Моята Борба

от

Адолф Хитлер

---

 

Глава II

Виенските години на учение и страдания

         По времето, когато умря майка ми, един от засягащите ме въпроси беше решен от съдбата.

        През последните месеци на болестта й заминах за Виена, за да положа изпит в Художествената академията. Носех със себе си голям свитък със собствени рисунки и бях напълно уверен, че изпитът ще бъде за мене шега. Защото още в специализираното училище минавах за най-добрия по рисуване в целия клас, а от тогава способностите ми по рисуване се бяха значително увеличили. Горд и щастлив, аз бях напълно уверен, че ще се справя лесно със задачата си.

        Само в редки минути ме навестяваха мисли, че талантът ми на художник понякога се потиска от таланта на чертожника, особено в архитектурната област. Все повече нарастваше интересът ми към строителното изкуство. Влияние в тази насока оказа и пътуването ми до Виена, което предприех за пръв път на шестнайсетгодишна възраст. Тогава заминах за столицата, за да разгледам художествената галерия на музея при двореца. А всъщност погледът ми се спря само на музея. Обикалях града от сутрин до вечер и се мъчех да видя колкото се може повече забележителности, но в края на краищата вниманието ми приковаваха почти само сградите. С часове стоях пред сградата на операта, с часове разглеждах сградата на парламента. Чудесните сгради по Ринга ми подействаха като приказка от "Хиляда и една нощ".

        Сега се оказах в прекрасната Виена за втори път. Изгарях от нетърпение да положа по-скоро изпита и същевременно бях преизпълнен от увереност, че резултатът ще бъде добър и това ме правеше горд. Бях толкова уверен в това, че когато обявиха, че не съм приет, това ми подейства като гръм от ясно небе. Когато отидох при ректора и го помолих да ми обясни причините, поради които не съм приет във факултета по изобразително изкуство на Художествената академията, той ми отговори, че представените от мен рисунки по категоричен начин доказвали, че от мен нямало да стане художник. От тези рисунки личало, че моите способности били в областта на архитектурата. Трябвало да се откажа да мисля за факултета по изобразително изкуство и да се насоча към архитектурния факултет. Ректорът особено се учуди, че досега изобщо не съм учил в строителен техникум.

        Съкрушен напуснах красивото здание на площад Шилер и за пръв път през краткия си живот изпаднах в дисхармония със себе си. Чутото току-що от устата на ректора за моите способности като мълния озари вътрешните ми противоречия, които и по-рано полусъзнателно усещах. Само че досега не можех да си дам ясна сметка защо и заради какво става това.

        След няколко дни напълно се убедих, че трябва да стана архитект. Пътят към това беше осеян с трудности. От упоритост бях пропуснал много време в специализираното училище и сега трябваше да плащам за това. За да попадна в архитектурния факултет на Художествената академия, трябваше отначало да мина през строителен техникум, а за да постъпя в него, трябваше да имам диплома за средно образование. Аз нямах нищо такова. Трезвите разсъждения доказваха, че желанието ми е неизпълнимо.

        Междувременно умря майка ми. Когато след смъртта й за трети път пристигнах във Виена - този път за дълго - пак бях във ведро настроение, беше се възобновила предишната ми решимост и вече окончателно бях определил целта си. Бях решил да стана архитект. Трябваше да преодолея всички препятствия, не можеше и дума да става за капитулация. Когато размишлявах пред очите ми беше примерът на покойния ми баща, който все пак беше успял да надрасне селското момче, обущарския чирак и да стигне до държавен чиновник. Аз чувствах по-сигурна почва под краката си и възможностите ми бяха по-големи. Това, което някога възприемах като жестокост на съдбата, сега трябваше да го призная за мъдрост на провидението. Богинята на нищетата ме сграбчи в желязната си схватка. Много пъти ми се струваше, че ей-сега ще ме сломи мизерията. А всъщност този период закали волята ми за борба и в края на краищата тази воля победи.

        Точно на този период от живота си дължа умението да бъда твърд и непреклонен. Сега благославям това време и заради това, че то ме изтръгна от празния удобен живот, че откъсна маминото синче от пухеното легло и го предаде в ръцете на майката-нищета, даде ми възможност да почувствам беднотията и мъката и ме запозна с онези, за които по-късно трябваше да се боря.

        През този период пред мен се откроиха две опасности, които по-рано не познавах и чието значение за съдбата на немския народ естествено не разбирах. Имам предвид марксизма и еврейството.

        Виена е град, който за мнозина е място за чудесни удоволствия и празници за преуспелите хора. За съжаление за мен тази Виена беше единствено жив спомен за най-печалния етап от живота ми.

        И досега този град поражда в мен тъжни спомени. Виена - в тази дума са се събрали за мен пет години на горест и лишения. Петте години, през които си изкарвах хляба от начало като общ работник, после като обикновен чертожник, буквално гладувах и изобщо не помня някога да съм бил сит. Гладът беше моят постоянен спътник, който никога не ме оставяше и честно споделяше с мен цялото си време. Този мой верен спътник участваше в покупката на всяка книга, а всяко посещение на опера оставяше моя приятел при мен за дълго време. С една дума всеки ден трябваше да водя борба с този безжалостен спътник. И въпреки това през този период от живота си аз се учих по-добре, отколкото когато и да е било. Освен заниманията ми по архитектура, освен редките посещения на опера, които можех да си позволя само за сметка на оскъдния обед, аз имах и друга радост, това бяха книгите. Тогава четях изключително много и при това задълбочено.Цялото свободно време, което ми оставаше след работа отиваше за тези занимания. През тези няколко години натрупах известен запас от знания, от които се ползвам и до днес.

        Нещо повече.През това време си изградих и известна представа за света и си изработих мироглед, който стана гранитния фундамент на сегашната ми борба. Към възгледите, които си изработих тогава, впоследствие ми се наложи да прибавя съвсем малко без да променям нищо от предишното.

        Напротив. Сега съм твърдо убеден, че всички творчески идеи се оформят в общи черти у човека още на младини, ако изобщо той е способен да мисли творчески. Сега различавам мъдростта на старите, която е резултат от солидна аргументация, предпазливост и опит от живота и гениалността на младите, който с щедра ръка дарява

човечеството с благотворни идеи и мисли, макар понякога и в неоформен вид. Младостта дава на човечеството строителния материал и плановете за бъдещето, от които мъдрата старост слага тухлите и строи зданието, понеже така наречената мъдрост на старите не задушава гениалността на младите.

***

        Животът, който до този момент водих в дома на родителите си, малко се отличаваше от обичайния. Живеех не бедно и пред мен не стояха никакви социални проблеми. Заобикалящите ме връстници принадлежаха към кръговете на дребната буржоазия, т.е. към онези, които имат незначителен досег с работници на физическия труд. Тъй като това на пръв поглед е странно, пропастта между тези слоеве на дребната буржоазия, икономическото състояние на които далеч не е блестящо, и работниците на физическия труд често е много по-дълбока, отколкото я мислят. Причината - налага се така да се изразим - за враждата е опасението на тези обществени слоеве, - те неотдавна малко се покачиха над равнището на работниците на физическия труд - да не се върнат пак към старото си положение, към живота на малко уважаваното работническо съсловие или даже да бъдат отново причислени към тях. Към това у много се добавят тежките спомени от нечувана културна изостаналост на нисшите класи, чудовищна грубиянщина в обръщенията един към друг. Неотдавна завоюваното положение на дребния буржоа, само по себе си не кой знае колко високо, принуждава хората да треперят пред опасността отново да слязат с едно стъпало по-долу и прави недопустима самата мисъл за това.

        От тук често се получава, че по-високо поставените хора се отнасят към най-нисшите слоеве с много по-малко предразсъдъци, отколкото доскорошните "парвенютата".Понеже парвеню в известен смисъл е всеки, който със своята собствена енергия е влязъл и се е издигнал в обществото.Тази, често, тежка борба задушава всяко чувство на съжаление. Отчаяната борба за оцеляване, която ти току-що водеше сам, често убива в теб каквото и да е състрадание към този, на когото не му се отдава да влезе в обществото и да стане човек.Лично към мен в това отношение съдбата беше милостива. Хвърляйки ме във водовъртежа на нищетата и неосигуреността, през която моят баща е преминал по негово време и след това е станал човек, животът сне от очите ми превръзката на ограниченото малобуржоазно възпитание. Едва сега се научих да разбирам хората, да различавам външната животинска грубост от вътрешната същност на човека.

        Вече в началото на XX век Виена принадлежеше към един от градовете на огромно социално неравенство.Набиващата се в очите разкош, от една страна, и отблъскващата нищета - от друга. В центъра на града и в неговите вътрешни квартали с особена отчетливост можеше да се усети пулса на петдесет и два милионната страна с цялото съмнително очарование на тази многонационална държава. Дворът с неговата ослепителна красота примамваше като магнит богатите и интелигенцията. Към това трябва да се прибави и силният централизъм, на който е била основана цялата хабсбургска монархия.

        Само благодарение на този централизъм можеше да се задържи цялата тази между национална маса. В резултат на това - необичайна концентрация на цялата висша администрация в резиденцията на държавата - Виена.

Не толкова в политически и духовен, колкото в икономически смисъл, Виена беше центърът на придунавската монархия. На армията от висши офицери, държавни чиновници, художници и учени се противопоставяше още по-голямата армия от работници; на несметното богатство на аристокрацията и търговците се противопоставяше чудовищната немотия. Пред двореца на Ринг по всяка време можеше да се видят хиляди бродещи безработни. На две крачки от триумфалната арка в прахоляка и мръсотията на каналите се търкаляха стотици и хиляди бездомни.

        Едва ли имаше друго немско градче по това време, в което можеше с голям успех да се изучат социалните проблеми. Само не трябва да се залъгваме. Това "изучаване" е невъзможно отгоре надолу. Който сам не е бил в хватката на задушаващата нищета, той никога няма да разбере какво означава този ад. Ако изучаваш социалните проблеми отгоре надолу, няма да се получи нищо освен празни приказки и псевдосантименталности, а едното и другото само вредят. Първото, защото не позволява да достигнеш до ядрото на проблема, а второто, защото преминава мимоходом през него. Честно да си кажа, не знам кое е по-лошото: пълното невнимание към социалната нужда, което е типично за мнозинството щастливци и за много от тези, които печелят достатъчно, за да живеят нормално;или пренебрежителното и заедно с това в голяма степен нетактично снизхождение към по-малкия брат, характерно за много от господата от мъжки и женски пол, за които съчувствието към "народа" е своего рода мода. Тези хора грешат много повече, отколкото могат да си представят даже при пълното им отсъствие на такт. Не е чудно, че резултатът на това общуване с "по-малкия брат" е напълно незначителен, а често направо отрицателен. Когато народът на такова обръщение отговаря с искреното чувство на възмущение, тогава тези добри господа винаги го възприемат като доказателство за неблагодарността на народа.

        Че обществената дейност няма нищо общо с това и че тя не трябва преди всичко да разчита на каквато и да е благодарност, тъй като задачата й не е да разпределя милостиня, а да защитава правата, подобни разсъждения на споменатите господа не им идват наум.

        Съдбата ме предпази от такъв род на "разрешаване" на социалния въпрос. Надянала ми хомота на нищетата, съдбата ме подканяше не толкова да "изучавам" социалните проблеми, колкото сам да ги изпробвам на себе си. Ако заекът е преживял успешно вивисекцията, то това е негова собствена заслуга.

        Опитвайки се да изложа на листа онова, което преживях тогава, аз отсега знам, че за пълнота на изложението не може и да става дума. Работата е в това да опиша най-потресаващата впечатления и да запиша онези важни поуки, които си взех от този период на моя живот.

***

        Не ми беше трудно да си намеря работа, тъй като се налагаше да се работи като общ работник, а понякога и като надничар. По този начин си припечелвах комат хляб.

И при това често си мислех: трябва да погледна от страната на хората, които, изтупвайки от краката си праха на стара Европа, се устремяват към Новия свят и там в новата родина си припечелват хляба, с каквато и да е работа. Разделяйки се с всички предразсъдъци за съсловната и професионална чест, освобождавайки се от всички традиции, те печелят средства за изхранването си там и така, където и както е възможно. Те са напълно прави, че няма работа, която да е позорна за човека. За това и аз реших да стъпя здраво на създалата се за мен почва да успея на всяка цена.

Много скоро се убедих и в това, че винаги и навсякъде може да се намери някаква работа, но и че винаги и навсякъде тя може лесно да се загуби. Именно несигурните доходи се превърнаха за мен в най-трудната част от живота ми."Квалифицираният" работник се изхвърля на улицата не толкова често като обикновения, но и той съвсем не е предпазен от тази участ. Ако той работи, защото е назначен някъде, то често става жертва на локаут или безработица поради участие в стачка.В случая липсата на постоянни доходи сурово си отмъщава на цялата икономика.

        Селското момче, преселило си в града привлечено от по-лекия труд, по-краткия работен ден и други съблазни на града, привикнало към по-сигурна работа, захвърля работата си само в случай, че има сигурност да получи друга. Бедността сред селскостопанските работници е огромна, затова продължителната безработица сред тях е по-малко вероятна. Погрешно е да се мисли, че, дошлото в големия град селско момче, е по рождение направено от по-лош материал, отколкото онова, което е пуснало корени в селото. Напротив, практиката показва, че преселилите се в града селски елементи в повечето случаи са изключително здрави и енергични натури. Към тези "емигранти" се отнасят не само емигриращите отвъд океана в Америка, но и онези младежи, които решават да напуснат селото си и да отидат да търсят щастие в големия град. Те също поемат голям риск. Повечето от тези селски момчета пристигат в големия град с някакви пари в джоба. Затова не им се налага да треперят за себе си ако за нещастие не си намерят работа веднага. По-лошо става, ако намерят работа и бързо я загубят. Нова работа се намира трудно, ако не е и невъзможно, през зимата. Няколко седмици ще изтрае. Ще получи социална помощ за безработица от касата на своя профсъюз и още ще изтърпи. Но когато изхарчи последния грош и касата престане да му плаща помощ поради прекалената продължителност на безработицата му, изпада в мизерия. Сега той трябва да скита по улиците с празен стомах, да залага и продава последните си вещи, дрехите му овехтяват и той започва все повече и повече да се отпуска физически, а след това и духовно. Ако остане и без покрив /а това през зимата се случва много често/, положението му става направо бедствено. Накрая, той пак ще намери някаква работа, но играта ще се повтори от начало. Нещастието ще го сполети за втори път и пак по същия начин. Третия път ударът на съдбата ще бъде още по-силен. Постепенно той ще се научи да се отнася към несигурното си положение все по-безразлично. Повторението на всичко това ще му изработи навик.

        Благодарение на всичко това енергичният и трудолюбив момък постепенно променя цялостно облика си. От трудещ се той се превръща в обикновен инструмент на онези, които започват да го използват за ниските си и користни цели. Толкова често му се е налагало да бъде безработен без да има вина за това, че той започва да мисли така: месец повече или по-малко - няма значение. В края на краищата той започва да се отнася индиферентно не само към въпросите на своите доходи и съществуване, но и към въпросите, свързани с рушенето на държавните, обществените и общо културните ценности. Вече нищо не му струва да участва в стачки, но нищо не му струва и да се отнася към тях индиферентно.

        Този процес имах възможност да наблюдавам със собствените си очи при хиляди случаи. Колкото повече наблюдавах тази игра, толкова повече растеше отвращението ми към милионния град, който отначало алчно привлича към себе си хората, за да ги отблъсне после жестоко и да ги унищожи.

        Когато тези хора идват в града, тях като че с охота ги причисляват към населението на столицата, но останат ли там по-дълго, градът престава да се интересува от тях.

        Мен също ме поочука животът в този световен град и трябваше да изпитам върху гърба си достатъчно материални и морални удари на съдбата. Още в едно се убедих тук: бързите преходи от заетост към безработица и обратно и свързаните с това вечни неравновесия в малкия ти бюджет, разрушават чувството на пестеливост и изобщо те лишават от желание рационално да устроиш живота си. Човек постепенно привиква в добрите времена да живее охолно, а в лошите - да гладува. Гладът приучава човека, щом му попаднат някакви пари, да ги изхарчи съвсем неразумно, и така той губи способността да се самоограничава. Достатъчно е да получи някаква си работа и да спечели някакви парици и веднага по най-лекомислен начин ги прахосва. Това изключва всякаква възможност да разпредели скромния си бюджет дори и за една седмица. Спечелените пари отначало стигат за петте дни от седмицата, после само за три и накрая става така, че седмичната си надница пропилява за един ден.

        А често вкъщи го чакат жена и деца. Понякога и тях ги въвличат в този ненормален живот, особено ако мъжът се отнася към тях добре и дори посвоему ги обича. Тогава всички те заедно за един, два или три дни прахосват цялата надница за седмицата. Докато има пари, те ядат и пият, а после останалата част от седмицата гладуват заедно.

        През втората част от седмицата жената обикаля съседите, за да заеме малко пари, задлъжнява на бакалина и по различни начини се мъчи да намери изход да прекара последните дни от седмицата. На обед седят на масата над полупразни чинии, а често изобщо не се хранят. Чакат новата надница, говорят за нея, кроят планове и, гладувайки, мечтаят как ще настъпи новият щастлив ден и седмичната надница пак ще бъде пропиляна за няколко часа.

        Малките деца още от ранно детство се сблъскват с тази мизерия. Но най-лошо става, когато мъжът се откъсва от семейството и майката в името на своите деца започва борба с него за начина му на живот. Тогава настават конфликти и раздори. И колкото повече мъжът се отчуждава от жена си, толкова повече той се сближава с алкохола. Всяка събота той е пиян. От чувство за самосъхранение и привързаност към децата си майката води упорита борба за жалките грошове, които трябва да изтръгне от мъжа си в повечето случаи по пътя от фабриката към кръчмата. В неделя или в понеделник през нощта той най-сетне се прибира вкъщи пиян, озлобен, пропилял всичко до последния грош. Тогава се разиграват такива сцени, от които да ни пази господ.

        Хиляди пъти ми се е налагало да наблюдавам това. Отначало то ме дразнеше и възмущаваше, но после се научих да разбирам страшната трагедия на тези страдания и узрях за дълбоките причини, които ги пораждат. Това бяха нещастни жертви на несъвършени обществени условия.

        Още по-лоши бяха тогава жилищните условия. Особено тежки те бяха за обикновения виенски работник. И сега ме побиват тръпки, когато си спомня за казармите, в които масово живееха тези нещастници, за тягостните картини на смет, нечистотии и на още много по-лоши неща, с които ми се налагаше да се сблъсквам.

Какво хубаво може да се очаква от такъв момент, когато от тези казарми в един прекрасен ден ще се устреми един неудържим поток от озлобени роби, за които безгрижния град дори не беше помислил? Да, безгрижен е светът на богатите.

        Без да ги е грижа, оставят развитието нещата на самоход, не помисляйки за това, че рано или късно ще ги сполети възмездие, ако те навреме не помислят как да умилостивят.

        Колко сега съм благодарен на провидението, че ми даде възможност да премина през тази школа! В нея аз можех да се опълча срещу онова, което не ми харесваше. Тя ме възпита солидно за кратко време.Ако аз не исках съвсем да се разочаровам от тези хора, които ме обкръжаваха, трябваше да започна да правя разлика между външния облик на техния живот и причините, които пораждаха този облик. Само в този случай можеше всичко това да се изтърпи без човек да изпадне в отчаяние. Само така можех да видя пред себе си не само хора, тънещи в нищета и мръсотия, но и тъжните последствия от тъжните закони. А бремето на собствения ми живот и борба за съществуване, която също не беше лека, ме спасиха от опасността да изпадна в сантименталност. Аз съвсем не капитулирах и не увесвах нос, като виждах неизбежните последствия от даденото обществено развитие. Не, не трябва да се разбират така думите ми.Още тогава се убедих, че към целта има два пътя.

        Дълбокото чувство на социална отговорност, насочено към създаване на по-добри условия за развитието на нашето общество в съчетание със непримиримата решителност да се унищожава всичко, което вреди.

Даже и природата съсредоточава цялото си внимание не на това да поддържа съществуването, а на това да осигури бъдещо развитие. Така и в живота на човека е необходимо той да мисли по-малко за това как изкуствено да облагородява съществуващото зло /което в 99 случая от 100 при така устроената човешка натура е невъзможно/, и повече за това как да разчисти пътя за по-качествено развитие в

бъдеще.

        Едва по време на моята борба във Виена за съществуване ми стана ясно, че обществената дейност при никакви обстоятелства не трябва да се свежда до смешна и безцелна благотворителност, тя трябва да се съсредоточава в отстраняването на онези съществени недостатъци в организацията на нашия икономически и културен живот, които неизбежно водят или поне могат да доведат до израждане на отделни хора. Който разбира неправилно действителните причини за тези обществени явления, той именно и за това се затруднява или колебае в необходимостта да се приложат най-крайните и най-твърди средства за унищожаването на тези опасни за държавата явления.

        Тези колебания, тази неувереност в себе си, всъщност са предизвикани от чувството на собствена вина и отговорност за това, че тези беди и трагедии съществуват; тази неувереност парализира волята и пречи да се вземе някакво сериозно и твърдо решение, а слабостта и неувереността - да се проведат необходимите мерки само засилва нещастието.Когато настъпва епоха, която не се чувства виновна за цялото това зло, само тогава хората получават необходимото вътрешно спокойствие и сила, за да изкоренят жестоко и безпощадно злото в корена му. В тогавашната австрийска държава нямаше почти никакво социално законодателство; слабостта й в борбата против всички тези процеси на израждане направо се набиваха на очи.

        Трудно ми е да кажа кое през този период ме възмущаваше повече: икономическите беди на обкръжаващата ме тогава среда, ниското й нравствено и морално равнище или степента на културното й падение. Колко често нашите буржоа негодуват срещу морала, когато им се налага да чуят от устата на някой нещастен скитник, че на него в края на краищата му е все едно, дали е немец или не, че той се чувства навсякъде еднакво добре или зле в зависимост от това, дали има парче хляб.

По повод на този недостатък на "националната гордост" те правят големи морални заключения, без да щадят ругатните си.

        Но много ли са се поразмислили тези национално горди хора над това, което обяснява обстоятелството, че те самите мислят и чувстват по друг начин.Много ли са се поразмислили над това колко приятни спомени във всички области на културния и художествения живот са им дали впечатлението за величието на родината им, на нацията им, колко са им създали приятното усещане да принадлежат именно към този наказан от бога народ? Замисляли ли са се, доколко тази гордост за своята родина зависи от това, че те са имали реалната възможност да се запознаят с нейното величие във всички области?Мисли ли нашата буржоазия в какви смешно малки размери са създадени тези реални предпоставки за нашия "народ"?

        Нека да не ни привеждат аргумента, че "и в другите страни нещата били по същия начин", но трябва да се знае, че там работникът се прекланя пред родината си. Но дори това да е така, то все още не е оправдание за нашето бездействие. Но то не е така, понеже онова, което например у французите наричаме "шовинистично" възпитание, на практика не е нищо друго освен силно подчертаване на величието на Франция във всички области на културата или, както обичат французите да казват, на "цивилизацията". Младият французин е възпитаван не в "обективност", а в самото субективно отношение,което само можем да си представим, към всичко онова, което трябва да подчертае политическото и културното величие на родината му.

        Подобно възпитание трябва да се отнася само към най-общите и най-големите въпроси и, ако се наложи, то паметта в това отношение трябва непрестанно да се упражнява, за да предизвиква съответното чувство в народа.

        А при нас не само пропускаме да направим необходимото, но разрушаваме и малкото, за което имаме щастието да научим в училище. Ако нуждата и несгодите не са унищожили от паметта на народа всички хубави спомени за миналото, то все едно тогава ще се постараем да го отровим така, че да забрави за тях. Представете си само конкретно.

        В сутерен, състоящ се от две полутъмни стаи, живее седемчленно работническо семейство. От петте деца най-малкият е, да кажем, на три годинки. Това е точно възрастта, когато първите впечатления се възприемат много силно. При даровитите хора спомените от тези години живеят до най-дълбока старост. Теснотията създава крайно неблагоприятна обстановка. Споровете и кавгите възникват вече само заради нея. Тези хора не просто живеят заедно, те се задушат взаимно. Най-малкият спор, който в по-просторна квартира би се разрешил от това, че хората ще се разотидат в различни кътчета, в тази обстановка често довежда до безкрайна свада. Децата някак си понасят тази обстановка; те също често спорят и се карат, но бързо забравят кавгите си. Когато обаче възрастните се разправят всеки божи ден, това приема най-отвратителните форми и тежките методи на нагледното обучение се отразяват неизбежно и върху децата. А когато взаимните караници между бащата и майката стигнат до там, че той в пияно състояние се обръща грубо към нея или даже я бие, тогава хората, които не живеят в подобна обстановка, не могат даже да си представят до какви последствия води всичко това. В тази среда вече и шестгодишното детенце научава неща, които могат да уплашат и един възрастен. Морално отровен и физически недоразвит, младият гражданин, често и с въшки, тръгва на училище. Горе-долу се научава да чете и пише, но това е всичко. За това да учи вкъщи в подобна обстановка, не може да става и дума. Напротив. Бащата и майката в присъствието на детето хулят учителя и училището с такива изрази, които не бива и да се предават. Вместо да помагат на децата да се учат, родителите по-скоро са склонни да ги сложат на колена и да ги набият. Всичко, което се налага на нещастните деца да чуват в такава обстановка, в никакъв случай не им внушава уважение към обкръжаващия свят. Няма да чуят нито една добра дума за човечеството въобще. Всичките учреждения и власти тук се подлагат на най-жестока и груба критика, - започвайки от учителя и завършвайки с главнокомандващия на държавата. Родителите ругаят всички и всичко - религията и морала, държавата и обществото - и често по много грозен начин. Когато такова момче навърши 14 години и завърши основно училище, то в повечето случаи е трудно да се реши какво в него преобладава: изключителна глупост, тъй като училището не може да го научи на нищо сериозно, или грубост, често свързана с такава ненормална за тази възраст безнравственост, че косите ти се изправят.

        Още отсега той няма нищо свято. Нищо забележително не е видял в живота и предварително знае, че по-нататък всичко ще стане още по-лошо в живота, в който той навлиза.Тригодишното момче се е превърнало в петнадесетгодишен юноша. Той няма никакви авторитети. Нищо освен мизерия и мръсотия този младеж не е видял, нищо, което би могло да му вдъхне ентусиазъм и стремеж към по-възвишеното.Но сега му предстои да премине през по-суровата школа на живота.Сега за него започват онези мъчения, през които е минал баща му. Той по цял ден се шляе. Връща се вкъщи късно вечерта. За развлечение пребива нещастното същество, което се нарича негова майка. Изкарва си яда с груби ругатни. Накрая му се изпречва "щастлив"случай и той попада в затвор за малолетни, където "усъвършенства" образованието си.

        А нашите благочестиви буржоази отгоре на това се учудват, че този на този "гражданин" му липсвал достатъчен национален ентусиазъм.

Нашето буржоазно общество спокойно наблюдава как чрез театъра и киното, чрез упадъчната литература и сензационните вестници всеки ден тровят народа. И след всичко това продължава да се учудва защо нашите народни маси не били достатъчно нравствени.За това бях много чел и много учил.

        Ще кажа и това, че под "четене" разбирам може би нещо съвсем различно от това, което смята преобладаващата част от нашата така наречена "интелигенция".

Познавам мнозина, които "четат" безкрайно много - книга подир книга, буква по буква, и въпреки това не мога да нарека тези хора по друг начин освен "начетени". Разбира се тези хора притежават голямо количество "знание", но техният мозък е съвършено неспособен що-годе правилно да усвои, регистрира и класифицира възприетия материал. Те изобщо не притежават способността да отделят в книгата ценното от ненужното, да задържат необходимото в главата, а излишното, ако е възможно, просто да не виждат и при всички случаи да не се обременяват с баласт.

        Защото четенето не е самоцел, а само средство към целта. Четенето има за цел да помогне на човека да получи знания в областта, в която са неговите способности и целенасоченост. Четенето предоставя на човека онези инструменти, които са му нужни за професията, независимо от това дали става дума за обикновена борба за съществуване или за удовлетворяване на по-високи потребности. От друга страна, четенето трябва да помогне на човека да си изгради общ мироглед. Във всички случаи е еднакво необходимо съдържанието на прочетеното да не се отлага в мозъка като съдържание на книга. Задачата не е да се обременява паметта с определено количество книги. Трябва да се стремим в рамките на общия мироглед мозайката от книги да намира своето място в умствения багаж на човека и да му помага да укрепва и разширява светоусещането си. В противен случай в главата на читателя ще има само хаос. Механичното четене се оказва съвсем безполезно независимо от мнението на нещастния, нагълтал се с книги читател. Такъв читател понякога напълно сериозно смята себе си за "образован", въобразява си, че добре е опознал живота и се е обогатил със знания, а същевременно колкото повече трупа такова "образование", все повече и повече се отдалечава от целта си. Накрая той ще завърши или в санаториум, или като "политик" в парламента. Който работи така над себе си, никога на успява да използва хаотичните си "знания" за целите, възникващи пред него във всеки един момент. Умственият му баласт е насочен не към живота, а към мъртвите книги. И въпреки че животът много пъти ще го подтиква да взима действително най-ценното от книгите, този нещастен читател ще съумее единствено да се позовава на някоя страница от прочетеното, но не и да я прилага в живота. Във всеки критичен момент такива мъдреци с пот на лицето търсят в книгите аналози и паралели и разбира се неизбежно правят грешка.

        Ако това не беше така, то политическите действия на някои наши учени-управници щяха да бъдат напълно необясними. Тогава щеше да ни остане единствения извод: вместо патологични наклонности те притежават чертите на обикновени мошеници. Човек, който умее да чете правилно, ще успее от всяка книга, всеки вестник и всяка прочетена брошура да вземе всичко ценно, което действително има не само преходно значение. Той ще успее да разчлени и усвои новия материал така, че той да му помогне да уточни и попълни по-ранните си знания и да получи нова информация, която ще му помогне да обоснове правилността на възгледите му. Ако пред такъв човек животът внезапно постави нови въпроси, паметта му моментално ще му подскаже онова от прочетеното, което именно е необходимо в дадената ситуация. От материала, натрупан в мозъка му в продължение на години, той бързо ще успее да мобилизира нужното му за изясняване на поставения нов проблем и за правилния му отговор.

Само такова четене има смисъл и цел.

        Този оратор, който не успее в тази последователност да усвои материала си, никога няма да е в състояние, натъквайки се на възражение, достатъчно убедително да защити собствения си възглед, даже и той да е хиляди пъти правилен и да съответства на  действителността. Във всяка дискусия паметта непременно ще подведе такъв оратор, в нужната минута той няма да намери нито доводи в потвърждение на своите тезиси, нито материал за опровергаване на противника. Ако става въпрос за оратор, който може за засрами само себе си, то това е половин беда: много по-лошо е, когато сляпата съдба направи от такъв всезнаещ и заедно с това нищо не знаещ господин ръководен орган на държавата.

        Що се касае до мен, още от ранна възраст се стараех да чета правилно. За щастие за това ми помагаха и паметта и разбирането. В това отношение периодът във Виена беше за мен особено продуктивен и ценен. Възприятията от ежедневието ме стимулираха да се задълбочавам в изучаването на всички нови и най-различни проблеми. Получавайки възможността да обосновавам практиката с теория и теорията да проверявам на практика, аз се предпазих от това теорията да ме откъсне от живота, а практиката да ме лиши от способността да обобщавам. м По този начин опитът от ежедневието ме подтикна към основателно теоретично изучаване на два много важни проблема освен социалния. Кой знае, кога именно щеше да ми cе наложи да се задълбоча в изучаването на марксизма, ако тогавашният период не ми напъха направо в лицето този проблем.

***

В ранната си младост и малкото, което съм чувал за социалдемокрацията е било неправилно.

Обстоятелството, че социалдемокрацията водеше борба за всеобщо, тайно избирателно право, ме радваше искрено. Разумът ми и тогава ми подсказваше, че това трябваше да доведе до отслабване на хабсбурския режим, който така ненавиждах. Бях твърдо уверен, че придунавската монархия не може да се държи по друг начин, освен жертвайки интересите на австрийските немци. Знаех, че, даже с цената на бавната славянизация на немците в Австрия, все още не е гарантирано създаването на жизнеспособна държава по простата причина, че самият държавен строй на славяните е съмнителен. Именно, имайки предвид този факт, приветствах всичко, което по мое мнение трябваше да доведе до крах погазилата интересите на 10 милиона немци, обречена на смърт държава. Колкото повече националните противоречия и борби на различни езици се разгаряха и разяждаха австрийския парламент, толкова по-близко беше часът на бъдещото разпадане на тази вавилонска страна, а с това приближаваше и часът на освобождение на моя австро-немски народ. Само при тогавашните условия пред мен изникваше пътя на присъединяване на австрийските немци към Германия.

По този начин дейността на социалдемокрацията за мен не беше антипатична. Освен това бях достатъчно неопитен и глупав тогава, за да мисля, че социалдемокрацията се грижи за подобряване на материалното състояние на работниците. И това разбира се в моите представи говореше повече за нея, отколкото срещу нея. Това, което тогава повече от всичко ме отблъскваше в социалдемокрацията, беше враждебното й отношение към борбата за немските интереси, унизителното й подмазване пред славянските "другари", които приемаха с охота отстъпките на умилкващите се около тях австрийски социалдемократи, но заедно с това ги третираха отвисоко, както и между впрочем напълно заслужаваха тези досадни келепирджии.

        Когато станах на 17 години, думата "марксизъм" ми беше малко позната, а думите "социалдемокрация" и "социализъм" ми се струваха еднакви. И тук потрябваха тежките удари на съдбата, за да отворят очите ми за тази нечувана измама на народа.До този момент наблюдавах социалдемократическата партия само като зрител по време на масови демонстрации. Нямах още никаква представа за истинското направление на умовете на привържениците й и не разбирах още същността на нейното учение. Едва сега имах съприкосновение с нея и можах да се запозная отблизо с продуктите на нейното възпитание и "мироглед". Това, за което при други условия бяха необходими десетилетия, аз сега получих за няколко месеца. Разбрах, че зад фразите за социална добродетел и любов към ближния се крие истинска чума, от заразата на която трябва възможно по-бързо да освободим земята, защото в противен случай земята може много лесно да се освободи от човечеството.

        Първият ми сблъсък със социалдемокрацията стана на постройката, на която работех.Още от самото начало отношенията не се установиха особено дружелюбни. Дрехите ми бяха в относително добър вид, езикът ми беше любезен и цялото ми поведение сдържано. Бях толкова силно потънал в мислите си, че не обръщах голямо внимание на обкръжаващата ме среда. Търсех работа, колкото да не умра от глад и да имам възможност, макар и бавно и постепенно, да продължавам образованието си. Може би дълго нямаше да обръщам внимание на обкръжението си, ако на третия или на четвъртия ден не стана една случка, която веднага ме накара да заема позиция: поканиха ме да стана член на организация.Онова, което по-рано не ми се явяваше и насън, по това време разбрах бързо и основателно.

        Въпросът за здравото национално съзнание на народа на първо място е свързан със създаване на здрави социални отношения като фундамента за правилното възпитание на индивидума. Само този, който чрез възпитанието в училище се е запознал с културното, икономическото и преди всичко политическото величие на родината си, може да се изпълни с вътрешна гордост от това, че принадлежи към даден народ. Човек може да се бори само за онова, което обича. Може да обича само онова, което уважава, и да уважава само онова, което в крайна сметка познава.Когато в мен се пробуди интересът към социалните проблеми, започнах съвсем основателно да ги изучавам. Пред мен се откри непознат досега свят.

        През 1909-1910 г. личното ми положение малко се измени; не ми се налагаше повече да бъда общ работник, сега можех да си припечелвам хляба по друг начин. По това време започнах да работя като чертожник и акварелист. По отношение на надницата нещата не вървяха добре - тя едва стигаше, за да живея, - но всичко имаше своя смисъл от гледна точка на избраната от мен професия. Сега вече не се връщах вечер вкъщи смъртно уморен, без да съм в състояние да взема книга в ръце. Настоящата ми работа вървеше ръка за ръка с бъдещата ми професия. Сега бях в известен смисъл сам господар на времето си и можех да го разпределям по-добре отпреди. Рисувах за надницата си и учех за душата си. Сега имах възможност като допълнение на практическите ми наблюдения да получа онези теоретични знания, които са нужни за разрешаване на социалните проблеми. Започнах да изучавам повече или по-малко всичко, което ми попадаше под ръка, четях книги и се задълбочавах в собствените си разсъждения.

        Сега си мисля, че тогава хората са ме взимали за особняк. Че се отдавах с цялата си страст и любов на строителното изкуство, беше съвсем естествено. Това изкуство, наред с музиката, ми се струваше тогава като връх на всички изкуства: заниманието с него при тези обстоятелства не беше за мен "труд", а най-висше щастие. Можех неуморно до късно през нощта да чета и да чертая. Винаги ме крепеше вярата, че даже и след много години за мен все пак ще настъпят по-добри времена. Бях убеден, че ще дойде момент, в който ще си изработя име на архитект.

        Че заедно с това проявявах интерес към политиката, ми се струваше съвсем естествено. Смятах това за съвсем естествен дълг на всеки мислещ човек. По това време ми липсваха сведения за професионалната организация. Не можех тогава нищо да кажа нито за   целесъобразността,   нито   за   нецелесъобразността   за съществуването й. Но тъй като ми казаха, че съм длъжен да встъпя в организацията, то аз отказах. Мотивирах отговора си с това, че не разбирам въпроса и не мога да си позволя да направя някакъв ход. Благодарение на първата половина на мотивировката ми не ме изгониха веднага от работа. Вероятно се надяваха, че след няколко дни ще успеят да ме убедят или заплашат. И в двата случая се залъгваха. Минаха още две седмици и сега не можех да си позволя да постъпя в профсъюза, даже и да поисках. В продължение на тези две седмици се запознах с обкръжението ми. Сега нямаше сила на света, която да ме принуди да постъпя в организация, представителите на която за кратко време видях в толкова неблагоприятна светлина. Първите  дни  ми  беше  тежко.

На обед част от работниците отиваха в близката кръчма, а останалите обядваха оскъдно на строежа. Това бяха женени работници, чиито съпруги им донасяха в бедни съдини течен обяд. В края на седмицата втората част от работниците се увеличаваше; защо? Това разбрах едва по-късно. Тогава започнаха политическите спорове.

        Настрана си изпих бутилката с мляко и изядох парчето си хляб. Внимателно изучавайки своето обкръжение, аз се размислих над нещастната си съдба. Малкото, което чух, беше напълно достатъчно. Честичко ми се струваше, че тези господа нарочно се струпваха по-близо до мен, за да ме накарат да изразя някакво мнение. Онова, което чувах около себе си, можеше само да ме раздразни до крайна степен. Те отричаха и проклинаха всичко: нацията като продукт на капиталистическите "класи" - колко често ми се налагаше да чувам тази дума; родината като оръжие на буржоазията за експлоатация на работниците; силата на законите като средство за потискане на пролетариата; училището като учреждение, което възпитава роби и едновременно робовладелци; религията като средство за заблуда на обречения на експлоатация народ; морала като символ на овчедушие и т.н. С една дума за тях не съществуваше нищо чисто и свято; всичко, буквално всичко изхвърляха на боклука.

        Отначало се опитвах да мълча, но в края на краищата не биваше да се мълчи повече. Започнах да се изказвам и възразявам. Сега ми се наложи да се убедя, че докато не получа достатъчно знания и не усвоя спорните въпроси, е безнадеждно да убедя някого в противното. Тогава започнах да се ровя в онези източници, от които те черпеха своята съмнителна мъдрост. Започнах да чета книга след книга, брошура след брошура.

        Но на строежа споровете ставаха все по-горещи. С всеки изминат ден се изказвах все по-добре, тъй като сега имах повече сведения за тяхната собствена наука, отколкото противниците ми. Но много скоро настъпи моментът, когато те приложиха онова изпитано средство, което най-лесно от всичко побеждава разума: терорът. Някои от ръководителите на враговете ми предоставиха избор: или да напусна строежа доброволно, или да ме изхвърлят оттук. Тъй като бях съвършено сам, аз предпочетох първото и си отидох от строежа, помъдрял от случката.

        Отидох си с отвращение, но заедно с това инцидентът ме грабна дотолкова, че ми беше невъзможно да го забравя. Не, това няма да оставя така. Първоначалното чувство на отвращение скоро се замени с упорито желание за по-нататъшна борба. Реших независимо от всичко отново да отида на друг строеж. Към такова решение ме подтикна и нуждата. Минаха няколко седмици и аз изразходвах всичките си оскъдни запаси, а безмилостният глад ме подтикваше към действие. Дори и против волята си бях длъжен да отида на строежа. Играта се повтори отново. Финалът беше същия като при първия път. Помня, че се борих вътрешно: нима те наистина са хора, нима са достойни да принадлежат към великия народ?

        Труден въпрос! Ако отговорим положително, тогава борбата за народност не си струва труда и жертвите, които се налага на добрите хора да принасят за такива негодници. Ако отговорим отрицателно ще се окаже, че народът ни е много беден на човеци.

        В тези дни ми се струваше, че тази човешка маса, която не бива и да се причислява към синовете на народа, заплашително нараства като лавина и това предизвика в мен силно безпокойство.

        Със съвсем различни чувства наблюдавах сега масовата демонстрация на работниците от Виена, проведена тези дни по някакъв повод. В продължение на два часа стоях и наблюдавах, затаил дъх, безкрайния размер на човешките червеи, които пълзяха пред очите ми. Потиснат от това зрелище, най-накрая аз напуснах площада и се отправих към къщи. По пътя видях на прозореца на една будка за цигари "Работнически вестник" - централен орган на старата австрийска социалдемокрация. В едно евтино народно кафене, в което често се отбивах, за да чета вестник, този орган също лежеше винаги на масата. Но досега не можех да си наложа да подържа в ръка този отвратителен вестник за повече от 1 -2 минути, чийто тон ми действаше като отрова на душата. Сега от тягостното впечатление от демонстрацията някакъв вътрешен глас ме накара да си купя вестника и да го прочета. Вечерта взех мерки да го прочета. И независимо от гневните избухвания и негодувания, сега започнах редовно да вниквам в тази концентрирана лъжа.

        Четенето на ежедневна социалдемократическа преса ми позволи повече от запознаването с теоретичната й литература да разбера хода на идеите на социалдемокрацията и на вътрешната й същност.

        Всъщност каква голяма разлика има между тази преса и чисто теоретичната литература на социалдемокрацията, където срещаш море от фрази за свободата, красотата и "достойнството", където нямат край думите за хуманност и морал, - и всичко това от погледа на пророците с грубия език на ежедневната социалдемократическа преса, която работи с помощта на долна клевета и най-виртуозни чудовищни лъжи. Теоретичната преса е насочена към глупавите лицемери от редовете на средната и висша "интелигенция", а ежедневникът - към масата.

        За мен лично задълбочаването в тази литература и преса ми помогна да разбера още по-ясно привързаността ми към народа.

Онова, което по-рано водеше към непреодолима пропаст, сега се превърна в повод за още по-голяма любов.

        При наличие на това чудовищно промиване на мозъците само един глупак може да осъжда тези, които падат в жертва на тази измама. Колкото повече придобивах в близките години идейна самостоятелност, толкова повече растеше в мен разбирането за вътрешните причини на успеха на социалдемокрацията. Сега разбрах какво значение имаше за социалдемокрацията пошлото изискване към работниците да издават само червени вестници, да посещават само червени сбирки, да четат само червени книги. Напълно ясно виждах с очите си до какви крайни резултати водеше това нетърпимо учение.

        Психиката на широките маси е напълно невъзприемчива към слабостта й половинчатото. Душевното възприятие на жената е по-малко достъпно за аргументите на абстрактния разум, отколкото на неподдаващия се на определение инстинктивен стремеж към допълващата я сила. Жената с по-голямо желание ще се подчини на силния, отколкото сама да подчини на себе си слабия. Така и масите повече обичат тираните, отколкото тези, които им се покоряват. Те се чувстват по-удовлетворени от учение, което не търпи други теории, камо ли възприемане на либерални идеи. По-голямата част от масите не знае какво да прави със свободата и дори се чувства изоставена. На безсрамното им духовно малтретиране от социалдемокрацията масите реагират така вяло, както и на възмутителната злоупотреба с човешките им права и свободи. Те нямат ни най-малка представа за безумната същност на всяко учение, те виждат само безпощадната сила и животинския й израз и в последна сметка заемат пасивна позиция.

        Ако на социалдемокрацията бъде противопоставено по-правдоподобно учение, но прокарвано с такава сила и животинска грубост, то учението ще победи макар и след тежка борба.Не изминаха и две години, откакто ми стана напълно ясно учението на социалдемокрацията, а също така и прийомите, с които тя го прилага.Вникнах в този безсрамен идеологически терор, който тази партия прилагаше срещу буржоазията, неспособна да й се противопостави нито физически, нито морално. По даден знак започваше истинска канонада от лъжи и клевети срещу противника, който в дадения момент изглеждаше на социалдемокрацията по-опасен и това продължаваше, докато на нападната страна не й издържат нервите и тя не жертва някое лице, което беше най-омразно на социалдемокрацията. Глупаци! Така или иначе не постигат нищо. Играта започва отново и продължава дотогава, докато страхът пред тези озверели кучета не парализира всякаква воля.

        От собствен опит социалдемокрацията добре знае цената на силата и затова с най-голяма ярост се опълчва точно срещу тези, в които в една или друга степен подозира това рядко качество, и обратно - с охота хвали слабите натури, които открива в редиците на противника си. Понякога това го прави предпазливо, друг път публично и по-смело - в зависимост от предполагаемите духовни качества на даденото лице.

Социалдемокрацията предпочита да има срещу себе си безволев и безсилен гений, отколкото силна, макар и скромна в идейните си изяви натура.Най-много разбира се й харесват слабохарактерните и слабоумните противници.

        Тя умее да създава представи, че единствения начин да се запази мира е да й се отстъпи, а в същото време умно и предпазливо сама продължава да настъпва позиция подир позиция ту чрез скрито шантажиране, ту чрез явно ограбване /когато общото внимание е насочено другаде/, или пък, използвайки положението, че противникът не желае да дразни особено социалдемокрацията, да създава шумни сензации и т.н. Това е тактика на използване на слабостите на противника до краен предел. Тази тактика с математическа точност води до успех, ако само противната страна не се научи да се бори срещу отровните газове със същите такива.

        На слабите натури най-сетне трябва да се обясни, че тук става дума да бъдеш или да не бъдеш.И така си изясних ролята на физическия терор по отношение на отделния човек и на масите.Тук се включва и съвършено точната преценка на психологическите последици.Терорът в работилницата, фабриката, залата на събранието или при масови демонстрации винаги ще има успех, ако не му бъде противопоставен също такъв силен терор.

        Тогава разбира се социалдемокрацията надига ужасен вой. Тя, която от край време отрича всяка държавна власт, сега се обръща към нея за помощ и сигурно накрая ще постигне нещо: сред "висшите чиновници" ще намери някои магарета, които ще помогнат на тази чума в борбата срещу единствения си сериозен противник, понеже тези магарета ще се надяват по такъв начин да заслужат известно благоволение в очите на социалдемокрацията.

        Какво впечатление подобен успех прави на широката маса както от привърженици, така и от противници на социалдемокрацията, може да разбере само този, който познава народната душа не от книгите, а от реалната действителност. В редиците на привържениците на социалдемокрацията постигната победа се възприема като доказателство за дълбоката й правота. Противниците й пък изпадат в отчаяние и престават да вярват, че е възможна изобщо по-нататъшна съпротива.

        Колкото повече се запознавах с методите на физически терор, използван от социалдемокрацията, толкова по-малко можех да се възмущавам за стотиците хиляди хора, станали негова жертва.

        На тогавашния период от живота си най-много дължа за това, че ми върна към собствения ми народ, че ме научи да различавам измамниците от жертвите на измамата.За нищо друго, освен за жертви трябва да се смятат хората, попаднали в ръцете на измамниците. По-горе обрисувах с непривлекателни щрихи живота на "нисшите" слоеве. Но изложението ми би било непълно, ако сега не подчертая, че сред тези народни маси виждах и светли петна, че не един път се сблъсквах с образци на рядко самопожертвование, на вярно приятелство, изумителна непретенциозност и скромност - особено сред работниците от старото поколение. В младото поколение тези добродетели се срещаха много по-рядко, понеже на тях по-голямо влияние им оказват отрицателните страни на големия град; но и сред младите работници нерядко срещах много, у които уравновесения вътрешен мир вземаше връх над низостите и посредствеността в живота. Ако тези, често хубави и добри хора, встъпваха в редовете на политическите противници на нашия народ и по този начин им помагаха, то това може да се обясни единствено с факта, че те не са разбрали низостта на учението на социалдемокрацията. Те и не можеха да я разберат, тъй като ние никога не си направихме труда да помислим за тези хора, а обществената ситуация се оказа по-силна, отколкото понякога добрата им воля. Независимо от всичко към лагера на социалдемокрацията ги тласкаше мизерията.

        Безброй пъти нашата буржоазия по най-неумел начин, а понякога и по най-неморален, се опълчваше против съвсем скромни и хуманно справедливи искания, при това често без полза за себе си и дори без преспектива да получи някаква полза. Именно заради това дори порядъчните работници се изкарваха от профсъюзите на политическата сцена.

        С увереност може да се каже, че първоначално милионите работници са настроени враждебно към социалдемократическата партия, но съпротивата им се побеждава от съвършено безумното понякога поведение на буржоазните партии, изразяващо се в пълен и безпрекословен отказ да приемат каквото и да е социално искане. В края на краищата отказът да подобрят условията на труда, да вземат мерки срещу производствените травми, да ограничат детския труд или да създадат условия за защита на жената по времето, когато носи под сърцето си бъдещия "син на родината", - всичко това само помага на социалдемокрацията, която с благодарност регистрира всеки такъв отказ и се възползва от тези настроения на заможните класи да вкара масите в своя капан. Нашето политическо "бюргерство" никога няма да може да получи прошка за греховете си. Отклонявайки всички опити да се преодолее социалното зло, организирайки съпротива срещу тях, тези политици сеят омраза и така, макар и външно, оправдават изявленията на смъртните врагове на нашия народ, че само социалдемократическата партия наистина мислила за интересите на трудещите се.По такъв начин тези политици оправдаха морално съществуването на профсъюзите, т.е. на онези организации, които отдавна служат за главна опора на политическата партия. В годините на обучението ми във Виена бях принуден независимо от желанието ми да заема позиция по въпроса за профсъюзите.

        Тъй като гледах на профсъюза като на неразделна част от социалдемократическата партия, решението ми беше прибързано и ... неправилно.Отнесох се към профсъюзите напълно отрицателно. Но и по този изключително важен въпрос съдбата ми даде ценен урок.В резултат на това първото ми мнение беше оборено.На двадесетгодишна възраст се научих да различавам профсъюзите, представляващи средство за защита на общите социални права на трудещите се и завоюване на по-добри условия за живот за работниците с различни професии, от профсъюзите, служещи за инструмент на политическата партия и класовата борба.

        Обстоятелството, че социалдемокрацията разбра огромното значение на професионалното движение, и осигури възможността да се разпорежда с този инструмент и в резултат на това - успя. А обстоятелството, че буржоазията не разбра това, й струваше загуба на политически позиции. Надменно сляпа, тя се надяваше чрез простото "отрицание" на профсъюзите да попречи на логичния ход на развитието. А стана така, че тя насочи това развитие в посока, противна на логиката. Твърдението, че професионалното движение било враждебно на родината, е нелепост и отгоре на това неистина. Правилно е обратното. Докато профсъюзната дейност цели да подобри живота на цяло съсловие, представляващо една от главните опори на нацията, това движение не само не е враждебно на отечеството и държавата, а напротив то е "национално" в най-добрия смисъл на думата. Такова профсъюзно движение спомага да се създадат социални предпоставки, без които общонационалното възпитание изобщо е невъзможно. Такова профсъюзно движение придобива огромната заслуга, че е спомогнало да се победи социалната болест, окончателно да се унищожи бацилът на тази болест и по този начин да се съдейства за общото оздравяване на народния организъм.Ето защо спорът за необходимостта от профсъюзите е наистина безцелен.

        Докато сред работодателите има хора с недоразвито социално чувство или още повече с лошо развито чувство за справедливост и защита на правата, задачата на профсъюзните ръководители, които са също част от нашия народ, е да защитават интересите на обществото срещу алчността и неразумността на отделните хора. Съхраняването на вярата в народа и предаността към него е от такъв интерес за нацията, както запазването на целостта на народа.И двете неща се игнорират от онези работодатели, които не се чувстват като част от обществения организъм. Защото отвратителната алчност и безпощадност дълбоко уврежда бъдещето.

        Да се отстранят причините за подобно развитие, е заслуга пред нацията, а не обратно.Нека не ни казват, че всеки отделен работник има пълното право да си направи съответните изводи за онази истинска или фалшива несправедливост, която му причиняват, т.е. да напуснат дадения работодател. Не! Това е глупаво. Това е само проба да се отклони вниманието от важния въпрос. Едно от двете: или отстраняването на лошите антиобществени условия е в интерес на нацията или тона не е така. Ако това обаче е така, човек трябва да се бори с това зло със средства, които обещават успех. Отделният работник никога не е в състояние да защитава интересите си против властта на крупните предприемачи. Тук не става въпрос за победа на висшето право. Ако и двете страни бяха на едно мнение, нямаше да има спор. Тук става въпрос за по-силния. Ако това не беше така, ако и двете страни имаха чувство за справедливост, спорът би се разрешил по честен начин или по-точно нямаше въобще да възникне.

        Не, ако антиобщественото или незаконното третиране на човека го призовава към съпротивление, то борбата може да се разреши само с помощта на по-голяма или по-малка сила дотогава, докато не бъде създадена със закон съдебна инстанция за унищожаване на това зло. Но от това следва, че за по-успешната борба с работодателя и неговата концентрирана сила работникът трябва да подеме не като отделно лице в противен случай не може и дума да става за победа.

        Ясно е, че професионалната организация можеше да спомогне за укрепване на социалната идея в практическия живот и с това за отстраняване на онези причини, които предизвикват раздразнението на масите и постоянно пораждат поводи за недоволство и оплаквания.

        Ако това сега не е така, то по-голямата част от вината носят онези, които пречат на отстраняването на общественото зло по законен път. Вината е в онези, които използват цялото си политическо влияние, за да попречат на законоделството.

        Колкото повече политиката на буржоазията не разбираше или по-точно не желаеше да разбере значението на професионалната организация и й поставяше все нови препятствия, толкова по-уверено социалдемокрацията сграбчваше това движение в ръцете си. С голяма далновидност тя си създаде здрава база, която не един път се оказваше последната й защита в критичен момент. Разбира се, при това вътрешната цел на движението постепенно се загуби, което откри път на нови цели.Социалдемокрацията никога не е и помисляла да запази първоначалните задачи на професионалното движение.Не, разбира се, че не е мислила за това.

        В опитните й ръце в продължение на няколко десетилетия това оръдие за защита на обществените права на човека се превърна в инструмент, насочен към разрушаване на националната икономика. Че в този случай страдат интересите на работниците, не трогваше ни най-малко социалдемокрацията. Прилагането на икономически мерки на принуда дава възможност и в политически план да се използва изнудването. Социалдемокрацията е достатъчна безочлива, за да се възползва от това, а следващите я маси са достатъчно овчедушни, за да й позволят да го прави. Едното допълва другото.

Вече на границата на XX век профдвижението отдавна престана да служи на предишната си задача. От година на година то все повече се подчиняваше на политиката на социалдемокрацията и накрая се превърна в инструмент на класовата борба. Негова задача стана ден след ден да нанася удари на онзи икономически ред, който едва-едва беше построен с толкова много труд. Разрушавайки икономическия фундамент на държавата, вече може да се подготви същата съдба и за самата държава. С всеки изминат ден профсъюзите започнаха все по-малко да защитават реалните интересите на работниците. Политическата мъдрост подсказа на вождовете, че няма смисъл да се подобрява икономическото положение на работниците: ако силно се повдигне социалното и културно равнище на широките маси, то ще възникне опасност при удовлетворяване на потребностите на широките маси те да не позволят повече да бъдат използвани като безволево оръдие.

        Тази преспектива внушаваше на вождовете такъв страх, че те накрая не само престанаха да се борят за повдигане на икономическото равнище на работниците, но и най-решително се обявиха срещу това.Да се намери обяснения за това напълно неразбираемо поведение не беше за тях трудно.Започнаха да предявяват такива огромни изисквания, че онези малки отстъпки, които можеха да се измъкнат от работодателите, трябваше да се струват на работниците относително съвсем нищожни. И ето, че те започнаха ежедневно да доказват на работниците нищожеството на тези отстъпки и да ги убеждават, че тук си имат работа с дяволски план: отстъпвайки смешно малко, да откажат на работниците удовлетворяване на свещените им права, а и на всичко отгоре да отслабят настъпателния натиск на работническото движение. При неголемите мисловни възможности на широките маси не нужно да се учудваме, че този подход се оказа сполучлив.

        В лагера на буржоазията много се възмущаваха по повод на измамната тактика на социалдемокрацията, но самите представители на буржоазията не можеха да приемат никаква сериозна линия на поведение. Изглеждаше, че щом социалдемокрацията трепереше пред всяко реално подобряване на положението на работниците, то трябваше да се напрегнат всички сили в тази посока и по този начин да се изтръгне от ръцете на апостолите на класовата борба сляпотоим оръжие.

        Нищо подобно не се направи. Вместо де се премине в настъпление и да се заеме бойна позиция спрямо противника, предприемаческите кръгове предпочетоха да се отдръпнат назад, да отстъпят и малкото под натиска на противника и в най-последния момент да се съгласяват само на такива малки промени, на които, имайки в предвид своята слабост, не можеха да окажат противодействие и които социалдемокрацията лесно можеше да отклони. В действителност всичко си остана по-старому. Само недоволството се увеличи още повече.

        Още тогава така наречените "свободни профсъюзи" висяха като сиви облаци над общополитическия хоризонт и помрачаваха съществуването на всеки отделен трудещ се.Свободните профсъюзи станаха едни от най-ужасните оръдия на терора, насочени срещу независимостта и силата на националното стопанство, срещу устойчивостта на държавата и свободата на личността.

        Именно свободните профсъюзи на първо място направиха така, че понятието демокрация да се превърне в смешна и отвратителна фраза. Те бяха онези, които опозориха свободата и със своите действия послужиха за жив пример на известните думи: "ако не искаш да станеш наш другар, ще ти разбием черепа" /"und willst du micht Genose sein, so schlagen win dir den Schadel ein"/. Ето какви ми се виждаха тогава тези другари на човечеството. С годините възгледа ми се разшири и задълбочи, а да го изменям, не ми се наложи.отвън, толкова по-силно ми се искаше да разбере същността на учението й отвътре.Официалната партийна литература в това отношение можеше малко да ми помогне. Тъй като тя засяга икономическа тематика, оперира с неправилни твърдения и също толкова неправилни доказателства и тъй като става дума за политически цели, тя е просто пропита. Отгоре на това и витиеватия стил на тази литература ме отблъскваше до краен предел. Книжките им са пълни с фрази и непонятни бръщолевения, с претенции за остроумие, а всъщност ужасно глупави. Само възраждащото се бохемство в големите ни градове може да изпитва удоволствие от подобна духовна храна и да намира приятни минути в търсене на бисерни перли в купищата торове от тази литература на китайски. Та нали се знае, че някои хора смятат онази книга за мъдра, която най-малко разбират.

        Съпоставяйки теоретичната измама и нелепост на учението на социалдемокрацията с фактите от реалната действителност, постепенно получавах все по-ясна картина за подмолните й стремежи.

        В подобни моменти ме овладяваха не само лоши предчувствия, но и усещане за грозяща опасност, виждах ясно, че това учение, изтъкано от егоизъм и омраза, с математическа точност може да победи и с това да доведе човечеството до нечувано поражение.

        По това време разбрах, че това разрушително учение е тясно и неразривно свързано с националните черти на един определен народ, което до този момент абсолютно не подозирах.Само запознаването с еврейството дава в ръцете ключа към разбирането на вътрешните, т.е. действителните намерения на социалдемокрацията. Само, когато се запознаеш с този народ, ти се отварят очите за истинските цели на тази партия и от мъглата на неясните социални фрази изплува озъбената маска на марксизма.

        Сега ми е трудно, даже и невъзможно, да кажа кога именно за първи път в живота си чух думата "евреин". Въобще не си спомням в дома на моите родители или поне докато беше жив баща ми да съм чул дори и веднъж тази дума. Моят старец, мисля, че би възприел самото подчертаване на думата "евреин" като признак на културна изостаналост. В продължение на целия си съзнателен живот като цяло баща ми усвои възгледите на така наречената прогресивна буржоазия. И въпреки че беше твърд и непреклонен в националните си чувства, той оставаше верен на "прогресивните" си възгледи и даже в началото ги предаде отчасти и на мен.

        В училище също в началото не намирах повод да изменя унаследените от мен възгледи.Вярно, че в специализираното училище ми се наложи да се запозная с едно еврейско момче, към което всички ние се отнасяхме с известна предпазливост, но само защото беше прекалено мълчалив, а ние, научени от горчивия опит, не се доверявахме много на такива момчета. Но и аз като останалите в този случай не правих още никакви изводи.Едва във възрастта от 14 до 15 години започнах често да се натъквам на думата "евреин" - отчасти в политическите беседи. Обаче добре си спомням, че по това време силно ме отблъскваха споровете и раздорите в мое присъствие на религиозна основа.

Еврейският въпрос по това време ми се струваше нищо друго, освен религиозен.

        В Линц живееха много малко евреи. Външността на живущите там евреи в продължение на векове се е напълно европеизирала и те приличат на хора; даже ги смятах за немци. Нелепото в една такава представа ми беше напълно неясно именно заради това, че като единствен признак считах разликата в религията. Тогава мислех, че евреите са подложени на преследвания именно заради религията и това не само ме отблъскваше от онези, които се отнасяха лошо с тях, но даже и ми внушаваше понякога чувство близко до отвращение към такава реакция.За това, че вече съществува някаква планово организирана борба срещу еврейството, нямах и представа.

        С такива настроения пристигнах във Виена. Увлечен от многото впечатления в сферата на архитектурата, потиснат от тежестта на съдбата ми, първоначално не бях в състояние поне малко по-внимателно да се загледам в различните обществени слоеве на народа в този огромен град. От двамилионна Виена по това време почти 200 хиляди бяха евреите, но аз не ги забелязвах. В първите седмици ме връхлетяха толкова много нови идеи и явления, че ми беше трудно да се справя с тях. Едва когато постепенно се успокоих и от първите ми впечатления преминах към по-детайлно и конкретно опознаване на обкръжаващата ме среда, се огледах наоколо и се натъкнах също и на еврейския въпрос.

        Съвсем не искам да потвърдя че първото ми сблъскване с този въпрос беше приятно. Все още продължавах да възприемам евреите като носители на определена религия и от търпимост и хуманност продължавах да се отнасям негативно към всякакви религиозни гонения. Тонът, с който виенската антисемитска преса изобличаваше евреите, ми се струваше недостоен за културните традиции на великия народ. Тежаха ми спомените за популярните събития от средновековната история, и аз съвсем не исках да ставам свидетел на тяхното повторение. Антисемитските вестници тогава въобще не се числяха към добрата част от пресата - откъде го разбрах и сега не зная - и затова бях склонен да мисля, че борбата на тази преса против евреите е продукт на злобна омраза и в никакъв случай резултат на принципни или може би неправилни възгледи.

        Това мнение се потвърди и от това, че наистина голямата преса отговаряше на нападките на антисемитите с далеч по-достоен тон, а понякога и въобще не им отговаряше, което ми се струваше още по на място.

Започнах прилежно да чета така наречената световна преса /"Нейе фрайе пресее", "Нейес винер тагеблат"/ и на първо време се учудвах от огромното количество материали, които дават на читателя, и на онази обективност, с която подхождат към всички въпроси. Отнасях се с голямо уважение към благородния тон на тази преса и само някой път високомерието в стила оставяше у мен донякъде вътрешно недоволство или даже ми беше неприятно. Но, си мислех, такъв стил съответства на големия световен град. И тъй като считах Виена за световна столица, то подобно измислено от мен обяснение до определено време ме удовлетворяваше.

        Но онова, което често ме отблъскваше беше недостойната форма, в която тази преса се подмазваше пред виенския двор. Най-малките събития в двореца се описваха в детайли или в изпълнен с възхищение, или с огромно огорчение и дълбоко съчувствие тон, когато ставаше въпрос за съответните "събития". Но когато ставаше въпрос за нещо, касаещо самия "най-мъдър на всички времена монарх", тогава пресата просто не намираше достатъчно сладки думи.

        Всичко това ми се струваше нагласено.Това вече ме накара да се замисля, че либералната демокрация има слабости.Подмазването пред двора и особено в такива недостойни форми за мен означаваше да се унижи достойнството на нацията.Това беше първата сянка, която помрачи отношенията към "голямата" виенска преса. Във Виена продължих с настървение да следя всички събития от културния и политическия живот на Германия. С гордост и възхищение сравнявах подема, който се наблюдаваше в Германия, с упадъка в австрийската държава. Но ако външните политически събития непрекъснато ме радваха, това съвсем не можеше да се каже за събитията от вътрешния живот на страната. Не можех да одобря борбата, която по това време започна срещу Вилхем II. В него виждах не само немския император, но преди всичко създателя на немската флота. Когато германския райхстаг започна да му опонира по време на публичните му изяви, тогава ме огорчаваше изключително, особено защото според мен нямаше никакъв повод за това. И това заслужаваше порицание още повече, че тези господа парламентарни дърдорковци само за една сесия изприказват много повече глупости, отколкото цяла династия крале за няколко столетия, включително и най-глупавите от тях.

        Възмущаваше ме, че в държавата, в която всеки глупак не само се ползва от свободата на словото, но и може да попадне в райхстага и да стане "законодател", носителят на императорската корона се подлагаше на забрани и някаква си парламентарна говорилня можеше да го "смъмри".

        Още повече ме възмущаваше, че самата виенска преса, която така угодничи пред всяко придворно магаре, когато станеше дума за хабсбургската монархия, за германския кайзер пишеше по съвсем друг начин. Тя ставаше загрижена и със зле прикрита злоба се присъединяваше към мненията и опасенията по повод речите на Вилхем II. Разбира се тя далеч не искаше да се намесва във вътрешните работи на германската империя - опазил я бог! - но като се докосваме с приятелски пръсти до раните на Германия, "ние" само изпълняваме своя дълг, произтичащ от съюза между двете държави! Освен това за журналистиката истината е винаги преди всичко. След тези лицемерни думи можеше не само "да се докосваме с приятелски пръсти" до раната, но и направо да бръкнем дълбоко в нея.Направо ми нахлуваше кръв в главата.

И това ме накара постепенно да започна да се отнасям все по-предпазливо към така наречената голяма преса.В един прекрасен ден се убедих, че един от антисемитските вестници - "Немски народен вестник" - в такива случаи се държи къде по-прилично.Освен това ми действаше на нервите фактът, че голямата виенска преса в този период по най-противен начин издигаше в култ Франция. Тези сладки химни в чест на "великата културна нация" понякога те караха да се срамуваш, че си немец. Това жалко кокетиране с всичко френско ме принуждаваше неведнъж да изпускам с възмущение от ръцете си някой вестник. Сега все по-често четях антисемитския "Народен вестник", който разбира се ми се струваше много по-слаб, но в същото време в някои отношения беше по-чист. Не бях съгласен с резкия му антисемитски тон, но все по-внимателно четях статиите му, които ме караха сега да се замислям повече.

        Всичко взето заедно ме насочи към опознаване на онова движение и неговите вождове, които тогава определяха съдбата на Виена. Имам в предвид христиансоциалната партия и доктор Карл Люегер.

        Когато пристигнах във Виена, бях враждебно настроен и към тази партия и към вожда й.И вождът и самото движение ми се струваха тогава "реакционни".Но елементарното чувство на справедливост ме караше да променя мнението си. Колкото повече се запознах с идеите им, толкова повече започнах да ги ценя и накрая се изпълних и пропих от чувство на дълбоко преклонение. Сега виждам, че значението на този човек е много по-голямо, отколкото си мислех тогава. Той беше наистина най-могъщия от немските бургмистри на всички времена.Но как предубеденото ми мнение по отношение на христиан социалното движение се преобърна с промяната в мен!Постепенно се промениха възгледите ми и по отношение на антисемитизма, което беше най-трудното нещо за мен. В продължение на месеци чувствата ми се бориха с разума и едва след продължителна вътрешна борба разумът взе надмощие. След две години и чувството последва разума и оттогава то бди над окончателно оформилите се в мен възгледи.

        По време на тежката вътрешна борба между наследеното чувство и хладния разсъдък неоценима услуга ми направиха нагледните уроци, които получих от улиците на Виена. Беше дошло времето, когато вече бях се научил да различавам по тези улици не само красивите сгради, както през първите дни на пребиването ми, но и хората.

Когато веднъж минавах по оживените улици в центъра на града, неочаквано се натъкнах на някаква фигура с дълго палто и къдрава черна коса.Първата ми мисъл беше: и този ли е евреин? В Линц евреите изглеждаха другояче. Заразглеждах внимателно и предпазливо тази фигура. И колкото повече се вглеждах в чертите й, толкова повече предишният въпрос приемаше в мозъка ми друга формулировка.

И този ли е немец?

        Както винаги в такива случаи, започнах по навик да се ровя в книгите, за да намеря отговор на съмненията си. Тогава за дребни пари си купих първите антисемитски брошури и те бяха единствените, които прочетох в живота си. За съжаление според всички тези книжки от само себе си се разбираше, че читателят вече донякъде е запознат с еврейския въпрос или поне разбира в какво се състои този проблем. Формата и тонът на изложението бяха такива, че пак породиха в мен предишните съмнения, аргументацията им беше съвсем ненаучна и на места много елементарна.

        Пак ме налегнаха предишните настроения. Това продължи седмици, та дори месеци.Постановката на въпроса ми се струваше толкова ужасна, обвиненията към евреите толкова остри, че, измъчван от страх да не постъпя несправедливо, отново се уплаших от изводите и започнах да се колебая.

        Едно беше постигнато. Вече не можех да се съмнявам, че съвсем не става дума за немци, изповядващи друга религия, а за самостоятелен народ. Откакто започнах да се занимавам с този въпрос и внимателно де се вглеждам в евреите, видях Виена в съвършено нова светлина. Където и да отидех, срещах евреи. И колкото повече се вглеждах в тях, толкова по-ясно в моите очи те се открояваха от другите хора. Особено в центъра на града и северните му квартали гъмжеше от хора, които по външността си нямаха нищо общо с немците.

        Но ако продължавах да се съмнявам, то поведението на отделни евреи неизбежно трябваше да сложи край на моите колебания.

        По това време възникна движение, което имаше значително влияние във Виена и по най-настойчив начин доказваше, че евреите представляват самостоятелна нация. Имам предвид ционизма. Наистина на пръв поглед можеше да се стори, че такава позиция заемат само част от евреите, а повечето от тях я осъждат и изцяло отхвърлят. Но в резултат на по-дълбоко наблюдение ставаше ясно, че това е един сапунен мехур и тази втора част от евреите се ръководи от най-обикновена целесъобразност или просто съзнателно лъже. Така нареченото либерално настроено еврейство отхвърляше ционизма не от гледна точка на отказване от еврейството изобщо, а изхождайки единствено от възгледа, че откритото излагане на символа на вярата е непрактично и дори крайно опасно. Всъщност двете части от еврейството действаха заедно.

Тази показна борба между ционистските и либерално настроените евреи много скоро ми стана направо противна. Тя беше изцяло фалшива, понякога даже лъжлива. Във всеки случай тя малко приличаше на нравствената висота и чистотата на помислите, които обичаха да приписват на тази нация.

        Ако говорим за нравствена чистота и въобще за чистота, то тя много трудно може да се отнесе към евреите. Че тези хора не обичаха особено да се мият, можеше да се види по самата им външност и за съжаление да се усети дори със затворени очи. Поне на мене ми се повдигаше от миризмата на тези господа с дълги палта. Прибавете към това неспретнатия костюм и не особено решителната външност.

        Всичко взето заедно може да бъде много привлекателно. Но евреите ме отблъснаха окончателно, когато се запознах не само с физическата им, но и с моралната нечистоплътност на този отбран народ.Нищо не ме накара толкова скоро да променя мнението си за тях, както запознаването ми с дейността им в отделни области.

        Има ли на света поне едно нечисто дело, поне едно безсрамие от какъвто и да е род и преди всичко в областта на културния живот на народите, в което не беше замесен в крайна сметка някой евреин? Както във всяка гнойна рана ще намериш червея или личинката му, така и във всяка мръсна история непременно ще се натъкнеш на чифутин.

        Когато се запознах с дейността на евреите в пресата, в изкуството, в литературата и в театъра, у мен неизбежно се засили отрицателното отношение към тях. Никакви добродетелни уверения не можеха да помогнат тук. Достатъчно беше да се приближиш до която и да е будка, да се запознаеш с имената на духовните бащи на всички тези отвратителни пиеси от киното и театъра, за да се настървиш срещу този господа.

        Това е чума, това е истинска духовна чума, по-лоша от черната смърт, с която плашеха народа. А в какви несметни количества се произвеждаше и разпространяваше тази отрова! Разбира се, колкото е по-малко умственото и моралното равнище на такъв фабрикант на низости, толкова по-безгранична е неговата плодовитост. Подобен субект навъжда без край такива гадости и залива с тях с целия град. Помислете и за това, колко е огромно количеството на подобни субекти. Не забравяйте, че на един Гьоте природата ни дарява винаги с по 10 хиляди такива мърльовци, а всеки един от тях разнася най-лошия вид бацили навсякъде по света.Ужасно беше да се убедиш, че природата е предопределила именно на евреите тази позорна роля.Не е ли вече достатъчно да търсиш в това "избраността" на този народ!

        Тогава започнах най-старателно да събирам имената на авторите на всички тези гадни съчинения. И колкото повече се увеличаваше колекцията ми, толкова по-лошо ставаше за евреите. Колкото и да се съпротивляваха чувствата ми, разумът беше принуден да направи непреклонни изводи. Фактът си остава факт и, въпреки че евреите съставляваха максималната стотна част от населението на тази страна, - сред авторите на посочените гадни произведения девет десети бяха евреи.

        Сега започнах от този ъгъл да се вглеждам в скъпата на мен "голяма преса".Колкото по-съсредоточено се заглеждах в нея, толкова по-рязко променях мнението си в тази област. Стилът й за мен ставаше все по-непоносим, съдържанието започна да ми се струва все по-празно и отвътре фалшиво. Под така наречената обективност започнах да откривам не честна истина, а повече елементарна измама. Авторите се оказаха... евреи.

        Сега започнах да виждам хиляди неща, които по-рано въобще не забелязвах. Сега се научих да разбирам онова, над което по-рано почти не се замислях.Сега започнах да виждам така наречената либерална форма на мислене на тази преса в съвършено друга светлина. Благородният тон във възраженията на противниците и отсъствието на отговор на нападките на последните - всичко ми се струваше нищо друго, освен подла и хитра маневра. Одобрителните театрални рецензии се отнасяха винаги само към еврейските автори. Рязката критика не се стоварваше никога на никой друг, освен на немците. Системно беше както оскърбяването на Вилхелм П, така също и специалното подчертаване на френската култура и цивилизация. Тези органи издигаха пикантността на литературната новела до степен, граничеща с неприличието. Даже в немския им език имаше нещо чуждо. Всичко това, взето заедно, трябваше дотолкова да отблъсква от всичко немско, че това можеше да се прави само съзнателно.Кой беше заинтересован от това?Беше ли само случайност?

        Така продължавах да разсъждавам по този повод. Но моят окончателен извод беше ускорен от ред други обстоятелства. Нравите и обичаите на значителна част от евреите са дотолкова безочливи, че не може да не се забележат. Улицата често дава и в това отношение достатъчно нагледни уроци. Например, отношението на евреите към проституцията и още повече към търговията с момичета може да се наблюдава във Виена по-добре, отколкото където и да е в Западна Европа, може би с изключение на някои пристанища в южна Франция. Достатъчно беше да излезеш нощем на улицата, за да се натъкнеш в някои квартали на Виена на отвратителни сцени на всяка крачка, които бяха напълно неизвестни за болшинството от немския народ до самата световна война, когато част от нашите германски войници на източния фронт имаха възможност или, по-точно казано, бяха принудени да се запознаят с такова зрелище.А след това дойде и възмущението.

        Сега вече не се стараех да избегна обсъждането на еврейския въпрос. Сега сам го търсех. Знаех, че гибелното влияние на еврейството можеше да се открие във всяка сфера на културния и художествения живот, а и още повече не един път се сблъсквах с евреи и там, където най-малко очаквах да ги срещна.

        Когато видях, че евреи са и вождове на социалдемокрацията, падна от очите ми пелената. Тогава дойде краят на периода на дългата вътрешна борба.Вече в ежедневното общуване с приятелите ми от строежа често ме поразяваше онова хамелеонство, с което те по един или друг въпрос изказваха съвършено различни мнения понякога в продължение на няколко дни или даже часове. Трудно ми беше да разбера, по какъв начин хората, които на четири очи изразяват достатъчно обмислени възгледи, изведнъж изгубват своите убеждения, веднъж оказали се в обкръжението на масите.Често изпадах в отчаяние. Понякога след няколко часа ми се струваше, че този път съм убедил някой от тях, че най-накрая ми се е удало да разчупя леда и да им докажа нелепостта на някой от възгледите. Едва успял да се порадвам на победата си, на следващия ден за мое нещастие ми се налагаше да започна отначало. Всичко беше напразно. Както люлеещото се махало се връща към своята изходна точка, така и те се връщаха към своите предишни нелепи възгледи.

        Можех да разбера, че те са недоволни от съдбата си; че я проклинат, защото тя често се отнася към тях твърде сурово; че ненавиждат работодателите, в които виждат безсърдечните виновници за тяхната съдба; че ругаят представителите на властта, които според тях са виновни за положението; че устройват демонстрации срещу повишаването на цените; че излизат на улицата с искания - всичко това можех някак си да разбера. Но съвършено непонятна ми беше тази безгранична ненавист, с която се отнасяха към собствената си народност, към величието на своя народ, ненавистта, с която позорят историята на собствената си страна и потъпкват в калта имената на великите й дейци.

        Тази борба срещу собствената страна, собственото гнездо, собственото огнище е безсмислена и непонятна. Тя направо е противоестествена.Те можеха да бъдат излекувани от този порок понякога максимум за няколко дни, за няколко седмици. Но в скоро време при среща с този, който ти се е сторил излекуван, трябваше да се убедиш, че той е останал същия и отново е във властта на противоестественото.

        Постепенно се убедих, че социалдемократическата преса в преобладаващата си част е в ръцете на евреите. Не придадох особено голямо значение на това обстоятелство, тъй като нещата седяха по същия начин и с други вестници. Налага се обаче да се отбележи едно обстоятелство: сред вестниците в ръцете на евреите, не можеше да се намери нито един наистина национален в смисъла, в който бях свикнал да го разбирам от детска възраст.

        Преодолях себе си и започнах системно да чета произведенията на марксисткия печат. Отрицателното ми отношение към тях започна безкрайно да нараства. Тогава си поставих за задача да узная по-отблизо кои са фабрикантите на тези концентрирани нелепости. Започвайки от издателя, всички до един бяха евреи. Понякога това съвсем ме обезоръжаваше. Просто не знаех на какво да се учудвам: на добре подредения език или на изкуството на лъжата.

        Постепенно започнах да ги ненавиждам.Всичко имаше добрата страна, че когато ми се изясниха истинските носители или разпространители на идеите на социалдемокрацията, любовта ми към народа започна да расте.Виждайки дяволската ловкост на измамниците, можех ли да продължа да проклинам тези обикновени немци, които ставаха жертва на измамата. Та нали аз самия само с труд се отървах от оковите, които ми поставяше лъжливата диалектика на тази раса. И сам се убедих, колко е трудно да си имаш работа с хора, на които не им струва нищо да лъжат на всяка крачка, изцяло да отричат току що казаното, само след минута да променят мнението си и т.н.

        Не, колкото повече опознавах евреина, толкова повече трябваше да прощавам на работника.Цялата тежест на вината сега прехвърлях не на редовия работник, а на онези, които не си даваха труда да го съжалят и да му дадат принадлежащото му по право, които не се опитваха да притиснат към стената лъжеца и саботьора.Опитът от ежедневието ме подбуди да се заема сега по-внимателно с източниците на марксисткото учение. Влиянието на това учение ми стана ясно, защото успехите му биеха на очи всеки ден.Последствията от тези успехи човек лесно можеше да си ги представи, стига да имаше поне малко фантазия. За мен остана неясен само въпросът дали създателите на това учение сами разбираха до какви резултати то трябваше да доведе, дали те самите виждаха неизбежните крайни последици от злите им дела или самите бяха жертва на грешката.

        Тогава приемах за възможно и едното, и другото. В първия случай задължение на всеки мислещ човек беше да влезе в лагера на това злополучно движение, за да помогне по този начин да се избегне все пак най-голямото зло; във втория случай основните виновници на тази народна болест би трябвало да бъдат изчадия на ада, понеже само в мозък на чудовище, а не на човек можеше да възникне конкретен план за създаване на такава организация, чиято дейност трябваше да доведе до краха на човешката култура, до унищожаването на света.

        В последния случай спасението беше само в борбата; борба с всички средства, които само човешкия дух, разум и воля знае, независимо от това на чия страна ще присъди съдбата окончателната победа.

        Ето какво ме наведе на мисълта, че е необходимо да се запозная по отблизко с основоположниците на това учение и по такъв начин да изуча източниците му. Целта си постигнах може би по скоро, отколкото се надявах.Започнах да изкупувам всичките за мен достъпни социалдемократически брошури и да откривам кои са авторите им. Само евреи! Започнах да се вглеждам в имената на почти всички ръководители. В повечето случаи - също синове на "избрания" народ. Когото и да вземеш от райхстага, секретари на профсъюзи, председатели на местни организации, улични агитатори - всички бяха евреи. Където и да погледнеш - същата тягостна картина. Имената на всички тези Аустерлицовци, Давидовци, Адлеровци, Еленбогеновци навеки ще останат в паметта ми.

        Едно сега ми стана съвсем ясно: партията, с редовите представители на която водих упорита борба в продължение на редица месеци, се намираше под изключителната власт на чужд народ, тъй като сега аз завинаги и безвъзвратно бях научил, че евреинът не е немец.

        Едва сега научих окончателно кой мами нашия народ. Едногодишният престой във Виена ми беше достатъчен да стигна до убеждението, че нито един работник не е толкова ограничен, за да не можеш да го разубедиш, ако пристъпиш към него с по-добро познаване на нещата и по-добро умение да му обясниш същността. Постепенно се запознах добре с учението но социалдемокрацията и вече можех да използвам това знание в отстояването на убежденията си. Почти винаги успехът беше на моя страна. Основната част от масите можеше да бъде спасена. Само с цената на дълго търпение.Но никога не можеш да отклониш евреина от възгледите му. По това време бях още достатъчно наивен и се опитвах да им доказвам цялото безумие на учението им. В малкото си обкръжение спорех с тях до пресипване, до мазоли на езика, напълно уверен, че трябва да ги убедя във вредата, която носят марксиските им безсмислици. Получаваше се противоположен резултат. Понякога ми се струваше, че колкото повече те разбираха унищожаващото действие на социалдемократическите теории при тяхното прилагане в живота, толкова по-упорито продължаваха да ги отстояват.

        Колкото повече спорех с тях, толкова повече се запознавах с диалектиката им. Отначало те считат всеки от противниците си за глупак. Когато се убеждават, че това не е така, самите те започват да се правят на глупаци. Ако това не помага, те се правят, че не разбират за какво става дума или се прехвърлят в съвършено друга материя. Или пък страстно започват да отстояват нещо, което от само себе си се разбира. И щом се съгласите с тях, те веднага го прилагат към предишния въпрос. Щом ги уловите в това, те пак се изплъзват от същността на спора и не искат дори да чуят за какво всъщност става дума. Колкото и да се опитвате да хванете този апостол, ръката ви сякаш потъва в рядка кал. Калта се изплъзва от пръстите ви и веднага по някакъв начин ви полепва по ръцете. Но ето, че на вас, макар и с труд, ви се отдава да победите така унищожително един от тези хора, че на него не му остава нищо друго освен да се съгласи с вас. Мислете, че ви се е отдало да направите поне една крачка напред. Но какво е учудването ви на следващия ден! Утре този евреин е забравил напълно, че е бил победен.

        Научих се да разбирам иврит и именно това обстоятелство ми помогна да различа теоретичното дърдорене на апостолите на учението от реалната им практика. Евреинът говори, за да скрие мислите си или поне да ги завоалира. Истинската му цел трябва да търсим не казаното или написаното, а в старателно скритото между редовете.

        За мен дойде времето на най-големия вътрешен прелом, който някога ми се е налагало да преживея. От апатичен "гражданин на света" станах фанатик на антисемитизма.

        Още само веднъж - това беше за последен път - преживях в душата си тежък момент.Когато започнах да изучавам в дълбочина ролята на еврейския народ в световната история, внезапно в мен отново блесна мисълта, че може би, по волята на съдбата, която на нас, бедните хора, остава неизвестна, е предначертана крайната победа именно за този малък народ.Може би този народ, който от памтивека живее на тази земя все пак ще я получи цялата в награда?Имаме ли обективното право де се борим за самосъхранение или то има само субективен аргумент?

        Когато окончателно се задълбочих в изучаване на марксизма и със спокойна яснота направих равносметка на дейността на еврейския народ, съдбата сама ми даде отговора си.

        Еврейското учение на марксизма отхвърля аристократичния принцип на раждане и на мястото на вечното превъзходство на силата и индивидуалността поставя числеността на масите и мъртвата им тежест. Марксизмът отрича личностната ценност у човека, оспорва значението на народността и расата и по такъв начин отнема на човечеството предпоставките за неговото съществуване и културата. Ако марксизмът станеше основа на целия свет, това би означавало край на всяка система, която си е представял до този момент човешкия ум. За обитателите на нашата планета това би означавало край на съществуването им.

        Ако с помощта на марксисткия символ би се отдало на евреина да удържи победа над народите по света, то короната му би станала венец на могилата на човечеството. Тогава планетата ни, както е било преди милиони години, би се носила в ефира, отново пуста и безлюдна.

         Вечната природа отмъщава безмилостно за нарушаването на законите й.

        Сега съм уверен, че действам напълно в духа на всемогъщия творец: борейки се за унищожението на еврейството, аз се боря за божието дело.

Моята Борба - Съдържание
 (HTML)

Моята Борба
(PDF)