На Люегер не му се удаде да спаси Австрия, а на Шенерер - да предпази немския народ от катастрофа.

За нашата съвременна епоха е безкрайно поучително да се изучат най-подробно причините за неуспеха, сполетял и двете партии. Това ще бъде особено полезно за приятелите ми, тъй като в редица точки обстановката е същата, каквато и тогава. Можем и сме длъжни сега да избегнем онези грешки, които доведоха тогава до гибелта на едното движение и до безплодността на другото.

От моя гледна точка крахът на немското национално движение в Австрия се обуславяше от три причини:

Първо, съдбоносна роля изигра неясната представа на партията за значението, което има социалният проблем именно за новата, по своята същност, революционна партия.

Доколкото Шенерер и най-близките му привърженици на първо време се обръщаха само към буржоазните слоеве, резултатът може да бъде само слаб и несигурен.

Когато става дума за вътрешни въпроси на нацията или държавата, немското бюргерство, особено във висшите му слоеве, е настроено толкова пацифистки, че е готово буквално да се откаже от самото себе си. Отделният човек не винаги го съзнава, но въпреки това е така. В добрите времена, т.е. в нашия случай по времето на успешно управление, подобни настроения превръщат тези слоеве в много ценни за държавата. По времето на лошо управление тези настроения водят направо до ужасяващи резултати. Ако общонемското национално движение желаеше да проведе действително сериозна борба, то трябваше преди всичко да се постарае да завоюва масите. То не успя да направи подобно нещо и това го лиши от онази елементарна стихийна сила, която е нужна, за да не падне вълната за кратко време.

Щом като партията от самото начало не се е придържала към този принцип и не го е приложила на практика, такава нова партия впоследствие няма да има възможността да си навакса пропуснатото. Щом като партията от самото начало е набрала голямо количество умерени буржоазни елементи, това предопределя, че във и вътрешното си устройство тя ще се ориентира натам. По този начин тя от самото начало си отрязва перспективата да завоюва мощните сили от средата на нисшите слоеве на народа. Но такова движение още предварително е осъдено на болезнена немощ и е принудено да се ограничава само до критикарстване. Партията вече няма да може да се опира на онази почти религиозна вяра, без която няма истинска способност за самопожертвование. Вместо всичко това в партията надделява стремежа към "положително" сътрудничество със съществуващия режим, т.е. към признаване на това, което е. В партията постепенно надделява стремежа да се омекоти борбата, за да се достигне накрая да гнилия мир.

Именно това се случи с общонемското национално движение. Причината беше в това, че от самото начало не постави в центъра на тежестта на своята дейност борбата за завоюване на широките народни маси. Именно благодарение на това то се превърна в "умерено-радикално" и буржоазно-надменно.

От първата грешка произтичаше и втората причина за бързата гибел на движението.

В момента на възникването на немското национално движение положението на немците в Австрия беше вече наистина отчайващо. С всяка измината година парламентът все повече се превръщаше в институция, работеща за бавното, но систематично унищожаване на немския народ. Последният сериозен опит да се спасят нещата можеше да бъде в отстраняването на тази институция. Само в такъв случай се откриваха и то незначителни шансове за успех.

Във връзка с това пред движението възникна следният принципен въпрос: нужно ли е да се отива в парламента, за да се унищожи по-скоро или, както се изразяваха тогава, за да се "взриви отвътре", или пък обратното, да не се отива в парламента, а фронтално да се атакува тази институция.

Решиха да влязат. Влязоха и... излязоха сразени.

Разбира се, при така сложилите се обстоятелства, се наложи да се влезе.

За да се поведе открита фронтална борба срещу такава сила, нужно беше, първо, да се притежава непоколебимо множество и второ, безгранична жертвоготовност. Това означаваше да се хване бика направо за рогата. Но при това, разбира се, се налага да рискуваш няколко пъти да бъдеш провален. Едва изправил се на крака, трябва да започнеш борбата отново, а победата се постига едва след много тежка борба и то единствено от безумно смели борци. На мястото на хилядите паднали ще дойдат хиляди нови. В края на краищата упоритостта ще бъде възнаградена с победа.

Но затова е нужно в борбата да участват народните синове, широките народни маси.

Само те могат да намерят в себе си решителност и издръжливост, за да доведат такава борба до края.

А тъкмо такива широки народни маси нямаше в редиците на немската национална партия. И затова не й оставаше нищо друго освен да отиде в парламента.

Ще бъде неправилно да се смята, че подобно решение е било резултат от дълги и мъчителни вътрешни колебания или дори просто резултат от продължителни размисли. Не, хората не можеха и да си представят други форми на борба. Участието в тази безсмислица беше резултат от объркаността на представите и неразбирането какво влияние ще окаже участието на партията в тази институция, която тя самата беше решително отхвърлила. Разсъждаваше се елементарно, че, излизайки "пред цялата нация" на "всенародната трибуна", партията ще получи възможност по-лесно да просвети широките народни слоеве. Борбата вътре в парламента, според мнозина, обещаваше повече резултати, отколкото нападението му отвън. Освен това известни надежди се възлагаха и на депутатската неприкосновеност. Хората бяха уверени, че парламентарният имунитет ще направи по-устойчиви отделните борци и ще придаде по-голяма сила на ударите им.

В реалната действителност всичко стана по друг начин. Аудиторията, пред която излизаха сега депутатите на немската национална партия, не се увеличи, а намали. Защото всеки оратор говори пред непосредствените си слушатели или пред читателите, до които достигат отчетите на пресата.

В действителност най-широката аудитория е не заседателната зала на парламента, а залата на големите публични народни събрания.

В тях се събират хиляди хора, дошли тук с единствената цел да чуят какво ще им каже ораторът, докато в заседателната зала идват няколко стотици и то главно, за да получат полагащото им се дневно възнаграждение, а не да научат нещо разумно от въпросния "народен представител".

Главното е, че в заседателната зала на парламента винаги се събира една и съща публика, която изобщо не смята за нужно да се усъвършенства по простата причина, че не само не разбира необходимостта от това, но и липсва и най-малкото желание за него. Нито един от тези народни представители никога доброволно не признава правотата на другия и никога няма да положи сили да отстоява делото, защитавано от колегата си. Не, той никога няма да направи това или само по изключение, когато му се стори, че ако извърши завоя, ще осигури мандата си и в следващия парламент. Само тогава, когато и децата знаят, че предстоящите избори ще донесат победата на другата партия, стълбовете на партията на власт, поддържащи я досега, мъжествено ще прескочат в другия лагер, т.е. в лагера на партията или направлението, което по тяхните сметки ще завоюва по-изгодната позиция. Извършвайки този завой, тези безпринципни господа няма да спестят купищата от "морални" приказки. Обикновено така и става: когато народът обръща толкова категорично гръб на някаква партия, че на всеки му става ясно, какво унищожително поражение я очаква, тогава започва великото бягство. Парламентарните плъхове напускат партийния кораб. Това бягство не е продиктувано от съвестта, то не е плод на добра воля, не, то е просто резултат на "прозорливост", която дава възможност на парламентарната дървеница навреме да напусне несигурното място и своевременно да се намести в топлата постеля на друга партия.

Да говориш пред такава аудитория направо означава да си хабиш приказките. Наистина няма никакъв смисъл от това. Резултатът ще бъде нищожен.

Така и ставаше. Депутатите от немската национална партия можеха да говорят да пресипване, но техните речи не оказваха никакво влияние.

А пресата или мълчеше, или така изопачаваше речите им, че не можеше да се улови никакъв смисъл, а понякога те се поднасяха в такъв изопачен вид, че общественото мнение си създаваше много лоша представа за намеренията на новата буржоазия. Каквото и да говореха отделните депутати, широката публика научаваше само това, което можеше да се прочете във вестниците. А "изложението" на тези речи в пресата беше такова, че те изглеждаха една безсмислица, та дори и по-лошо. И така непосредствената аудитория се състоеше от някакви си петстотин парламентаристи. С това се изчерпва всичко. Но друго беше най-лошото.

Общонемското национално движение можеше да разчита на успех, само ако от самото начало бе разбрало, че ставаше дума не просто за създаване на нова партия, а за изработване на нов мироглед. Само с нов мироглед можеше да се намерят сили, за да се победи в тази исполинска борба. За ръководството на такава борба бяха нужни най-светлите, най-мъжествените умове.

Ако борбата за даден мироглед не се ръководи от самопожертвователни герои, то много скоро движението ще остане и без редови бойци. Който се бори за собственото си съществуване, той почти няма какво да даде на обществото.

За да се създадат тези предпоставки, необходимо е всеки да разбира, че привържениците на новото движение могат да очакват чест и слава едва в бъдеще, а в настоящето движението не може да даде никакви лични облаги. Колкото повече дадено движение раздава постове и длъжности, толкова по-съмнителни хора се устремяват към него. Ако тази партия има голям успех, то търсещите облаги политически пришълци ще я задръстят до такава степен, че старият честен партиен работник понякога просто няма да може да я познае, а те ще го отхвърлят като вече ненужен и "непризван". Това означава, че "мисията" на такова движение вече е изчерпана.

Щом немското национално движение свърза съдбата си със съдбата на парламента в него вместо вождове и борци, се оказаха "парламентаристи". По този начин немската национална партия стигна равнището на обикновените политически партии и загуби необходимата й сила да върви с ореола на мъченицата срещу трагичната съдба. Вместо да организират борбата, на партийните деятели сега им оставяше само да държат речи и да водят преговори. И какво - този нов парламентарист за кратко време стигна до мисълта, че неговото най-висше /и с по-малък риск/ задължение е защитата на новия мироглед с така наречените "духовни" средства на парламентарно красноречие, и, че това при всеки случай е по-спокойно, отколкото с риск за живота си да се хвърля в борба с неизвестен изход, която не можеше да доведе до нищо добро

Докато вождовете седяха в парламента, привържениците на партията извън стените му очакваха чудеса, а тези чудеса не се случваха и, разбира се, не можеха да се случат. Онова, което самите депутати говореха, в никакъв случай не съответстваше на очакванията на избирателите. Това беше напълно разбираемо, тъй като враждебната преса правеше всичко възможно, за да попречи на народа да си създаде правилна представа за изявите на депутатите от немско-националната партия в парламента.

В същото време протичаше и друг процес. Колкото повече народните представители придобиваха вкус към по-меките форми на "революционна" борба в парламента и ландтага, толкова по-малко се оказваха готови да се върнат към широките народни слоеве и отново да се заемат с по-опасната просветителска дейност. Масовите народни събрания все повече отстъпваха на заден план, а между другото това е единственият път, който дава възможност за непосредствено въздействие върху масите и по този начин завоюване на значителна част от народа на своя страна.

Трибуната на парламента все повече и повече изместваше на заден план трибуната на народните сбирки. Вместо да говорят с народа, депутатите бяха заети с излияния пред така наречените избраници. Всичко това се отразяваше на немското национално движение и то постепенно преставаше да бъде народно и падна до равнището на повече или по-малко обикновен клуб, където се водеха академични спорове.

Пресата разпространяваше най-лошите представи за партията. На големите народни събрания представителите на партията не се стараеха вече да възстановят истината и да покажат действителните цели на партията. В края на краищата обстоятелствата се стекоха така, че думите "немско национално движение" започнаха да предизвикват насмешка в широките народни среди.

Нека да запомнят тщеславните драскачи на нашето време, че великите преломи в този свят никога не са се извършвали с помощта на перото.

Не, перото има за цел теоретически да обоснове вече извършения прелом.

От памтивека само вълшебната сила на устната реч е била факторът, задвижвал велики исторически лавини както от религиозен, така и от политически характер.

Широките народни маси се подчиняват преди всичко на силата на устната реч. Всички велики движения са народните движения. Това е вулканично изригване на човешки страсти и душевни преживявания. Причината да излязат на бял свят е или богинята-нужда, или пламенната сила на словото. Никога досега великите движения не са били продукт на лимонадени излияния на литературни естети и салонни герои.

Да обърне съдбата на народа може само силата на горещите страсти. Да пробуди страстите на другите може само онзи, който сам не е безпристрастен. Само страстта дарява на избраните от нея думите, които като удари с чук отварят вратите към сърцата на народа.

На един писател, можем да кажем: нека да стои зад бюрото с писалката си и да се занимава с "теоретична" дейност, ако за това има съответните способности; но за вожд той не е нито роден, нито избран.

Всяко движение, което си поставя велики цели, трябва най-старателно да се стреми да не губи връзките си с широките народни маси.

Такова движение трябва да разглежда всеки проблем на първо място именно от тази гледна точка. Всичките му решения трябва да се определят по този критерий.

Такова движение трябва по-нататък системно да избягва всичко онова, което може да намали или даже отслаби влиянието му върху масите. И това не е от "демагогски" съображения. Не. То трябва да се ръководи от това по простата причина, че без могъщата сила на народните маси нито едно движение, колкото и превъзходни, и благородни намерения да е имало, не може да постигне целите си.

Пътищата към целта ни се определят от жестоката необходимост. Който не желае да върви по неприятни пътища, чисто и просто му се налага да се откаже от целта си. Това не зависи от добрата ни воля. Така е устроен греховният ни свят.

Общонемското национално движение пренесе центъра на тежестта на дейността си в парламента, а не върху народа и именно заради това излезе така, че се е отказало от бъдещото си развитие заради мигновения успех.

Това движение избра "по-лесните" пътища и именно заради това се оказа недостойно за своята крайна победа.

Обмислих във Виена най-подробно тези проблеми и стигнах до извода, че именно в това е основната причина за краха на немското национално движение. За мен това беше още по-болезнено, тъй като по мое мнение това движение беше призвано да ръководи борбата за делото на немския народ.

И двете грешки, довели до гибелта на немското национално движение, се намираха в тясна връзка помежду си. Недостатъчното осъзнаване кое е истинската движеща сила на големите преломи доведе до неправилното осъзнаване на значението на широките народни маси; оттук - недостатъчен интерес към социалните проблеми, недостатъчна борба за спечелване симпатиите на нисшите слоеве на нацията, но оттук и прекаленото надценяване на парламента.

Ако тази партия беше осъзнала, каква невиждана сила е заложена именно в народните маси като носители на революционната борба, то тогава щеше да провежда дейността и пропагандата си по съвсем друг начин. Тогава партията би пренесла центъра на тежестта на дейността си в предприятията и на улицата, а не в парламента.

Но и третата грешка на партията в крайна сметка също произтича от неосъзнаването на значението на масите, от неосъзнаването, че хората със силен дух трябва да тласнат масите в определена посока, след което те самите като махало ще ускорят движението и ще го направят постоянно и безотказно.

Немското национално движение поведе системна борба с католическата църква. Това на свой ред се обяснява също с недостатъчното разбиране на народната психология.

Причините за неочакваната борба на новата партия срещу Рим бяха следните:

Когато Хабсбургската династия окончателно реши да превърне Австрия в славянска държава, всички средства за това й се сториха добри. За прокарването на тази нова "държавна" идея безсъвестната династия включи в действие и религиозните учреждения. Тя започна да използва и чешките свещеници, като виждаше в тях едно от подходящите оръдия за славянизация на Австрия.

Това ставаше приблизително така: в чисто немските общини се назначаваха за свещеници чехи. Последните провеждаха систематично и неотклонно чешка политика, като поставяха интересите на чехите над интересите на църквата. По такъв начин чешките енории ставаха центрове за намаляване влиянието на немците в страната.

Немското духовенство за съжаление се оказа напълно безсилно да се противопостави на това. То беше неспособно не само да поведе аналогична настъпателна кампания, но не беше и в състояние дори да се отбранява. Така удариха немците в тила. Злоупотребата с религията, от една страна, неспособността да се окаже каквато и да е била съпротива - от друга, накараха немците бавно, но непрекъснато да отстъпват.

Така стояха нещата в малката политика. Но и в голямата положението беше същото. Антинемските опити на Хабсбургите не срещаха отпор и във висшето духовенство. Защитата на най-елементарните права на немците все повече отстъпваше на заден план.

Оформяше се общо впечатление, че става дума за съзнателно и грубо потъпкване на интересите на немския народ, което се извършваше от католическото духовенство.

Получаваше се така, че църквата не само обръщаше гръб на немския народ, но направо преминаваше на страната на враговете му. А Шенерер смяташе, че главната причина за всичко това е в ръководството на католическата църква, която се намираше извън Германия. Според него от това произтичаше враждебното отношение на ръководните кръгове на католическата църква към упованията на народа.

Така наречените културни проблеми отстъпваха почти изцяло на заден план, както и всичко в тогавашна Австрия. За немското национално движение тогава решаващо беше не отношението на католическата църква, да речем, към науката или към нещо друго, а най-вече и преди всичко факта, че тя не защитава правата на немския народ, а постоянно толерира домогванията и алчността на славяните. Георг Шенерер беше последователен човек, той не оставаше нищо недовършено. Започна кампания срещу църквата, напълно убеден, че само по този начин ще може да спаси немския народ. Движението за освобождаване от влиянието на римската църква му се струваше най-верния път към целта, онзи мощен снаряд, който беше насочен към вражеската крепост. Ако този удар се окажеше победоносен, това щеше да означава, че и в Германия е сложен край на трагичния разкол в църквата и че вътрешните сили на германската империя и на цялата немска нация ще спечелят благодарение на това извънредно много.

За съжаление нито предпоставките, нито изводите му бяха правилни. Наистина, че съпротивителната сила на немското католическо духовенство в националната борба беше несравнимо по-малка от съпротивителната сила на колегите им от различен от немския и преди всичко от чешки произход.

Само невежи не можеха да разберат, че на немското духовенство и наум не му идва действително да се заеме със смелата защита на немските интереси.

Но само заслепените можеха да не разберат, че причините за това обстоятелство се крият преди всичко в нас, немците: това е нашата така наречена "обективност", нашето равнодушно отношение към проблемите на народността, както впрочем и към някои други проблеми.

Чешкото духовенство се отнася напълно субективно към своя народ и "обективно" към съдбата на църквата. Немският свещеник обратно: той е предан субективно на църквата и абсолютно " обективен" към нацията си. Това явление за нещастие наблюдаваме сред нас и в хиляди други случаи.

Това съвсем не е наследство от католицизма. Не, тази тъжна черта разяжда почти всички институции у нас, особено държавните и духовните.

Помъчете се само да сравните как се отнася нашето чиновничество към опитите за национално възраждане и как при аналогични обстоятелство би се отнесло чиновничеството на някой друг народ. Или погледнете как се отнася нашето офицерство към въжделенията на нашата нация. Нима можете да си представите, че офицерството на някоя друга страна в света би заело такава позиция и би се прикривало под фразите за "авторитета на държавата". А тези фрази през последните пет години станаха нещо съвсем естествено и дори похвално. А вземете и еврейският въпрос. Дори и католиците и протестантите заемат по отношение на него позиция, която явно не съответства нито на въжделенията на народа, нито на действителните потребности на религията. Опитайте се да сравните позицията на еврейския равин по отношение въпросите, имащи и най-малко значение за еврейството като раса, с позициите на грамадното общество от нашето духовенство - независимо дали е католическо или протестантско.

Това явление можем да наблюдаваме у нас постоянно, когато става дума за защита на една или друга абстрактна идея. "Държавен авторитет", "демокрация", "пацифизъм", "международна солидарност" и т.н. - това са понятията, които господстват у нас и на които се придава такова праволинейно и доктринерско тълкуване, че се загубва всякаква ясна представа за действително реалните задачи на нацията.

Този трагичен и предубеден подход към въжделенията на нацията унищожава всякаква способност за субективно вглъбяване в нещата, ако те обективно противоречат на доктрината. В края на краищата в резултат се получава пълно изопачаване и на целите, и на средствата им. Такива хора ще се обявят против всякакъв опит за национално въстание, само защото то предполага насилствено отстраняване на всяко правителство, дори то да е съвсем неспособно вредно. Ами как, нали това е престъпление по отношение на "авторитета на държавата". А в очите на тези жалки фетишисти "държавният авторитет" не е средство към целта, а самоцел. Това плашило съответства на жалката им умствена нагласа. Тези рицари на печалния образ с негодувание ще се изкажат, например, против всякакъв опит за диктатура, дори и ако неин носител стане самият Фридрих Велики, а представителите на съвременното парламентарно мнозинство се окажат неспособни политически лилипути или просто едни недостойни личности. И защо? Единствено затова, че за тези "принципни" маниаци демокрацията е по-свещена от идеята за велика нация. Такъв педант е готов да защитава и най-ужасната тирания, унищожаваща и собствения му народ, само защото в дадения момент тя въплъщава "авторитета на държавата".

Така и нашият немски пацифист ще се отнесе съвсем безразлично към най-злодейското насилие над неговата нация - дори ако това насилие идва от най-отявлени милитаристи - само защото промяната на положението би изискала да се окаже съпротива, т.е. да се използва сила, а последното противоречало на представата му за мирното съжителство. Интернационално настроеният немски социалист ще приеме като естествено да бъде ограбван със съвместни усилия от останалия свят. Той с братски чувства ще приеме съответстващите удари и никога няма да помисли, че побойниците трябва да се накажат или поне да се укротят. Никога! А защо? Единствено затова, че той е немец.

Може би това е тъжно, но е факт. За да се преодолее някое зло, трябва преди всичко да се разкрие и разбере. Това важи и към равнодушието, което известна част от духовенството проявява по отношение на защитата на немските въжделения. То се обяснява не със злата му воля, не със заповед отгоре. Не. Тази недостатъчна решителност е резултат от недостатъците в националното възпитание на младини, а впоследствие е продукт на некритично подчинение на една или друга абстрактна идея, превърнала се във фетиш.

Възпитанието в демократичен дух, дух на интернационален социализъм, пацифизъм и т.н. в наше време е приело такъв изключителен и може да се каже субективен характер, че е подчинило всичко и изцяло предопределя възгледите към всичко. А ако става дума за отношението към нацията, то при нас от ранна младост е чисто "обективно". Така се получава, че немският пацифист, който субективно се отдава без остатък на идеята си, няма да застане без да мисли на страната на народа си дори и в случай, че народът му е подложен на несправедливи и тежки заплахи. Отначало ще иска да разбере на коя страна е "обективната" справедливост и ще смята, че е под негово достойнство да се ръководи от обикновеното чувство за национално самосъхранение.

Доколко това се отнася еднакво и за католицизма, и за протестанството се вижда от изложеното по-долу.

По същество протестанството по-добре защитава въжделенията на немския народ, доколкото това е заложено в самия му произход и в по-късната историческа традиция. Но и то се оказва напълно парализирано в случай, че му се наложи да защитава националните интереси в сфера, която е малко свързана с общата линия на неговите представи и традиции, в или му се наложи да се занимава с потребности, от които до този момент не се интересувал или които по едни или други причини е отхвърлял.

Протестантството винаги се застъпва за всичко немско, когато става въпрос, да кажем, за защита на немския език и немската свобода. Всичко това е дълбоко заложено в самата му същност. Но ако стане въпрос, например за еврейството, ще се окаже, че протестанството се отнася по най-враждебен начин към най-малкия опит да се освободи нацията от това, до смърт враждебно обкръжение, и само, защото протестанството тук вече е свързано със своите определени догми. Но тук става дума за въпрос, извън чието разрешение всички опити за възраждане на немския народ са напълно безцелни или даже нелепи.

По времето, когато живеех във Виена, разполагах с достатъчно свободно време, за да обмисля безпристрастно и този въпрос. Всичко, което виждах около себе си, потвърждаваше хиляди пъти верността на казаното.

Във Виена, в този фокус от различни националности, беше на всяка крачка особено очевидно, че само немският пацифист се отнася към съдбата на нацията си с тази прословута "обективност", за която говорихме по-горе, за разлика от евреинът, който никога не се отнася по този начин към съдбата на еврейския си народ. Във Виена стана ясно, че само немският социалист е настроен "интернационално" в смисъл, че умее само да хленчи и да угодничи пред интернационалните "другари". Чешкият и полският социалист постъпват по съвършено различен начин. С една дума, още тогава разбрах, че нещастието е само наполовина заложено в самите учения, а в останалата част е продукт на господстващото у нас неправилно национално възпитание, в резултат на което се получава много по-малка преданост към своята нация.

Имайки в предвид казаното, става ясно, че цялата тази аргументация, която привеждаше немската националистическа партия, теоретически обосновавайки борбата си срещу католицизма, не беше вярна.

Нека да се възпитава немският народ от най-ранна възраст в чувство на изключително признание на правата на собствения му народ, нека да не се развращава вече десетки години младежта ни, нека да я освободим от проклятието на "обективността" ни, когато става въпрос за съхранението на собственото аз. Тогава в най-кратък срок ще се убедим, че и немският католик по примера на католиците от Испания, Полша или Франция ще си останат немци, ще останат верни на собствения си народ. От само себе си се разбира, че всичко това предполага наличие на истинско национално правителство и у нас.

Най-силното доказателство в подкрепа на казаното ни дава историческият период, в който на нашия народ за последен път му се е наложило пред историческия съд да води борба за съществуване не на живот, а на смърт.

До момента, в който висшето ръководство е било повече или по-малко удовлетворително, народът изпълняваше изцяло задължението си. Протестантският пастор и католическият свещеник - и двамата дадоха безкрайно много, за да се повиши съпротивителната ни сила; и двамата помогнаха не само на фронта, но още повече в тила. През тези години, особено в момента на първото избухване, за двата лагера както за протестантите, така и за католиците, съществуваше само една единствена немска държава, за чието процъфтяване и бъдеще и двата лагера отправяха еднакво горещи молитви към небето.

Немското национално движение в Австрия трябваше да си постави въпроса: могат ли австрийските немци да запазят господството си при католическа вяра? Да или не? Ако отговорът е да, тогава политическата партия няма смисъл да се занимава с религиозните въпроси или даже с ритуалите; ако отговорът е не, тогава не е трябвало да се създава политическа партия, а да се вдигне борба за религиозна реформа.

Онзи, който по заобиколен начин чрез политическата организация желае да проведе религиозна реформа, няма ни най-малка представа за това как в реалната действителност се оформят религиозните представи или религиозните учения и как те именно намират израз чрез църквата.

В тази област наистина е невъзможно да се служи едновременно на двама господари. Да се основе или разруши религията - тук става въпрос за нещо много по-голямо, отколкото да се образува или разруши една държава или още повече партия.

Нека да не ми казват, че демонстрацията на немската национална партия срещу католицизма е предизвикана само от отбранителни съображения и че настъпателната страна е било католичеството.

Във всички времена и епоха разбира се е имало безсъвестни субекти, които не са се спирали пред това да използват и религията за оръдие на политическите си гешефти /тъй като при такива господа става въпрос изключително за гешефти/. Напълно е неправилно да се възлага отговорността за такива негодници на религията. Тези субекти винаги се изхитряват да злоупотребят в низките си интереси, ако не с религията, то с нещо друго. За парламентарните безделници и крадци няма нищо по-приятно от удобен случай, даже и със задно число да намерят известно оправдание за политическите си мошеничества. Когато за собствената им подлост възлагат отговорността на религията или на религиозните ритуали, те са много доволни; тези лъжовни субекти веднага ще вдигнат шум до небето и ще призоват всички да свидетелстват колко справедливи са били постъпките им и как с ораторския си талант и прочие са спасили религията и църквата. Колкото повече вдигат шум, толкова повече глупавите или разсеяни съграждани престават да се интересуват от действителните виновници за лошите постъпки. И какво - негодниците постигат целта си.

Самата хитра лисица прекрасно знае, че постъпките й нямат нищо общо с религията. Негодниците се подсмихват под мустак, а техните честни и недотам ловки противници претърпяват поражение и в един прекрасен ден в момент на отчаяние загубват вярата си в делото и отстъпват настрана.

Но и в друго отношение е напълно несправедливо да се смята за отговорна религията или даже само църквата заради недостатъците на отделни хора. Нека да сравним величието на цялата църковна организация с недостатъците на средния служител на църквата и ние ще трябва да стигнем до извода, че съотношението между доброто и лошото тук е далеч по-благоприятна, отколкото в която и да била друга сфера. Разбира се, и между свещениците ще се намерят такива, за които свещената длъжност е само средство за удовлетворяване на собственото политическо самолюбие. Сред тях ще се намерят и такива, които в политическата борба, за съжаление, забравят, че са длъжни да бъдат блюстители на висшата истина, а съвсем не защитници на лъжата и клеветата. Но трябва да се признае, че на един такъв недостоен свещеник се падат хиляди и хиляди честни пастори, които съзнават цялото величие на мисията си. В нашата лъжливата и развратна епоха тези хора са цветущи оазиси в пустинята.

Ако един или друг развратен субект в расо извърши някое гнусно престъпление срещу нравствеността, то няма да започнат да обвиняват за това цялата църква. По същия начин трябваше да постъпя и аз, ако някой друг църковен служител предава нацията си, окалва я, и то по такова време, когато това правят надясно и наляво и недуховни лица. Не трябва да се забравя, че на лошия енорийски свещеник се падат хиляди души, за които нещастието на нацията е собствено нещастие, които са готови да дадат за нея всичко и заедно с най-добрите народни синове пламенно очакват часа, когато и на нас ще ни се усмихне щастието. Ако някой ми каже, че в случая ставало дума не толкова за дребни ежедневни проблеми, колкото за големи принципни въпроси на догмата, ще му отговоря така:

Ако ти смяташ, че си избран от съдбата за предвестник на истината, направи го, но тогава имай мъжеството да действаш не по обиколни пътища чрез политическа партия - понеже в това също е заложено известно мошеничество - а се помъчи да замениш лошото настояще с твоето добро бъдеще.

Ако не ти стигне за това смелост или сам не се напълно убеден, че твоите догми са по-добри, тогава остави всичко. Но във всеки случай, ако не се осмелиш да действаш с открито чело, не смей нелегално да прибягваш към околните пътища на политиката.

Политическите партии не трябва да имат нищо общо с религиозните проблеми, ако не искат да погазват обичаите и нравствеността на собствената си раса. По същия начин и религията не трябва да се намесва в партийно-политическите ежби.

Ако някои служители на църквата се опитват да използват религиозните учреждения /или само религиозните учения/, за да нанасят вреда на нацията си, не трябва да се върви по техните стъпки и да се води борба срещу тях със същото оръжие.

За политическия ръководител религиозните учения и институциите на народа му винаги трябва да остават съвършено неприкосновени. В противен случай той трябва да стане не политик, а реформатор, ако разбира се има за това необходимите данни.

Всеки друг подход неизбежно води към катастрофа, особено в Германия.

Изучавайки немското национално движение и борбата му срещу Рим, а по това време аз стигнах до следното убеждение, което през следващите години само укрепна в мен: обстоятелството, че тази партия не оцени достатъчно значението на социалния проблем, й струваше загубата на цялата действително боеспособна народна маса; участието в парламента й отне възможността наистина да се разгърне и й предаде слабостите, свойствени на тази институция; борбата пък срещу католическата църква й отне нисшите и средните слоеве на населението и по такъв начин я лиши от многобройните и най-добрите елементи, представляващи основата на нацията.

Практическите резултати от австрийската "борба за култура" се оказаха съвсем нищожни.

Наистина немската национална партия не успя да откъсне от католическата църква около 100 хиляди вярващи, но това не беше чак в голям ущърб на църквата. В дадения случай на пастирите наистина не им се наложи да проливат сълзи по повод загубата на "агнета", тъй като всъщност те губиха само онези, които отдавна вътрешно не бяха с тях. В това беше и основната разлика между новата реформа и старата: в епохата на великата реформа от католическата църква се отказаха много добри хора и при това заради истински дълбоки религиозни убеждения. Между другото сега си отидоха само равнодушните и то от "съображения" от политически характер.

Политическият резултат беше също напълно смешен и трагичен.

Какво се оказа? Доброто политическо национално движение на немския народ, обещаващо голям успех, загина, защото ръководителите не притежаваха достатъчно трезва мисъл и го насочиха в посока, която неизбежно трябваше да доведе до разчленение.

Едно е несъмнено. Немското национално движение никога нямаше да направи тази грешка, ако не страдаше от липсата на достатъчното разбиране на психиката на широките народни маси. Ръководството на тази партия не разбра, че дори от психологически съображения никога не трябва да се разкриват на масите отведнъж два или повече противника, тъй като това води до спадане на бойното построение в собствения лагер. Ако ръководителите на посочената партия разбираха това, те щяха да ориентират немското национално движение само срещу един противник. За една политическа партия няма нищо по-опасно от това да се окаже ръководена от хора, имащи желание да се сражават едновременно на всички фронтове, да се пилеят на различни страни и да не умеят да постигат дори и най-малки практически резултати в една област.

Дори и всички упреци срещу католичеството да бяха абсолютно верни, то политическата партия не трябваше ни за миг да изпуска от внимание обстоятелството, че, както показва целият исторически опит, никога досега чисто политическа партия не е успявала да постигне религиозна реформация при аналогични условия. Хората трябва да учат историята, не за да забравят нейните уроци тъкмо тогава, когато трябва да ги прилагат практически, а и не за да предположат, че в дадения момент историята ще тръгне по друг път в разрез с всичко, което е станало досега. Историята трябва да се изучава именно затова, за да може да се прилагат уроците й към настоящето. Който не умее да прави това, нека не се смята за политически вожд, защото всъщност е със самочувствие без покритие. Наличието на добра воля ни най-малко не оправдава практическата му неспособност.

Изобщо, изкуството да бъдеш истински народен водач във всички времена се е свеждало преди всичко до това да не разсейваш вниманието на народа, а да го концентрираш винаги срещу един единствен противник. Колкото повече е концентрирана волята на народа в борба за една единствена цел, толкова по-голяма ще бъде притегателната сила на даденото движение и толкова по-голям размахът на борбата. Гениалният водач ще съумее да покаже на народа дори различните противници в една плоскост. Той ще представи нещата на привържениците си така, че различните противници всъщност ще станат един и същи враг. Когато народът се види заобиколен с различни врагове, това ще даде повод на по-слабите и неустойчиви характери да проявят колебание и съмнение към правотата на собственото си дело. Щом привикналата към колебание маса се види в състояние на борба с много противници, в нея веднага ще надделеят "обективните" настроения и тя ще си зададе въпроса възможно ли е всички останали да грешат и само собственият й народ или собственото й движение да са прави.

Но това вече означава начало на парализа на собствените сили. Ето защо е необходимо да се гледа на всички противници като на един, макар и те силно да се различават помежду си, и тогава собствените ти привърженици ще се чувстват изправени срещу един и същ противник. Това укрепва вярата в собствената правота и усилва злобата срещу тези, които нападат справедливото дело.

Немското национално движение в Австрия не разбра това и то му костваше успеха.

Целите на тази партия бяха праведни, убежденията й чисти, но пътят към целта неправилно избран. Тя приличаше на онзи турист, който през цялото време не сваля поглед от върха на планината, на който иска да се изкачи; този турист тръгва на път с твърдата решителност да стигне до върха на всяка цена, но прави при това една "малка" грешка, че, прекалено зает с върха, изобщо не обръща внимание на топографията на пътя, на това, което е под краката му, и затова в края на краищата загива.

При христиансоциалната партия, най-голямата съперничка на немската национална партия, нещата стояха точно обратното. Тя добре, умело и правилно избираше пътя, но за съжаление й липсваше ясна представа за крайната цел.

Почти във всички отношения, в които на немската национална партия й куцаше, постановките на христиансоциалната партия бяха правилни и целесъобразни.

Тя притежаваше необходимото разбиране за значението на масите и затова с помощта на демонстративно подчертаване на социалния характер на партията още от първия ден успя да си спечели поне една част от тях. Поставяйки си за основна цел да завоюва дребните и низши слоеве на средната класа и занаятчиите, тя получи изведнъж голям контингент от предани, издръжливи и готови на жертва привърженици. Тя старателно избягваше каквато и да е борба срещу религиозните институции и с това си осигури поддръжката на църквата, която в наше време е могъща организация. По този начин пред нея стоеше само един голям противник. Тя разбра великото значение на широко поставената пропаганда и показа виртуозността си по отношение на въздействието върху психологията и инстинктите на широките маси от нейни привърженици.

Причината, че въпреки това и тя не успя да реализира мечтата си и не спаси Австрия, се корени в два недостатъка в работата й, а също и в недостатъчната яснота на целта.

Антисемитизмът на тази нова партия се съсредоточи не на расовите проблеми, а на религиозните. Тази грешка имаше същият произход като втората.

Основателите на христиансоциалната партия смятаха, че ако тя иска да спаси Австрия, не трябва да се опира на расовия принцип, в противен случай в най-кратък срок би настъпило всеобщо разпадане на държавата. Според водачите положението във Виена особено изискваше партията да изостави настрана всички разединяващи моменти и с всички сили да подчертава само това, че обединява всички.

По това време във Виена имаше толкова много чехи, че само с огромна търпимост по отношение на расовите проблеми можеше да се постигне чехите да не застанат веднага на страната на антинемската партия. Който искаше да спаси Австрия, той не можеше да игнорира изцяло чехите. Новата партия'се опитваше например да завоюва преди всичко дребните чешки занаятчии, които представляваха малобройна група във Виена. Тя се надяваше да постигне това чрез борба срещу либералното манчестерство. За да обедини всички занаятчии в стара

Австрия независимо от националната им принадлежност, христиансоциалната партия смяташе за най-уместно да издигне лозунга за борба с еврейството и да я води на религиозна основа.

Обосновавайки така повърхностно позицията си, партията изобщо не можеше да даде каквато и да е сериозна обосновка на целия проблем. С такава постановка на въпроса тя само отблъскваше всички, на които такъв антисемитизъм беше непонятен. Ето защо пропагандата на антисемитската идея достигаше само до идейно ограничените кръгове, щом привържениците на партията сами не съумяваха да преминат от чисто инстинктивното презрение към евреите към истинското познаване на същността на проблема. Интелигенцията отхвърляше принципно такава постановка на въпроса, която христиансоциалната партия предлагаше. Постепенно все повече и повече се създаваше впечатление, че в цялата тази борба става дума само за прекръстването на евреите, а може би и просто за завистлива конкуренция. Благодарение на всичко това борбата губеше чертите на нещо извисено. На мнозина и при това далеч не на най-лошите членове борбата започна да изглежда антиморална и вредна. Не се осъзнаваше, че става дума за живота на цялото човечество, за съдбата на всички не еврейски народи.

Поради тази половинчатост антисемитската концепция на христиансоциалната партия загуби значението си. Това беше някакъв показен антисемитизъм. Такава борба против еврейството беше нещо по-лошо, отколкото липса на каквато и да е борба против него. Създаваха се само празни илюзии. На такива антисемити понякога им се струваше, че ей-сега ще затегнат примката на шията на противника, а всъщност противникът ги водеше за носа.

А що се отнася до самите евреи, те в максимално кратък срок така се приспособиха към този вид антисемитизъм, че той им стана много по-полезен, отколкото вреден.

Ако в тази форма новата партия понасяше тежка жертва в името на многонационалната държава, то още повече й се налагаше да прави грешки при защитата на основните въжделения на немския народ.

Щом партията не искаше да загуби почва под краката си във Виена, тя в никакъв случай не можеше да бъде "националистическа". Заобикаляйки плавно този въпрос, партията се надяваше да спаси държавата на Хабсбургите, а всъщност именно по този начин ускоряваше гибелта й. А самото движение в резултат на тази тактика губеше мощен източник на сили.

И така, във Виена най-внимателно наблюдавах тези две партии. Към първата изпитвах дълбока вътрешна симпатия, а интересът към втората породи в мен уважение към водача й, един рядък политик, чийто образ още тогава възприемах като трагичен символ на тежкото положение на немците в Австрия.

Когато подир ковчега на починалия кмет се точеше по Ринг огромна погребална процесия, аз също бях сред стотиците хиляди изпращачи. Дълбоко развълнуван, си мислех, че усилията и на този човек неизбежно трябваше да се окажат напразни, тъй като и на него тегнеше съдбата, обрекла държавата на гибел. Ако доктор Карл Люегер беше живял в Германия, щяха да го сложат редом до най-великите хора на нашия народ. Но му се беше наложило да живее и работи в тази невъзможна австрийска държава и в това се състоеше трагедията на дейността му и неговата лична.

Когато умираше, на Балканите вече пламваха огньовете, предвещаващи война. С всеки месец те се разгаряха все по-настървено. Съдбата беше милостива към покойника и не го остави да доживее момента, в който щеше да види с очите си връхлетялото нещастие, от което така и не успя да предпази страната си.

Като наблюдавах всички тези събития, аз се опитвах да разбера причините, поради които немската национална партия претърпя крах, а христиансоциалната - тежка несполука. И дойдох до твърдото убеждение, че независимо от това дали изобщо беше възможно да се закрепи австро-унгарската държава, грешката на двете партии се свеждаше до следното:

Немската национална партия съвършено правилно поставяше въпроса за принципните цели на немското възраждане, но затова пък имаше нещастието да избере неправилен път към целта. Тя беше националистическа партия, но за съжаление недостатъчно социална, за да завоюва наистина масите. За това пък нейният антисемитизъм се основаваше на правилното разбиране на значението на расовия проблем, антисемитската й агитация не се базираше на религиозни представи. В същото време борбата й срещу католицизма от всяка гледна точка и, особено от тактическа, беше неправилна.

Християн-социалното движение нямаше ясно разбиране на целите на немското възраждане, но за това пък сполучливо намери нужните средства като партия. Тази партия разбра значението на социалните въпроси, но сгреши в начина за водене на борба срещу еврейството и нямаше никаква представа за това каква сила притежава националната идея.

Ако освен правилния си възглед за значението на широките народни маси, христиансоциалната партия имаше и правилен възглед за значението на расовия проблем, както при немската национална партия, и ако самата християн-социална партия беше истинска националистическа партия или ако немското национално движение освен правилния си възглед по отношение на крайната цел, вярното разбиране на еврейския въпрос и значението на националната идея, притежаваше и практическата мъдрост на христиансоциалната партия и особено по въпроса за отношението на последната към социализма, тогава щяхме да имаме такова движение, което според дълбокото ми убеждение можеше вече по това време успешно да насочи съдбата на немския народ в по-добра посока.

Действително всичко това липсваше и главната причина беше заложена в самата същност на тогавашната австрийска държава.

По такъв начин нито една от тези партии не можеше да ме удовлетвори, защото в нито една от тях не виждах въплътени възгледите си. Поради това не можех да вляза нито в едната, нито в другата и да взема някакво участие в борбата. Още тогава смятах всички съществуващи политически партии за неспособни да съдействат за националното възраждане на немския народ - възраждане в дълбокия, а не само в повърхностния смисъл на думата.

Същевременно отрицателното ми отношение към хабсбургската държава се засилваше с всеки изминат ден.

Колкото повече се задълбочавах в изучаване на въпроса за външната политика, толкова повече се убеждавах, че австрийската държава може да донесе на немския народ само нещастие. Все по-ясно и по-ясно ми ставаше, че съдбата на немската нация се решава сега и само в Германия, а съвсем не в Австрия. Това се отнасяше не само за политическите проблеми, но и в не по-малка степен за културните въпроси.

Така че и тук, в областта на културните проблеми или проблемите на изкуството австрийската държава показваше всички признаци на застой или поне загуба на всякакво поне малко сериозно значение за немската нация. Това можеше да се каже най-вече за архитектурата. Най-новото строително изкуство не можеше да има кой знае какви сериозни успехи в Австрия само заради това, че след завършване на постройката на Ринг във Виена нямаше кой знае какви големи строежи, които можеха да сравняват с германските планове.

Така моят живот ставаше все повече и повече двойствен: разумът и ежедневната действителност ме принуждаваха да остана в Австрия и тук да мина през тежката, но полезна житейска школа. Сърцето ми беше в Германия.

Колкото повече ме завладяваше тягостното, угнетяващо недоволство, толкова повече се убеждавах във вътрешната празнота на австрийската държава, толкова по-ясно ми ставаше, че тя не бива да се спасява, защото ще носи само нови нещастия на немския народ.

Бях убеден, че тази държава е способна да причинява само препятствия и притеснения на всеки действително достоен син на немския народ и, обратно, е способна да поощрява всичко, което не е немско.

Стана ми противен целия този расов конгломерат на австрийската столица.

Този гигантски град започна да ми се струва нещо като въплъщение на кръвосмесителен грях.

От ранна възраст говорех на диалект, на който говорят в Долна Бавария. Не можах да се отуча от него, а така и не усвоих виенския жаргон. Колкото по-дълго живях в този град, толкова повече ненавиждах тази хаотична смесица от народи, разяждаща стария център на немската култура.

Самата мисъл, че държавата може да се запази още задълго, ми беше просто смешна.

Тогава Австрия приличаше на старинна мозайка от мънички разноцветни камъчета, започнали да се разпръскват, защото циментът, който ги съединяваше, с времето беше изсъхнал и изветрял. Докато не пипаш такова художествено произведение, то продължава да ти изглежда живо. Но при най-малкия тласък, цялата мозайка се пръска на хиляди дребни парченца. Въпросът беше единствено в това, откъде точно ще дойде този тласък.

Моите чувства никога не са били на страната на австрийската монархия, а винаги на страната на германската империя. Ето защо разпадането на австро-унгарската държава за мене можеше да означава само началото на избавлението на немската нация.

Поради това все повече ме изпълваше непреодолимо желание да замина там, където от най-ранна младост ме зовяха тайни копнежи и тайна любов.

Надявах се, че в Германия ще стана архитект, ще си завоювам име и честно ще служа на народа си така, както ми посочи съдбата. От друга страна, исках и да се установя някъде и да започна да работя за това, което отдавна беше обект на горещите ми желания; исках тук да дочакам щастливия момент, когато скъпата ми родина най-сетне ще се присъедини към общото отечество, т.е. към германската империя.

Мнозина и сега не разбират чувството на изгаряща мъка, което преживявах. Но аз се обръщам не към тях, а към онези, на които съдбата и досега отказва това щастие или, постъпвайки по най-жесток начин, ги е лишила от него, след като веднъж са го имали. Обръщам се към онези, които са откъснати от родния си народ и са принудени да водят борба дори за свещеното право да говорят на своя език; към онези, които са подлагани на гонения и преследвания за елементарната преданост към отечеството си, които в тежката си мъка насън и наяве бленуват за щастливия миг, когато родната им майка отново ще ги притисне до сърцето си. Ето към кого се обръщам и зная, че те ще ме разберат.

Само онези, които от собствен опит знаят, какво значи да си немец и нямат възможност да принадлежат към гражданите на любимото си отечество, ще разберат колко дълбока е тъгата на хората, откъснати от родината си, как непрекъснато се терзае душата им. Тези хора не могат да бъдат щастливи, да се чувстват удовлетворени, те ще се измъчват до мига, когато най-сетне ще се отвори вратата на бащината къща, единствено където могат завинаги да получат мир и покой.

Виена беше за мен най-тежката, но и най-солидната школа на живота. Пристигнах за пръв път в този град почти юноша и го напусках с тежки мисли като напълно оформен зрял човек. Виена изгради основите на мирогледа ми. Тя ме научи да намирам правилния политически подход към ежедневните въпроси. За в бъдеще ми остана само да разширявам и допълвам мирогледа си, да се отказвам от основите му - не ми се наложи.

Едва сега аз самият мога да си направя ясна равносметка какво голямо значение са имали за мен тогавашните години на учение.

Спрях се на това време малко по-подробно, тъй като тези първи години ми дадоха ценни нагледни уроци, които легнаха в основата на дейността на нашата партия, израсла само за пет години от малките кръжоци до огромното масово движение. Трудно ми е да кажа каква щеше да бъде позицията ми към еврейския въпрос, социалдемокрацията или по-точно целия марксизъм, към социалните въпроси и т.н., ако още в това ю време не бях получил уроците, за които разказах по-горе, а също благодарение на ударите на съдбата и собствената си любознателност.

 Нещастието, сполетяло моята родина, накара хиляди хора да се замислят върху дълбоките причини на този крах. Но само онзи, който след дълги години на тежки вътрешни преживявания сам е станал ковач на доената си съдба, би разбрал тези причини докрай.

Моята Борба - Съдържание
 (HTML)

Моята Борба
(PDF)