No hate. No violence
Races? Only one Human race
United We Stand, Divided We Fall
Radio Islam
Know Your enemy!
No time to waste. Act now!
Tomorrow it will be too late

English

Franç.

Deutsch

عربي

Sven.

Español

Portug.

Italiano

Русск.

бълг.

Hrvat.

Češt.

Dansk

Suomi

Magyar

Neder.

Norsk

Polski

Rom.

Srpski

Slov.

Indon.

فارسی

Türkçe

日本語

汉语



Господари на словото: американо-израелският тероризъм

Израел Шамир



От книгата “Бор и маслина”

Източникът на злото

 

          Ще се разделим с живите села на Високото плато, ще се разделим с маслинените горички, в които селяните есента берат нежно-зелени плодове, ще се разделим с изворите, от които селянките черпят вода и овчарите поят овцете. Ще пресечем невидимата линия – “зелената черта” – и ще се окажем пред западния вход на Йерусалим, където в града влиза Яфския път. Наляво тръгва околовръстният път на север, на самия вход на града има бензиностанция, а зад нея - стръмно спускане в широк вади (дере). Този вади започва близо до село Ел Джиб с древната му хидросистема – долинната му част често се нарича Долина на Кедрите.

          Околностите на Йерусалим са едно от най-красивите места в цялото Плато и вади, в който се оказахме, потвърждава това мнение. Вляво от нанадолнището има просторна пещера, където са добивали камък, а пред входа й расте сенчесто дърво. Да седнем под дървото и да погледнем надолу. Ще видим очарователното селце Лифта. Неговите къщи са се приютили на стръмния склон на вади. В гънката на планината блика пълноводен извор, наричан в библейските времена Мей-Нефтоах; сребристите му струи, леещи се от красивата каменна облицовка на извора, падат в просторен водоем. Долу, зад водоема, започват полята и градините на Лифта. Тук растат огромни смокини, маслини и ябълки. Тесни пътечки водят от къща в къща. Домовете на Лифта не са разкошни, но са просторни, обемисти, изградени от здрав йерусалимски камък, някои с балкони, от които се открива прекрасна гледка към долината, където между храстите бликат извори и растат нарове.

          Приближаваме се и виждаме, че селото е опустяло. Покривите на къщите са пробити, много врати са заковани и заключени с тежки катинари. Басейнът при извора нарочно е запълнен с боклук и чистата жива вода не отива към терасите. Смокините са обрани, маслините не са изтръскани и не са окопани. Не се виждат и селяни и никой няма да ни почерпи с ментов чай. Само няколко руски бездомници зачукват черчевета и религиозни евреи от града пляскат във водосборника.

          Пред нас е лицето на Накба, страшна катастрофа, настигнала Палестина през 1948 год., катастрофа, сравнима с нашествието на Бату и Чингисхан, но още по-тежка по последиците си. Оцелелите славяни са могли отново да построят изгорените села и градове, но палестинците и до ден днешен виждат руини на родните си домове, но не могат да се доближат до тях. Лифта е едно от 450-те палестински села, унищожени от еврейската армия през 1948 год. Участта на Атлантида постигна половината Палестина. В дългата и пъстра история на страната черното петно на Накба хвърля зловеща сянка на нейното настояще и бъдеще. Нищо няма да разберем, докато не узнаем какво е станало в Лифта и сестрите й по нещастие.

          Когато туристът пътува с автобус от Тел-Авив за Йерусалим, той обръща внимание на ръждясалите бетеери край пътя. Ако екскурзоводът не избърза, най-опитният турист или кореняк (вече три години в Израел) ще грабне микрофона и ще разкаже на спътниците си, че това са видими следи от битката за пътя, когато евреите са се сражавали с армиите на седем (или девет) арабски държави, за да пробият блокадата и да достигнат до обсадения от арабите Йерусалим. Този обикновен и разбираем разказ е първото, което научават младите екскурзоводи и го преразказват с такъв плам, както по-рано са разказвали за “пътя на живота” през Ладога.

          Докато не са ни измъкнали микрофона, питаме: знаете ли каква е разликата между театралните декори и кинаджийските “дървени трупчета”? В театралните декори няма подробности, тях ще ги гледат отдалече, а в кинематографа всеки предмет, “дървеното трупче” на езика на киното, трябва да бъде истински. Разказът за т.н. “пробиване на блокадата” е театрален, а не кинаджийски. Той е предназначен за турист, който без спиране пътува между бетеерите  към Стената на Плача и към музея на катастрофата “Яд вашем”.

          Но ние с вас не бързаме. Да се вгледаме в подробностите. Сражението за пътя е завършило преди 15 май, преди оттеглянето на англичаните. Дотогава палестинските селяни сами противостояха на армиите на ционистите. Преди да се говори за блокада, първо трябва да се уточни къде е границата. “Някъде в Йерусалим” – неуверено отговарят “познавачите”. Ама не, границата, установена от ООН между евреите и палестинците, е останала далече назад, между Тел-Авив и Лида (Лод). Между границата на бъдещата еврейска държава (определена от ООН) и Йерусалим е имало 40 километра, гъсто изпъстрени с палестински села и градове. Но ционистите са искали Йерусалим и границата на ООН не ги е спряла. По кървавия си път към заветния Йерусалим те са унищожили безжалостно тези села. Така е възникнал широкият клин на Йерусалимския коридор, където се намира и осиротялата Лифта.

Ако ционистите имаха повечко сили, те биха могли да “снемат блокадата” и от Дамаск, и от Москва – нали евреи има навсякъде, а ционистите не включват в сметката гоите. Впрочем, никой не е питал и религиозните евреи от Йерусалим искат ли те да се окажат под властта на ционистите, а ако бяха ги питали, щяха да получат отрицателен отговор: и днес, в деня на независимостта на Израел, местните религиозни евреи окачват черни флагове в знак на скръб. Никой не ги е питал, тях просто са ги “освободили”, както Германия би могла да “освободи” немските колонисти  в Крим и Украйна, а по пътя да унищожи украинските села.

          Сигналът за катастрофата е бил даден на 29 ноември 1947 год., когато ООН взема решение за разделянето на Палестина. Тази мъничка страна, в която са живеели 1 365 000 палестинци и два пъти по-малко евреи (608 000), е била разделена  в съотношение 55:45 в полза на евреите. Според резолюцията на ООН, Йерусалим с околностите си  е трябвало да стане международен открит град под егидата на световната общност; Централното крайбрежие, Долините, Горна Галилея и Негев са спадали към еврейската държава, Платото, Западна Галилея, Финикийското и Филистинското крайбрежие – към палестинската държава.

          Резолюцията за разделянето видимо е била създадена от гениален счетоводител-ционист – специалист с най-висша квалификация по избягване от подоходния данък. С такъв счетоводител и Березовски щеше да бъде включен в системата за социални помощи. Вземете ножици, карта, сметало и изрязвайте, както искате – няма да успеете да я подобрите ако се следват изискванията за изтъкване на несъществуващото еврейско болшинство. Според решението на ООН, в еврейската държава имаше палестинско болшинство (498 хиляди евреи и 510 хиляди палестинци). За да не се забелязва това, ционистките автори на резолюцията “не са отчели” 127 хиляди бедуини и са получили по-добри числа: 498 хиляди евреи и 407 хиляди палестинци. Направиха анклав от Яфа с нейното 100-хилядно палестинско население. Почти всички територии с евреи, са влезли в еврейската държава (с изключение на Йерусалим и няколко откъснати изолирани селища).

          Палестинците бяха против разделянето на страната, против еврейския сепаратизъм, но не и против преселниците-евреи. Те считаха, че Палестина е една единна страна и че не трябва да се разделя. Те се сравняваха с истинската майка от легендата за съда на Соломон - която не се е съгласила да се посече детето й. Не вярваха в официалната позиция на разделяне. След десетки години - след 1967 год. - и израелците стигнаха до сходна позиция. Но, ето че има малка разлика: ако палестинците са предлагали на евреите равноправие в обща държава, то евреите създават държава на апартейда, в която палестинците нямат права, освен правото да работят за евреина и да купуват докараните от евреина стоки.

Резолюцията за разделянето беше въпиещо несправедлива към палестинците  и престъпно щедра към евреите. Да сравним Хайфа с Йерусалим. В Хайфа живеят 100 хиляди палестинци и 100 хиляди евреи, а наблизо имаше еврейски земи – ООН даде Хайфа на евреите. В Йерусалим живееха 100 хиляди евреи (главно религиозни антиционисти) и 100 хиляди палестинци (в границите на ООН), а градът бе обкръжен от палестински села – ООН реши да направи Йерусалим международен град.

          Планът на ООН беше изработен от ционистите като “най-добрия от възможните”, като оптимален резервен вариант. Но те искаха още повече. Планът беше “най-добрият от възможните” само при минимално спазване на правата на човека, а ционистите не се готвеха да спазват правата на гоите. Затова те пристъпиха към изпълнени на план “Д”. Планът “Д” предвиждаше масово изгонване на палестинците и разрушаване на селата им. При това въобще не се отчитаха границите на ООН. Обещанията на еврейските представители в ООН  - да уважават правата на коренното население – се оказаха димна завеса.

          Основните боеве за Йерусалимския път станаха в началото на април 1948 год. На самия вход на Йерусалим, срещу Лифта, туристите срещат огромния знак на Градините на Сахаров”. Той бе поставен през ранните години на перестройката, когато академик Сахаров и приближените му кръгове обективно изпълняваха еврейска социална поръчка – ликвидиране на Съветския съюз, прехвърляне на богатствата на съветския народ в джобовете на гусинци и абрамовичи и предизвикване на емиграционна вълна към Израел. По ирония на съдбата, алеята на Градините на Сахаров водят към гробището, към психиатрията и към Дейр-Ясин.

          Смъртта има много имена. За едни тя се е наричала Енгелхен, за други – Катин. За палестинците – Дейр-Ясин. В нощта на 9 срещу 10 април 1948 год. отрядите на ционистките бойци “Ецел” и “Лехи” нападат това мирно палестинско село и посичат почти до крак невъоръжените му жители. В Деир-Ясин са убити 245 палестинци, мъже, жени и деца. Командирите на бандитските формирования “Ецел” и “Лехи” Менахем Бегин и Ицхак Шамир след време стават премиер-министри на Израел.

          Помня с какво недоверие четях в Съветския съюз  разказите за Дейр-Ясин. “Съветска пропаганда” – мислех си аз и отбелязвах описанията на клането като измислица. Нужни ми бяха много години, трябваше да изчета много книги и много документи, за да разбера и приема най-сетне истината: не, Дейр-Ясин не е бил измислен от Политбюро или от Арафат.

          Подробно описание на клането в Дейр-Ясин може да се намери в няколко излезли в Израел и зад граница книги и в частност в написаната с голяма симпатия към Израел, но доста обективна книга на Доминик Лапиер и Лари Колинз “О, Йерусалим”. Авторите цитират командира на главната еврейска военна групировка на “Хагана” Давид Шалтиел, който е нарекъл Дейр-Ясин “мирно и дружелюбно (към евреите) село”. Дружелюбието не им е помогнало. След кратък бой бойците са завзели селото и са събрали жителите. Колинз и Лапиер пишат: “Младоженците заедно с 33 съседи са били сред първите жертви. Построили са ги до стената и са ги разстреляли... 12-годишната Фахими Зедан, една от оцелелите,  е разказвала: “Евреите поставиха цялото ни семейство до стената  и започнаха да ни разстрелват. Бях ранена в хълбока, но болшинството от нас, децата, се спасиха, защото се криехме зад гърбовете на родителите ни. Куршумите попаднаха в главата на четиригодишната ми сестра, в бузата на осемгодишната ми сестра Сами, в гърдите на седемгодишния ми брат Мохамед. Но всички други бяха убити”. Хелим Ел заяви, че е видяла как “човек вкара куршум в шията на сестра ми Салхие, която беше деветмесечна. След това той разпори корема й с нож”... нападащите убиваха, грабеха, насилваха. Късаха ушите, за да свалят по-лесно обеците”

          Представителят на Международния Червен Кръст, швейцарецът Жак де Рение, пристига пръв  на мястото на клането. Той записва в дневника си: “Видях хора, нахлуващи в къщите, те бяха с пушки, автомати и дълги арабски ятагани. Изглеждаха полуумни. Видях красиво момиче с окървавен кинжал в ръцете. Чувах викове. “Ще прочистим огнищата на съпротива” – подхвърли приятелят ми, немски евреин. Спомних си есесовците в Атина. За мой ужас видях млада жена да забива нож в старец и старица, появили се на прага на колибата си... Навсякъде лежаха трупове. Те “прочистваха” с пушки и гранати, а завършваха работата с ножове, това се виждаше от всички... Намерих труп на жена, бременна в осмия месец, убита с изстрел в упор - в корема.”

          Спешно извиканият заместник-командир на “Хагана” Ешурун Шиф писа: “Терористите от “Ецел” и “Лехи” предпочитаха да убиват всичко живо”. Той е видял как телата на убитите са били отнесени в каменоломната, залети с бензин и подпалени. Елиягу Ариели, пристигнал в Дейр-Ясин с отряда “Гадни” на еврейските пионери, е съобщил: “Убитите, с малки изключения, са старци, жени и деца... никой не е загинал с оръжие в ръце”. Британската полиция – до изтеглянето на англичаните е оставал повече от месец – провежда разследване на клането и установява: “Няма съмнение, че нападащите евреи са извършили зверства  от сексуален характер... ученичките са изнасилени, а след това заклани... бебетата са убити... меката част на ушите на жените е откъсната, за да се вземат обеците”.

          Бойците са щели да убият всички - в Дейр-Ясин са живели над 700 души - но жителите на близкото еврейско селище Кфар-Шаул се намесват и прекратяват клането. Бойците натоварват на камион още няколко десетки палестинци, разкарват ги триумфално  из еврейските квартали и ги разстрелват.

          Не търсете този цитат в руския съкратен превод на книгата “О, Йерусалим” на издателството Алия. Това издателство се надзирава от специалното, насочено срещу Русия, разузнаване “Натив”, а в онези години начело на “Натив” е стоял доктор Лапидот, убиец от Дейр-Ясин. Назначава го бившият командир на “Ецел” Менахем Бегин, доживял дните си в дом с изглед към Дейр-Ясин.

          Бегин се гордееше с клането и с резултатите от него: то е помогнало “да се очисти страната от араби”. “Поздравявам ви със забележителната победа – писа той на убийците – вие сте творци на историята на Израел”. Официалното еврейско ръководство в началото заяви, че клането е дело на самите араби. Но клането в Дейр-Ясин прогърмя по целия свят, защото стана до самия Йерусалим, в присъствието на международни наблюдатели и на английските власти. Хитрата лисица Давид бен Гурион, авторитарен глава на евреите в Палестина, а впоследствие премиер-министър на Израел, съумя да минимизира щетите. Той се извини пред емира на Йордания Абдала: “Тази кървава касапница, чернеща името на всеки честен евреин, е извършена от гнусни разколници и терористи” – заяви той, без да мигне. И до ден днешен с това заявление се гордеят ционистите-хуманисти, особено в чужбина.

          - Това е ужасна и страшна история – ми каза един евреин-хуманист, когато му показах развалините на Дейр-Ясин. – Но Бен Гурион осъди терористите  и те бяха наказани.

          - Да - отговорих аз, – те понесоха добре заслужени “наказания”: заеха висши държавни постове.

          Бен Гурион не разказа, че “разколниците и терористите” са действали с пълното одобрение на общото еврейско военно ръководство. Техниката “good cop – bad cop” (“добър следовател – лош следовател”) се прилага не само в следствените изолатори. Всъщност всички ционистки военни групировки убиваха мирни жители и клането в Деир-Ясин не бе първото, нито последното. Два месеца преди това, на 14 февруари, бойците от друго подразделение , “Палмах”, нападнаха село Саса в Горна Галилея и подпалиха 60 къщи с мирни жители.

          (Взривяването на жилищни домове заедно с жителите е любим похват на израелската армия. Спомних си за това, когато взривяването на жилищни домове в Москва предизвика Чеченската война и спомогна за сближаването на Израел и администрацията на Пугин. Пет години след Саса и 46 преди взривовете в Москва, на 14 октомври 1953 год., израелската армия атакува палестинското село Кибие и взриви десетки домове. Загинаха 66 мирни жители, жени и деца. И тук Бен Гурион прехвърли отговорността на “несдържани бивши затворници в нацистките концлагери, извършили този ужасен акт по собствена инициатива”. Убиецът от Кибие Ариел Шарон след време стана палач и на Сабра и Шатила)

          В южната част на Платото, в село Даумие, на 28 октомври 1948 год. десетки селяни бяха убити, а телата им хвърлени във водосборника. Юли Хар Шефисе - която се зае с разследване на тази потулена навремето си история - успя да открие в яма скелетите на убитите, в това число и детски скелети1. Селяните на Даумие са били убити  от войниците на 89-и батальон под командуването на едноокия Моше Даян, любимец на руското еврейство, и Ицхак Саде, т.е. не от “разколници и терористи”, а от основна “правителствена” ционистка военна групировка. Властите скриха клането, изтриха селото от лицето на земята с динамит и булдозери, а на негово място построиха еврейското селище Амация. Аба Ебан, многогодишният министър на външните работи на Израел, от трибуната на ООН  отрече самия факт на съществуването на такова село.

          Масово клане на мирни жители се извършва и в селата Илбун, Сафсаф, Джиш и други. “Евреите извършват нацистки зверства и това не ми позволява да спя спокойно. Това трябва да се скрие от външния свят, но да се разследва” – заявява министърът Аарон Зицлинг на заседание на правителството  на 27 юни 1948 год. Беше проведено разследване (от прокурора Яаков Шимшон Шапир) – резултатите от него не са обявени и до днес2.

          Съвсем неотдавна3 вестник “Маарив” публикува разследване на Теодор Кац, член на кибуца Магал, за клането в село Тантура. На 22 май 1948 год. дивизията “Александрони” влиза в селото. Селяните се разбягват по къщите и се заключват. Войниците минават по домовете - някъде убиват жителите направо на място, а останалите мъже събират на гробището на Тантура и ги заставят да копаят гробовете си, след което ги разстрелват на групи от по десет човека. Момичетата отмъкват в храстите; близките им, опитващи се да се застъпят, застрелват на място. Грабят украшенията от жените и ги пускат в село Фурейдис, където много от тях живеят и до днес.

          Село Тантура се намира на брега на морето, срещу еврейското градче Зихрон Яаков. То се е славело със своите дини, жителите са ловели риба, работели са във фабриката за производство на бутилки за винозавода в Зихрон. Фабриката е оцеляла и до днес, около нея екскурзоводите разказват на туристите не за унищоженото село, а за барон Ротшилд и еврейските винопроизводители в Зихрон. Впрочем, да ги споменем с добра дума – именно жителите на Зихрон спират клането в Тантура (и в съседното Фурейдис), затова много жители се спасяват, за да продължат живота си в лагерите за бежанци или в оцелелите села.

          Клане се е извършва и в превзетите от евреите градове. На 11 юли 1948 бригадата “Ифтах” влиза в Лида (Лод), многохиляден град с християнско и ислямско население. Някои жители успяват да избягат, но остават около 30 хиляди души. Евреите се нахвърлят на града и убиват 250 души, като при това загубват само двама бойци. Това се нарича “битката за Лод”  или “потушаване на метежа в Лод”. След това подгонват оцелелите към Рамала. Жителите на Лида прогонва бъдещият израелски премиер-министър Ицхак Рабин.

          Не единственият, не първият и не последният Дейр-Ясин стана символ на Накба – страшната катастрофа на палестинския народ. Отричането на Накба стана първа работа на ционистите, както отричането на холокоста  е дълг на старите нацисти. Не изминава и година от клането и извиненията, когато в пустеещите домове започват да се заселват нови имигранти. Мартин Бубер, образцов ционист-хуманист на своето време,  автор на “Хасидски разкази”, написа отворено писмо до Бен Гурион: “Изклани са стотици невинни хора, жени и деца. Това е черно петно върху съвестта на еврейския народ. Не закачайте тези къщи и земя”. Бен Гурион не отговори. Сред гостите на новото селище на имигрантите  в Дейр-Ясин бяха министри, главни равини, кметът на Йерусалим, свиреше ученически оркестър...

          Над Дейр-Ясин няма паметник, както би могъл да възкликне Евтушенко - но, ако тогава го беше направил, мисля, че нямаше да види пътувания до Англия и Америка – а сще по-малко световна слава. Не са равни живите преди смъртта си, не са равни и мъртвите. Не е трудно да се видят останките от Дейр-Ясин – повървете покрай Градините на Сахаров, покрай гробището и ще видите обширна територия, обкръжена с ограда. Това е психиатрическата лечебница от отворен тип “Кфар Шаул”, тя е Дейр-Ясин. На територията са се запазили домовете на селяните. Отвреме-навреме оцелелите жители и техните потомци идват да почетат паметта на загиналите, те мечтаят да издигнат паметник на жертвите и да се върнат по родните си домове.

          Дейр-Ясин може да се види и по по-прост начин. Когато следващия път посетите мемориала на холокоста “Яд вашем” и преминете по тъмния коридор на детския павилион, излизайки на божия свят, повдигнете очи: далечният хълм срещу вас е Дейр-Ясин. Но прочувствени гласове няма да ви прочетат в тъмнината имената на закланите деца на Дейр-Ясин, международни комисии няма да поискат компенсации за оцелелите, тяхната собственост няма да бъде върната на собствениците. Има защо мъдреците на Талмуда да твърдят, че само у евреите има душа, а гоите нямат ни душа, ни право на собственост, ни семейни връзки.

          Лифта и Дейр-Ясин имат 450 сестри. С тях се сблъскваме навсякъде и на първо място в Йерусалимския коридор. Няма нищо по-красиво и тъжно от руините на палестинските села. Те винаги са построени на чудесни места и разрушаването им придава особена не тукашна красота.

          Ето тъжната и прекрасна руина, малкото планинско село Сатаф. То се намира на стръмния склон на дълбокия вади Сорек. Оранжевият указател за Сатаф стои на разклона Цова-Кастел-Ен Карем, а оттук новият хубав път се спуска на серпентини право до руините на селото. То се е запазило добре - сякаш върху него са хвърлили неутронна бомба: всичко е цяло, само хора няма.

          В Сатаф има два красиви извора, лесно е да се отиде дотам и да се разбере как планинското село се е осигурявало с вода. Първият извор има голям водосборник и към дъното му водят стъпала. Канавки поемат водата от водосборника и я отправят надолу към насажденията. Децата могат лесно да се промъкнат в пещерата на извора, а за родителите им е по-просто да минат през пролома. Да се пълзи по тунелите на извора през лятото е наслаждение. В тях е прохладно, бълбука вода, може и да се изкъпете. Интересно е да се премине през карстовия път на подземната река или да се спуснеш по водата до шахтата. Не е необходимо да си цирков артист или спелеолог, обикновено тези преходи са лесни. Тунелите са прелестни, добре изработени, грижливо поддържани и се разбира колко труд и грижи са положили жителите на планината, за да се сдобият със скъпоценната вода.

          Първият извор на Сатаф Ен ел-Бадад - направо при входа на селото - може да ви научи на всичко, което трябва да се знае за изворите. От скалите е изтичала вода, а селяните са изрязали тунел в търсене на главни поток. По глухите задънени отклонения  на тунела може да се разбере, че търсенето не е било лесно, че проходчиците няколко пъти са сгрешили, губели са посоката на струята и са се връщали, опитвайки отново. Накрая им се удава да напипат подземната пещера, образувана от карстовия процес – камъкът на Юдейските планини е мек, това не е северният гранит и водата лесно го разяжда, образувайки подземни кухини, реки и пещери. В пещерата е възникнал естествен колектор на вода. След това в намерената пещера са изкопали вертикален кладенец, а по основния изход водата е продължавала да тече чрез преливане във водосборника.

          Вторият извор Ен аш-Шаркие (източният) - от другата страна на селото - изтича от голяма и стръмно издигаща се нагоре пещера  и образува езерце, през лятото покриващо се със зелена тиня. Селяните на Сатаф, разбира се, са отвеждали водата към своите насаждения. И до втория извор може да се влезе лесно с фенер в ръка по леко изкачващия се проход. В края на прохода, където той като че ли свършва, трябва да се приповдигнете и ще се окажете в просторна пещера, където през лятото е много приятно.

          Сатаф стана национален парк в чест на неутронната бомба: на терасите расте грозде, както и преди 1948 год., канавките са ремонтирани, изворът не е запълнен с боклук. Пред него още не се е появило натъпкано със слама чучело на палестинец.

          Къщите на Сатаф са полуразрушени, но някои още се държат. Еврейската агенция се опитва да засели в Сатаф еврейски имигранти от страните на Изтока, но те не се задържат – предпочели са да избягат в лагерите за приемане на емигранти, предци на керванните градове от 90-те години. Източните евреи не желаят да живеят в домовете на палестинците. След това предават селото на армията и го превръщат в зона за учения на жандармите от “славната 101-а част” - палачите на Кабие с командир Ариел Шарон.

          Недалече от Сатаф се намира изворът Ен Джоз, обкръжен от орехови и бадемови дървета: в подножието на планината, на чийто връх е оформен национален парк, струи мъничък райски извор. Към него води междуселищен път, започващ срещу кибуца Цова. Преди 1948 год.това е било населено ъгълче с подредени тераси, акведукти и плодни дървета, но сега от къщите няма и следа. В последно време го почистват грижливо и го преименуват Ен-Таясим, извор на летците. Там расте и лимон и затова го наричат още и Ен-Лимун.

Най-сладкият извор Ен-Танур изтича като ручей по тясна долина покрай руините на село Алар. Бих искал да се родя тъкмо тук, до това ручейче, където расте огромна смокиня, ронеща зрелите си плодове във водата му – но тогава щях да се окажа в лагера за бежанци Дахейше и сега щях само да идвам да погледам руините на родния дом, така плавно преминаващи в руините на кръстоносците. Земите на тази малка долина, където живееха и се изхранваха неколкостотин палестински селяни, получи съседното еврейско село, където живеят 60 марокански семейства1. Те даже не ги обработват – само малка част от тях е заета с насаждения от плодни дървета. Плодовете обират бежанците от Дахейше. Овчарите от Хевронските планини пасат овцете на заселниците. В последно време все по-често се мяркат тайландци и китайци, внесени вместо палестинците.

          Друго разрушено село се намира до турската ж.п. линия, свързваща Яфа с Йерусалим, предшествуваща хиджаското трасе  към Медина. Това е Дейр еш-Шейх, малко село, в центъра на което са руините на древен манастир, в течение на времето превърнат във вали[4] и център на поклонничество за селяните от околността. Сега вали е занемарен и стените му са вандализирани  с графитите на израелските ученици. Това е един от най-големите вали на Платото и куполите му се виждат отдалече.

          От Дейр еш-Шейх нагоре тръгва вади, пълно със следи от загинал живот – до 1948 год. тук изворите Ен-Кталаб са въртели воденичните камъни на мелници. До извора расте червен кталаб[5], но по-малък от кталаба при Ен-Кини. Над него се намира старинният строеж при изворите Ен-Гнора, превърнати в резерват. Това е красиво посещавано място, където добре са се запазили следи от палестинската иригация, с водосборниците, каналите, тунела към извора, вертикалната шахта и други познати елементи.

Премахнати са само хората, създали и поддържали това място.

          В края на Йерусалим, срещу еврейското село Ора, където по-рано е било селото ел-Джура, надолу в дълбокия вади, слизащ към вади ел-Вард, избликват три извора, от които най-красив е горният, а най-голям – долният Ен-ел Балад, “селският извор” на Валаджи. Жителите на Валаджи са “избягали” само на неколкостотин метра, от другата страна на железопътната линия - “зелена черта” - и построяват селото отново. Не им дават да пасат добитъка около изворите на селото си и мястото е останало пусто и разорено. Около най-горния от трите извора селището Ора е насадило плодни дървета. За дърветата се грижат същите тези жители на Валаджи, но не като собственици, а като наемни работници на новите стопани. Бежанци работят във всички еврейски селища на тази част от коридора – по пътя те минават край руините на селата си и показват на пътниците къде е било училището, къде джамията и къде гробището.

          Но с това бедите на Валаджи не се свършват. През 1967 год. “нова Валаджи” се оказва в чертите на града, но жителите й не получават права и гражданство. Кметството на Йерусалим разбира, че новата Валаджи се намира в чертите на града едва през 2000 год. Тъй като там не е прокаран път, а градските власти не ходят пеша, в това село никога не са идвали общинските служби. Да се дойде с кола в нова Валаджи може само през селата Хусан и ел-Хадр, а те не само че не са в града, но не са и в автономията. Узнал, че Валаджи е част от града, кметът Ехуд Олмерт решава да я усвои.

          Не, той не реши да върне на  хората от нова Валаджи, жители на Йерусалим, старите им домове, но в замяна на това изпрати булдозери и разруши няколко нови къщи. Причината – “незаконно строителство”. Това ми напомни забележката на капитан Врунгел: щом исландците хвърлят мрежите, те се напълват с исландска херинга, а холандците, колкото и да се стараят, винаги улавят холандска. Така е и у нас. Щом евреите построят къща, веднага се вижда, че тя е законна. А палестинците, където и да построят къща, тя винаги е незаконна и винаги над нея надвисва дамоклевият нож на израелския булдозер.

          Нещата не спряха дотук. Изясни се, че в далечното минало преди 1948 год. част от земите на нова Валаджи били еврейски. Кметът веднага решава да ги конфискува и върху тях да построи еврейски жилищен район. Ако се приеме, че 1948 година не отменя правото на собственост, следва жителите да получат обратно собствените си земи. Но израелската логика не е такава. Според нея древната еврейска собственост е завинаги еврейска, а стародавната собственост на гоите  е само древна история.

          В същия този район, около Кирият менахем, блика изворът Ен-Лаван, образуващ истински оазис на голия склон. И по-рано той захранваше селяните. Към него отива междуселищен път, спускащ се във вади, без да достигне до Ора.

          Много красив извор отбелязва мястото на древното село Кабу, недалече от селището Мево Бейтар. Той блика в тесен вади, над извора има къща, а тунел отвежда водата във водоема. Но обикновено, за да се добереш до неговата ледена вода, се налага да се спуснеш по вертикалната шахта на дъното, където тя образува езерце. Само през пълноводни години водата прелива навън. Наблизо са насажденията, прекрасно запазили се тераси – изглежда, като че ли селяните от Кабу едва вчера  са напуснали земите си. От другата страна на Мево Бейтар са руините на село Кафр Сум. Изворите му не пресъхват и през лятото. Наоколо има изоставени плодни градини. Един от изворите е покрит с бетон, откакто еврейските заселници замислят да използуват водите му. Сега той е изоставен.

Срещу селището Нес Харим има голям извор и край него се намират руините на селото Бет Араб, малко напомнящи Субу – тук някога е имало замък на кръстоносците. Изворът Бет Атаба е голям, пълноводен, с най-дълъг тунел и водопровод с каменна облицовка - и няколко украсяващи го къщи. Наред с него са руините на селото Сифла с неговия извор-пещера, в която може да се допълзи, макар и трудно. През лятото водата не се излива от пещерата, скрита между огромни скали.

          В долината Ела, където пасат биковете на еврейското село  Нетив-35, могат да се видят внушителните руини на палестинското село Бейт Натаб с неговите кладенци, къщи  и насаждения. През пролетта плътни килими от цветя покриват терасите, където са били къщите на село Акор.

          И така, навсякъде в Коридора на мястото на всяко еврейско селище е имало палестински села, при това те са изхранвали къде-къде повече хора, отколкото днес. Само в Бейт Атаб е имало повече хора, отколкото във всички сегашни  еврейски селища в района. Тук, във всяко от тези места, може да се види истинската трагедия на Палестина, трагедията на необработваната земя, трагедията на изгонените селяни.

 

 

От книгата “Писма от Москва – без цензура”

(1989-1993)

Вие бяхте на страната на ангелите

 

          Да се изгарят вчерашните кумири и да се молим на главнята на вчерашните пожари видимо е записано още при раждането на Русия. Този юношески радикализъм е разбираем. На мен, бившия емигрант, е познат. Често ние – руските колонисти в Израел, Франция, Америка – срещаме закваската си, пресни емигранти от страната на победилия социализъм и вече сме свикнали с техния радикализъм. Колкото по-пресен е емигрантът, толкова повече обича Рейган и Тачер, мрази социализма и се прекланя пред Пиночет; любимецът на “Литературная газета” Наум Коржавин, например, призовава да се изселят негрите от Ню Йорк в Африка, а арабите от Израел – в Арабия, за всичко обвинява “левите” и т.н. С годините емигрантът се шлифова и малко снижава равнището на нетърпимост, т.е. от подкрепа за Ку Клукс Клан стига до републиканците.

          Сега поникна “вътрешната емиграция” на съветската интелигенция – те не са емигрирали, но по възгледи не се отличават от емигрантите. Преди 20 години Есенин-Волпин, писател и постоянен посетител на психушките, описа това. Попитаха го защо всички антисъветчици са шизофреници, а той отговори: “Антисъветчици са всички, а са шизофреници онези, които признават това”. Сега можеш да заявиш “антисъветските” си възгледи и се оказа, че наистина всички са “антисъветчици”. И не в тривиалния смисъл – тоест, против диктатурата на партийния апарат и номенклатурата - а в доста по-дълбок – става дума за антисоциализъм. Позоваването на Швеция и западната социал-демокрация възприемам като лицемерие – все още съветският читател “не е готов” за пряко възхваляване на Америка на Рейган, Буш и Милтон Фридман, затова го “обезмозъчават на етапи”.

          Тоталната ревизия засегна почти единствената чисто положителна сфера на съветската външна политика – взаимоотношенията на СССР със страните от “Третия свят”. В съветския печат все по-често се раздават гласове за съкращаване на помощта за тези страни и за национално-освободителните движения. С тревога мисля за недалечното бъдеще, когато ще изчезне и последната сянка на съветската противотежест и “Третият свят” ще бъде предаден в суровите лапи на Световния Шериф. Нахлуването в Панама беше първата лястовичка на новата епоха – Свят без Русия. Преди няколко години “ужасното дете” на литературното задграничие Едуард Лимонов написа шеговит разказ, неотдавна отпечатан и в Москва: какво ще стане, ако Русия изчезне от лицето на земята. “Една от първите последици” - пише той – “ще бъде нахлуване на САЩ в Мексико.” Той сгреши само в назоваването на латиноамериканската страна.

          Почти никой не се съмняваше, че Съветският съюз е бил предупреден за подготвящото се нахлуване и окупиране на Панама, но това вече не е толкова важно – външнополитическият активизъм не е на мода в днешна Москва. Несъмнено, при сегашното положение на нещата кубинската “ракетна криза” щеше да завърши с нахлуване в Куба, виетнамската война – с покоряването на Северен Виетнам, съдбата на Панама щеше да се стовари и върху Никарагуа, а Намибия и сега щеше да е колония на Южна Африка.

          Дори в най-мрачните т.н. “застойни” години Съветският съюз, макар и не напълно, удържаше ръката на Америка, ограничаваше имперските й претенции. Да се постараем да спазваме пропорциите. Съветският съюз нямаше достатъчно мощ, за да отрази Америка и съюзниците й. Русия не можа да попречи на Англия да води война на унищожение в следвоенни Гърция, Малая, Оман, не можа да защити Либия от американските, а Сирия и Ливан от израелските бомбардировки. Даже когато външната политика на Съветския съюз беше активна, тя не можа да попречи на Америка практически да изтрие от лицето на земята Северна Корея: в края на корейската война американските летци често се завръщаха в базите, без да открият нито една възможна мишена за бомбите си. СССР не можа да защити Северен Виетнам от налетите. Този списък може да се продължи.

          Отношенията между двете свръхдържави никога не са били “като между равни”: Русия не е посягала на глобалния авторитет на Световния Шериф и може би това е по-добре – иначе Третата световна война нямаше да е “студена”. Съветска Русия не се опита да бомбардира Чили на Пиночет, както Америка бомбардираше Виетнам, или да блокира Турция, както американците блокираха Куба. Светският съюз винаги е имал малко пари за подкупи и къде-къде по-малка увереност в правото си да управлява света. 

          Въпреки липсата на симетрия обаче, тя беше символ на избора, надежда на страните от “Третия свят” за спасяване от имперската мощ на Щатите. Да си спомним за блестящата победа на кубинско-съветското оръжие над редовните танкови съединения на ЮАР в Южна Ангола. Това беше наистина съдбоносна победа – след нея южноафриканците се съгласиха да се изтеглят от Намибия, след нея започна процесът на реформи в ЮАР, дойде на власт де Клерк, излезе на свобода Мандела. Ако не беше мъжеството на кубинските войници (нека помнят за това днешните икономисти, сравняващи цената на кубинската захар и тюменския нефт в американски долари) и ако не бе самоотвержеността на съветските хора, в Претория, както и преди, щеше да управлява Пит Бота, а може би и някой по-лош – едва поражението застави южноафриканците да се вслушат в доводите на разума.

          Още един пример. Да си спомним Войната на Съдния ден или арабо-израелската война от 1973 год. Ако не беше забележителното съветско индивидуално пехотно противотанково и зенитно оръжие и средствата за форсиране на водни прегради, на армиите на Садат не би се удало да пробият линията Бар Лева и да излязат в Синай. А нали едва ограничената победа на египтяните можа да доведе до мирни преговори между Израел и Египет. Малко преди войната тогавашният министър на отбраната Моше Даян хвърли крилатото изреченийце: “По-добре Шарм-ел-Шейх без мир, отколкото мир без Шарм-ел-Шейх”. Израел отклоняваше всички предложения на Египет за мирно регулиране, докато мощният удар на съветското оръжие в арабски ръце не изкара израелската обществена психика от състояние на самоуспокоение и не я доведе на масата за преговори. Авторът на тези редове в онези дни неведнъж се оказваше на “получаващия край” на съветските “катюши”, което му помогна да разбере, че е по-добре мир без Шарм-ел-Шейх.

          Какви са целите на Америка в нещастния (въпреки пълната победа на пазара над плана) “трети свят”? Бащата на структурната лингвистика, професорът от Масачузетския технологически институт Ноам Чомски, ляв радикал, обявяващ се против нахлуването в Чехословакия и Салвадор, Афганистан и Виетнам, охарактеризира американската външна политика в “Третия свят” по следния начин: “Когато Франклин Д. Рузвелт провъзгласи четирите Свободи, заради които САЩ и съюзниците им се борят с фашизма (свобода на словото, свобода на съвестта, свобода от мизерия и свобода от страха), той забрави да упомене Петата свобода, която грубо, но доста точно може да се определи  като свобода (за САЩ) да грабят, експлоатират и господствуват. Когато Четирите Свободи не се съгласуват с петата, лесно ги жертвуват в името на Петата”.

          Латинска Америка практически досега не е познала нито демокрация, нито благоденствие. Корпорациите на САЩ я обираха до пълна бедност, а армията на Щатите гарантираше Петата Свобода чрез многобройни интервенции или чрез куклите си на конци си – Батиста, Трухильо, Сомоса, Пиночет. Когато Куба, а впоследствие и Никарагуа, се опитаха да проведат социални реформи, да подобрят здравеопазването и да разделят между селяните имотите, заграбени от едрите земевладелци, Съединените щати обявиха на тези страни тотална война. Според Ноам Чомски, целта на войната е да се докарат на власт правителства, подкрепящи Петата свобода (целта е постигната в Никарагуа), в най-лошия случай – да се провали програмата за реформи, да се превърне “бунтуващата се” страна в руини, в плашило, в нагледен пример за онези, които замислят да въстанат срещу могъществото на янките (тази цел е постигната във Виетнам).

          Макар и в своята сфера на влияние сталинско-брежневският СССР да се държеше на вид по империалистически (Чехословакия и Афганистан), извън границите си, особено в “Третия свят”, но също и в Европа, той беше защита на слабите, щит на унижените и оскърбените. Основният похват на пропагандата на ЦРУ в онова време се свеждаше до следното: позовавайки се на вътрешния съветски империализъм, да се очерня благородната външна роля на СССР. Западната левица е свикнала с това преиначаване и знае как да му отговори. Но сега гледната точка на ЦРУ придобива популярност сред кръговете на съветската интелигенция. Пример за ЦеРеУшна журналистика са репортажите на кореспондента на “Комсомолска правда” Теплюк от Манагуа. Ето как Теплюк съобщава за сандинистка стачка: “Правителството заявява на сандинистите: вие не можахте да се справите с икономическите проблеми, сега не ни пречете.” Тук всяка дума е гнусотия. Може да се помисли, че не са пречели на сандинистите, че свръхдържавата САЩ не е обявявала война на тази мъничка страна, че не са минирали пристанищата й,  че Международният съд в Хага не е признал за агресор САЩ, че разрухата не е резултат от блокадата, агресията и нападенията на “контрите”. Такава фраза: “на вас не ви пречиха, сега вие не пречете” по отношение на Никарагуа не би посмял да напише нито един порядъчен американски журналист, освен някой “нов десен” като Норман Подгорец.

          След това Теплюк се нахвърля върху идеята за стачка, като районен партиен бос от миналогодишното Кемерово. Т.е. не му стига, че сандинистите загубиха властта в резултат на избори под дулата на оръдията на САЩ – той иска хората въобще да не  гласуват. В представата му  за демокрация се вписват само проамериканските сили.

          Резултатът от изборите в Никарагуа е разбираем: народът на тази страна имаше избора между вечната война с Америка (а значи, разруха, бедност, несправедливост) и капитулацията, т.е. шанса да похапне и да си отдъхне. Никарагуанците не могат да бъдат винени, особено сега, когато с нарастването на ЦеРеУшните гласове в Русия пред очите ни изчезва единствената в света защита от агресивността на САЩ.

          С мъка и без оптимизъм мисля за бъдещето на палестинския народ. От много години Израел води тотална война срещу него. САЩ ежегодно харчи милиарди долари за войната с палестинците, а Съветският съюз никога, дори в най-добрите си години, не е могъл да противостои на тази лавина от пари и оръжия. Все пак СССР, макар и недостатъчно, се е застъпвал за тях. Сега положението изглежда безнадеждно – потокът от съветски евреи идващ там, скоро ще докара палестинците до положението на американските индианци или аборигените на Тасмания. В СССР не се чува нито едни глас на морално осъждане на емигрантите-окупатори, ограбващи и присвояващи чужда родина, няма и гласове в подкрепа на палестинците. Вместо това “Огоньок” продължава да отпечатва статии за “приближаващите погроми (в Русия)” и за красотата на еврейските села.

          И така, каквато и да е била вътрешната политика на СССР през изминалите години, във външната политика вие, съветските хора, бяхте, както казват американците, “на страната на ангелите”. Западът не е само Джордж Буш, Оливер Норткот и Маргарет Тачер, той също е и социал-демократите на Европа, радикалите на Америка и освободителните движения на “Третия свят”. Наистина трагично е, че съветското обществено мнение изпада от една крайност в друга, от слепия антиамериканизъм към най-неоконсервативната линия на САЩ.

          Сега е прието да се казва, че помощта за “Третия свят” не е по джоба на Русия. Може би е така. Но къде е съчувствието? Иска ми се сърцата на съветските хора да останат отворени за него – в това отношение няма нужда от промяна.

 

 

От Сталинград до Багдад

 

Най-страшната картина от началото на иракската война вече се появи на екраните: не на жертвите, не на нападенията, не, а на ликуващата тълпа от американски вложители в нюйоркската борса. Това беше радостта на докопалите се до жива кръв. За тях всяка капка арабска кръв се превръщаше в долари. Индексът Доу Джонс, заместващ жизнения тонус на хората без късмет, удари върха. Акциите и доларът тръгнаха нагоре, а с тях – и дълговете на “Третия свят” и Съветския съюз. Падаха цените на нефта – арабския и съветския. Растяха цените на американското оръжие, показало силата си върху жителите на Багдад. Падаха цените на съветското оръжие, което след поражението на Ирак може да се продаде само на Ландсбергис[6].

          Иракската война2 е трагедия. Трагедия за иракчаните, от които видимо ще оцелеят малцина, заради което на Джордж Баш е запазено място в Ада заедно с други видни душегубци. Това е трагедия за Близкия Изток и “Третия свят”, превръщащи се за още 10-20 години в американ о-израелска колония. Това е трагедия и за честните американци, виждащи как техният народ се превръща в нация от вампири. Но за Съветския съюз това е тройна трагедия: иракската война сложи край на съществуването на СССР като велика сила, отряза възможността за възвръщането му, постави го в килват ера на американската политика и, както показаха събитията в Литва, изолира го като никога досега – той остана самотен, лишен от приятели и съюзници. Новите му “приятели” ще останат с него, докато изпълнява заповедите на Вашингтон.

          Битката за Кувейт е пролог на Третата световна война. Сега над Багдад се сипят бомби, приготвени за Москва. За този ден мечтаеше Роналд Рейган, когато той като “проба на гласа” обяви във вашингтонската студия: “След половин час ще започнем бомбардировката на Москва!”. Измина не половин час, а седем години и вместо над                                                                                                                                                                                 Москва на приемника му Буш се падна да хвърля бомби по Багдад.

          Светът е сцена, хората са актьори, а значи, в света се спазват законите на сцената. Всичко е според Чехов: пушката, висяща на стената в първо действие, стреля в последното. Том Кланси, американският Юлиан Семенов, любимият автор на Рейган и ЦРУ, в един от романите си описва Третата световна война. Ходът й удивително прилича на ставащото в Ирак днес: новата техника, авиацията, решава всичко, самолетите “Стелтс” - налетите на В-52 - раздор в лагера на противника, а накрая – покоряване на врага.  

          Бедата е в това, че сега не можеш да спреш Америка. След поредния Вилнюс или Рига ще се появи ултиматум към СССР: да си отива или... Съветското оръжие загуби потенциала си за задържане в светлината на иракската война и рано или късно Съветският съюз неизбежно ще стане лесно отстранимо препятствие по пътя на Америка към световно господство. Да си спомним, че Хитлер също имаше сериозни причини за нападението срещу Русия: той освобождаваше не Кувейт, а Прибалтика и Украйна от злите болшевики, той защитаваше Европа и свободния пазар. След нападението на Финландия СССР беше изключен от Лигата на нациите. Няма съмнение, че ако фюрерът не беше атакувал Франция и Англия, а беше се ограничил с Русия, той щеше да получи дори мандат от тогавашната ООН – Лигата на нациите. И все пак, спомняйки си за Сталинград, ние знаем на чия страна е нашето сърце.

          Няма кой да бъде обвинен – Съветският съюз сам се докара до загуба на съюзници -на доходи - на репутация. Ако на 29 ноември 1990 год. ръката на съветския представител в ООН не се беше вдигнала в полза на злощастната военна резолюция, нямаше да има война: САЩ нямаше да посмеят и арабският свят щеше да види в Русия и занапред защитник и спасител – щяха да останат живи непреброените стотици хиляди иракчани.

          29 ноември е нещастен ден за Близкия Изток. През този ден два пъти САЩ и Москва сключваха съюз против жизнените интереси на нашия регион (Така магията на числата, кръстосването на планетите потвърдиха връзката между съдбите на палестинския и кувейтския конфликти - връзка, отбелязвана сега и от свръхдържавите). Решението за разделянето на Палестина беше взето в ООН на 29 ноември 1947 год. Не мина и година и при осъществяването на тази резолюция три четвърт милиона палестински селяни бяха лишени от домове, родина и земя. 450 села бяха изтрити от лицето на земята, цели поколения хора бяха обречени  на живот в лагери за бежанци. Трагични бяха последиците и за евреите – изчезнаха древните еврейски общини на Ирак, Йемен и Магриб, а членовете им станаха, според думите на Бен Гурион, “човешка прах”, строителен материал на ционисткия строеж на новата ционистка държава.

          На 29 ноември 1990 год. Америка и Москва отново се договориха в ООН и санкционираха масовото убийство на стотици хиляди човека – бомбеният удар през първите дни по тротилов еквивалент беше равен на бомбения удар върху две Хирошими. За древния Багдад, столица на халифата на Абасидите, е подготвена участта на Минск и Дрезден.

          Съветският съюз измени своята многодишна политика, отказа се от плодовете на неизмеримия, колосален труд на съветските хора, от позициите в Близкия Изток – и в името на какво? В името на “помощта” - на колетите? Не ни се иска да вярваме в това. В името на солидарността със запада? Но Западът не е само Джордж Буш, Оливер Норт и Маргарет Тачер, това са още социал-демокрацията на Европа, радикалите на Америка, освободителните движения на “Третия свят”. И не случайно най-добрите сили на Запада – английският Тони Бен, Даниел Ортега от Никарагуа, Вили Бранд, Ниерере, Мандела, американският Джеси Джексон – се борят за мир в залива и за извеждане на американските войски. Но в Съветския съюз почти всички вестници се съревновават в преданост към американските интереси. Говорят за гнусната агресия, сипят се сравнения на Садам Хюсеин с Хитлер, пишат за благородния демократичен Кувейт, смачкан от съветските танкове на агресора.

          Ще кажем веднага, че Кувейт не беше по-демократичен от Ирак. Само един от четирима жители на Кувейт се счита за пълноправен гражданин, а три четвърти от населението са лишени от елементарни права. Хората, влизащи в цитираните три четвърти – в по-голямата си част емигранти - са лишени и от най-елементарното и основното: не им се разрешава да вземат със себе си жените си. Найпол разказва за това безумно общество, където пакистанците и йеменците могат само да мечтаят за надувна гумена кукла.

И отново връзка с Палестина: по-голямата част от хората без права в Кувейт са палестински бежанци. И те самите, живеещи в Кувейт от 1948 год., и техните деца и внуци не са граждани на “демократичен Кувейт”, което може би съответствува на естонските и латвийските представи за демокрация. 40 години без паспорти и без перспективи. Едва сега, при Садам, вчерашният “лимит” – емигрантите, бежанците - получиха равни права с другите кувейтци. Като насмешка звучат думите от резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за “законното правителство на Кувейт” – Кувейт не е имал законно правителство, а мнозинството от населението никога не е имало граждански права.

          Кувейт съществуваше благодарение на английската, а след това на американската подкрепа, като охраняван нефтен сондаж. От него можеха да се възхищават само демократичните вестници, приятелите на Израел, за уравновесяване на произраелската си позиция – нали не може непрекъснато да се ругаят арабите. Така например в деня на иракското нахлуване в Кувейт “Огоньок” помести дълъг оцветен репортаж за прелестите на Кувейт и го завърши с думите: “Разбира се, кувейтците си имат своите трудности, но, както се казва, да им имаме грижите” (считам това за най-доброто изказване за годината). В своя последен предвоенен брой “Огоньок” помества лигаво “писмо на кувейтски деца” в най-добрите номенклатурни традиции, където “децата” се оплакват, че са им отнели портрета на любимия лидер “татко шейх Сабах” и са им дали друг портрет – лошите момчета на Садам.

          Подкрепата за САЩ против Садам стана лакмусовата хартия, разделяща света и хората - и в съветското общество. Не случайно естонските бойци, занимаващи се с поставяне на погранични стълбове в Псковска област, изразиха готовност незабавно да се отправят в помощ на САЩ и да потушат бунта на емигрантите в Кувейт. Колкото по-десен е вестникът или политическата сила, толкова по-твърдо тя изисква равняване по десния фланг на САЩ.

          Да забравим за минута идеологията и съвестта – да приемем, че не е имало основания Съветският съюз да застава зад интересите на САЩ в Персийския залив. САЩ започва война в Залива по свои користни съображения и работата не е само в нефта. С изчезването на “съветската заплаха” американският ВПК се оказа в сложно положение – изчезна нуждата от него.Така може да се дочака и съкращаване на разходите за отбрана и да се стигне, както в Русия, до преправяне на танковете във влекачи. Затова американските военни раздухаха истерична кампания по създаване на нов враг - и постигнаха доста: финансова помощ за Япония и Германия, договори за продажба на оръжие на Саудитска Арабия и Емиратите.

          В САЩ далече не всички се стремяха към война: левите радикали и десните националисти бяха против интервенцията и не само те. Преди нахлуването американското Министерство на вътрешните работи не мислеше да се намесва. И тук отново връзка с Палестина. Израел, този мощен фактор на американската (и съветската) вътрешна политика, реши, че е настъпил удобен момент да се разправи с Ирак с чужди ръце.

          Не е тайна: десният републиканец, коментаторът Патрик Бюкенен, по-рано писал речите на президента Рейган, в своята “колонка на наблюдателя” изтъкна, че само израелското лоби, ционистите в САЩ, искат война в Близкия Изток. За тези сили завземането на Кувейт е повод да се избавят с чужди, американски ръце, от опасния враг Садам Хюсеин. Известните ционисти Розентал, бивш редактор на “Ню Йорк Таймс” и Фоксман, директор на Антидефамационната лига (ADL) на масонско-ционистката ложа “Бнай-Брит”, застават плътно зад войната срещу Ирак, отхвърляйки мнението на Бюкенен, като проява на “антисемитизъм”1. Унищожаването на Ирак е важна цел за Израел, тъй като Ирак е единствената силна и богата страна в Близкия Изток извън килватера на американо-израелската политика. Ирак трябва да се разоръжи. В САЩ има сили, заставащи против подчиняването на политиката на страната на израелския диктат – между тях е и известният писател Гор Видал2 - но в СССР не се чуват такива гласове.

          Израел и неговото лоби в Америка ще направят всичко възможно, за да провалят всички опити за примирие. Съвместното съветско-американско изявление  - плод на посещението на новия съветски министър на външните работи Бесмертних във Вашингтон – само споменаваше за възможността за мирно регулиране на палестинския проблем, когато дойде вик от Йерусалим и президентът Буш веднага се разграничи, и “изясни своята позиция”: никакво регулиране в Близкия Изток, само американо-израелски диктат.

След първите налети на американската авиация целите на войната станаха ясни. Първата цел е унищожаване на Ирак. Главната цел предстои – световно господство. Тази цел е примамвала американците и по-рано, но сферата на влияние на Съветския съюз и лагерът на социализма бяха като черна дупка на пътя им. Сега дупката се свива и звездният флаг одухва света..

          Не е прилично да се говори за “недопустимостта на иракската агресия” – не по-малко бруталната американска агресия в Панама* (само няколко месеца по-рано) не доведе до санкции срещу Вашингтон, нито до блокада на САЩ, нито до поток от гневни статии в съветските вестници. Друг пример – агресията на Индонезия срещу мъничкия Тимор. Той получи независимост след португалската революция и на власт дойдоха леви сили и беше незабавно завладян от проамериканската и антикомунистическа Индонезия. Индонезийците изтребиха половината население на Тимор и натикаха в концлагери оцелелите, а на тяхно място докараха изселници от Ява. Въпросът за Тимор редовно се повдига в ООН вече 15 години, но никой не споменава и дума за блокада на Индонезия.

          Може ли да се говори за “недопустимостта на окупацията”, когато Палестина, Южен Ливан и Южна Сирия вече много години са окупирани от Израел? САЩ отклони предложението на Ирак – да  обвърже своето изтегляне на войските от Кувейт с освобождаването на Палестина и жалко. Помня как се радвахме – двойно – узнавайки за размяната на Володя Буковски с Луис Корвалан. Такива размени на жертви са просто забележителни. Съветският съюз трябваше да поддържа идеята за обвързване на едно искане с друго.

          Демократите осъдиха “вземането на заложници” – задържането от Садам Хюсеин на специалисти на САЩ. Според мен, разместването на американски и английски граждани на иракски обекти беше разумна мярка: американците и англичаните имат твърде леко, расистко отношение към бомбардирането на човешките “отпадъци” – като се започне с Хирошима и продължи с Ханой и Триполи. Ако не бяха заложниците, американците щяха да изпратят хиляди иракчани в рая при хуриите. “Всеки човек е равностоен на целия свят” – поучаваха нашите мъдреци, всеки – а не само американецът, всеки – даже “отпадъците”. И затова се радвам, че белите тела на американските господари са защитавали (макар и само до Коледа) иракчаните от бомбените килими. Ще се радвам, ако американските военни престъпници – не мога да нарека военнопленници убийците, избиващи мирното население от височина 30 хиляди фута! – са запазили живота макар и на малцина иракчани в хода на тази безнадеждна война.

          Садам Хюсеин видимо е неприятен човек. Но Алиенде и госпожа Бхуто бяха приятни хора, а това не ги защити от гнева на ЦРУ. Теодор Рузвелт е формулирал принципа: “Той е кучи сини, но наш кучи син”. Русия забрави този принцип.

          Защо се застъпвам за Ирак ли? В 1968 год. писах “Вън от Чехословакия!” по стените на родния ми Новосибирск, а в 1973 год. попаднах под огъня на иракската артилерия на 30 км от Дамаск. Нямам лични причини да бъда за агресията въобще или за Ирак в частност. Но Ирак от времето на Саладин е първата независима страна  в Близкия Изток. Нашият регион твърде дълго и лошо е управляван отвън - отначало от турците, след това от Англия и Франция, а сега – от неоколониалната паяжина на Америка и васалите й. Да. Може би Садам Хюсеин не е добър човек. Но на Близкия Изток е нужен “обединител на земи”, който да може след време да противостои на колониализма и ционизма. А разделянето на близкоизточните земи, при което нефтът и доходите остават в ръцете на група корумпирани шейхове, служи само на империалистите.

          Има и друга причина – това е краят на социалистическата структура на света. Ние навлизаме във времето на единна монолитна американска хегемония. След Ирак ще последва Куба и, страхувам се, че след няколко години и Москва няма да избегне съдбата на Багдад.

          Има и трета причина, вътрешноизраелска. Ирак е нужен на Близкия Изток за равновесие - за да уравновесява и сдържа мощта на Израел. Израелските наблюдатели (например Авинери в открито ционисткото “Ново време”) заявява, че заради Садам са рухнали опитите за регулиране. Това е лъжа. Опити за регулиране не е имало, а и не е могло да има – Израел е силен и не се готви да отстъпва. Правителството на Ицхак Шамир торпедира всички мирни инициативи. За известно време разговорите за тях могат да действуват като наръч сено, привързано за пръчка пред теглещото талигата магаре, едновременно примамливо близко – и достатъчно далеко от зъбите му. Но още не се е родило такова глупаво магаре, което да тегли талигата вечно само при вида на сеното.

 

 

МВФ и “стабилизационният фонд”

 

          Колко пъти, минавайки по Новия Арбат, съм виждал тази сцена – провинциалистът се заглежда в играта “тука има, тука нема”. Той не знае, че в тази игра за наивник като него, печалбата е поръчана, той вижда как печелят другите, не разбира, че това е примамка и слага като залог своите с труд спечелени пари. Московчаните бързо подминават – те знаят, че е невъзможно да се спечели тази игра.

          В позата на такъв провинциалист, готов да встъпи в играта, сега стои Русия начело с най-добрите интелектуални сили на Свердловския обком. Названието на играта е “Заеми от МВФ и стабилизационен фонд на валутата”. И двете части не могат да се спечелят, при това то не е тайна за “гражданите” – за западните финансисти. Най-големият финансов вестник на Запада “Уол-Стрийт Джърнал” е посветил уводна статия на идеята за “стабилизационен фонд”, в която фондът се описва по следния начин: “Страната Мумбо-Юмбо решава да повиши курса на националната си валута – раковината – по отношение на долара. Тя заема долари и изкупува раковините  по висок курс. След известно време у нея остават раковини и голяма дупка – доларов дълг. В резултат доларовият курс на раковините пада, а дълговете остават. Това ще стане и в резултат на стабилизацията на рублата”. А тъй като всички долари от фонда все едно ще се утаят в швейцарските банки – там ще ги занесат новите руски бизнесмени – ще бъде справедливо тези банки да го финансират. Бъдете внимателни, господа бивши другари – пише органът на “акулите на Уол-Стрийт” – това е капиталистически заговор”.

          Този процес вече върви с пълна сила. От януари реалният курс на рублата се вдигна няколко пъти – отчитайки 500 и даже 1000-процентова инфлация. Усилията на правителството на Гайдар да повиши рублата предизвикаха очакваните последици – за последния месец износът от Русия спадна с 22 %, а вносът нарасна с 25 %. Става дума не за полезен внос – промишлени линии за производство – а само за внос на предмети за широко потребление. Парите, които се изливат в руската хазна, отиват за финансиране на европейската и азиатската лека промишленост  и погубват и без това умирающата лека промишленост на Русия. Когато парите свършат, Русия няма да има промишленост, но ще има огромен многомилиарден дълг.

          В това няма нищо ново. Погледнете схема номер 2 в английското финансово списание “Икономист”, като цяло занимаващо се с протачеровските монетарни и прогайдаровски позиции. Тя описва какво става със страните-получатели на “помощ”. Отначало те получават кредити и парите отиват при тях, но при условията на кредиторите – да се отворят пазарите за западни стоки, за западни идеологии, за компрадорски капитал, да се създадат възможности за износ на капител. След това парите се пропиляват, промишлеността се разрушава, а кредитите трябва да се връщат. И тук кривата става изцяло отрицателна – започва обратния трансфер на пари от длъжника към кредитора. Така за последното десетилетие богатите страни и банки (без да се броят частните компании!) са изнесли от бедните страни-длъжници 1300 милиарда долара – къде-къде повече, отколкото са внесли, пише Виктория Бритейн в английския вестник “Гардиан”. Отчетът на Програмата за развитие на ООН за 1992 прави равносметка: ежегодното салдо от изпомпването на пари от бедните страни към богатите е 21 милиарда долара.

          Но и вложените на Запад пари не остават в бедните страни – разхищават ги богатите и овластени граждани на бедните страни. Русия вече е опитала началния вкус на тази ябълка: за последните пет години Съветският съюз взе неизвестно колко, но немалко милиарди долари на заем. Дългът остана и правителството на Елцин го призна. Но самите пари “офейкаха” – според съобщения във вестниците, за това време около 200 милиарда долара са били изнесени от съветски и руски граждани зад граница и вложени в западни банки. През тези години малцина започнаха да живеят по-добре, но тези малцина можаха забележително да натрупат пари. Ще трябва да се разплаща народът – и тъкмо в това е смисълът на дълговете.

          За богатите граждани стана изгоден относително високият курс на рублата: сега техните безброй милиони рубли, получени от превръщането в налични на държавните безналичия и от машинациите от търговията с водка до подкупите, могат да се превърнат в “истински пари”. Именно на тях е нужна голямата измама, наречена “конвертируемост на рублата”. “Конвертируемостта” е пагубна за не твърде богатите страни: Франция “конвертира” валутата си едва преди няколко години. Финландия не е направила това и досега. В Израел въведоха конвертируемостта през 1977 год. след победата на десните партии на изборите и за три години инфлацията премина 1000-процентовата граница и - ако не беше масираната и безвъзмездна помощ на САЩ - страната въобще нямаше да се съвземе, макар че “конвертируемостта” беше ликвидирана доста бързо.

          Поддържането на висок курс за обмяна на парите е особено вреден за икономиката на страната. Нигерия, най-голямата и най-богата страна в Черна Африка с огромни запаси от нефт, едно време поддържаше висок курс на найрата, местната парична единица. За чужденците Лагос беше приказно скъп. Минаха няколко години, в течение на които пъргавите министри и бизнесмени, ползувайки се от високия курс на найрата, с куфари изнасяха валута от страната. Това не образен израз: в Лондонското летище Хитроу постъпваха жалби от нигерийци, загубили куфари с налични няколко милиона. В резултат найрата падна до земята, Нигерия се разори и стана твърде евтина за чужденците, жителите й до ден днешен връщат дългове, а бившите министри и бизнесмени сега живеят на бреговете на Женевското езеро, по-близо до парите си.

          Покойният филипински диктатор Маркос, един от най-богатите хора на планетата, натика страната си в дълговата яма и днес Филипините  връщат на богатите си кредитори по 6 милиона долара на ден. Половината от държавния бюджет  на страната отива за изплащане на дълговете. За да изплаща такива суми, страната изсича горите, унищожава селското стопанство, мачка бедните. В името на дълга всеки час умира филипинско дете – парите, с които трябваше да се осигуряват храна и лекарства, отиват на Запад, при хората, с които Елцин иска да играе на “тука има, тука нема”.

          Погледнете фигурата в “Икономист”: как се разпределя световният доход. От почти пет милиарда население на Земята на първия милиард принадлежат 83 % от общия продукт. През 1960 год. делът му беше “само” 70 %. При това основният механизъм за това “преразпределяне” бяха кредитите, т.н. “хуманитарна помощ” и политиката на Международния валутен фонд. Тези схеми ни помагат да разберем сегашното положение на Русия – днес Русия преживява не криза, а разцвет, тя върви по възходяща, положителна крива на паричния трансфер. За това свидетелствува и лавинообразното увеличаване на вноса, въпреки спадането на производството. Истинската криза ще започне след няколко години, когато кривата стане отрицателна.

          Но в това време хората, подмамили народа си на тоя път, вече ще живеят на брега на Женевското езеро.

 

Столицата е враг

 

          Още през 30-40-те години Мао правилно схваща, че населението на столиците в относително бедните страни е абсолютно корумпирано. Вместо да се стреми към властта в столицата, както правят руските болшевики, Мао взема властта в далечната провинция, създава там “освободена територия” и вече оттук потегля с войската си към столицата. Впоследствие този опит намира потвърждение във Виетнам и Камбоджа, където столиците последни падат в ръцете на народа. Столицата е място за среща на света на богатия и света на бедния и там от масата на богатите на пода падат доста трохи за бедните. Бедняците от столицата сравняват своето положение с бедняците от цялата страна и виждат колко по-добре живеят. Икономически те стават компрадорска лумпен-буржоазия и подкрепят едрата компрадорска буржоазия.

          Надяващите се на успех на митингите в Москва се утешават с илюзии.  Противостоенето между столицата и провинцията е нещо естествено във всички страни от “световното село” - в Москва това започва още при Лъжедмитрий*. Всяка власт – още повече властта на МВФ – може да си позволи да подкупи жителите на столицата.

          Мао е вярвал в духовното здраве на Китай и в неговата способност да прероди компрадорските елементи и да ги направи национални. За “Червените кхмери” в Кампучия (Камбоджа) е било ясно, че не могат да се справят с големия град-вампир, чието население е свикнало да живее за сметка на окупационните войски и “хуманитарната” помощ, и са изселили жителите на столицата в провинцията за превъзпитание.

          Между редовете ще отбележим, че “ужасите” на “червените кхмери” в общи линии е “партенка” на пресата на ЦРУ. Мнозинството от загиналите в Камбоджа са загинали от налетите на американската авиация – страната е била подложена на най-интензивната бомбардировка от времето на Корейската война и преди войната в Кувейт и че по плътност тя е превъзхождала бомбардировките на Германия – и в резултат глад, епидемии и разоряването, предизвикано от тези бомбардировки. Инициаторът на слуха за “двата милиона убити от Пол Пот”, французинът Жан Лакотюр се разграничи от тези числа, заявявайки (в “New York Review of Books”), че загиналите са хиляда пъти по-малко. “Червените кхмери” бяха азиатски вариант на Пугачов и Разин, те прехвърлиха селската война в корумпираната столица и до ден днешен към тях се отнасят така в Камбоджа.

          В бъдеще на въстаналия народ ще е необходима нова столица и времето ще покаже дали такава ще стане Нижни Новгород, Свердловск или друг град на Русия.

 

 

Двама мислители: Сахаров и Гумилев

 

          Неотдавна списание “Знаме” завърши обширното публикуване на мемоарите на покойния академик Сахаров, проточило се почти година. То започна в смутния период на перестройката и завърши вече след победата на буржоазната революция. След август 1991 значението и влиянието на Сахаров рязко спадна – на победителите вече не бяха нужни призивите за спазване на правата на човека и гражданските свободи. Безполезно е да се гадае как Сахаров би се отнесъл към новата власт и дали би могъл да се спогоди с Елцин. Интересно ми беше да прочета мемоарите на този човек, всички благи намерения на когото неотклонно водеха към ада.

          Някога, преди цяла вечност, аз, младият дисидент, организирах кампания  по издигането на А. Д. Сахаров във Върховния съвет. Но наказват човека с изпълняване на желанията му и аз доживях до времето на Сахаров във Върховния съвет и до посмъртния му култ. Някъде в средата на 70-те години той загуби (без да забележи, разбира се) моите симпатии. Той беше твърде любим на САЩ, същите Съединени щати, които подкрепяха Пиночет в Чили, Сухарто в Индонезия, д’Обюсон в Салвадор и други майстори на мъченията. Изобретателят на оръжие доктор Сахаров сам стана оръдие в ръцете на САЩ.

          Бунтът му беше бунт на привилегирован и защитен човек и даже славата му се изграждаше главно върху термоядрени заслуги и титли. (Сахаров заемаше висока позиция в йерархическото съветско общество, а на Запад ценяха особено високо съветските “дисиденти” с титли – професор, академик, заслужил артист или син на министър или генерал.) За Сахаров се застъпи целият западен свят и не пестеше разходите, за да му направи по-приятни дните на заточението. Той приличаше на лидерите на Фронда – съветския принц Конде.

          Може да се каже, че в смутни времена историята издига два типа лидери – лъжедмитриевци и минини*: лъжелидери, водещи народа с гръмките си имена и титли – и истински лидери, възникващи в народния живот като Deus ex machina**. Чуждите държави неизменно залагат на първите, като на познати имена – по същия начин и в Москва те пият кока-кола, а не квас. В това отношение американците са непоправими – те винаги се хващат за гръмките имена, било то в Бирма (вдовица на национален герой), или Камбоджа (принц, когото някога самите те са свалили) или в Русия. Бившият член на Политбюро и първи комунист на Москва, а също създател на руската водородна бомба са типични лъжедмитриевци на смутната епоха, все още неродила своя Минин.

          Напечатаните в “Знаме” спомени ми дадоха възможност отново да проверя и съпоставя с реалността “феномена Сахаров” (Веднага ще направя уговорка, че тук и по-нататък  става дума за версията на списанието, дадена за печат от Е. Бонер и, може би, обработена в съответствие с нейните вкусове.). Повече от всичко дразни стилът – беден, повяхнал, банален. Казват, че стилът е човекът. Ако Сахаров е написал тези редове, то той е бил банален и плосък човек. Не ми се е случвало да срещна по-лошо написани мемоари. У покойния академик е липсвал усета за думата и почти всяка фраза от писанието му е доказателство за това. Да започнем по ред от началото: “Есента Люся пусна Таня и Рем с Мотя за няколко седмици да починат на юг... Похапнахме в ресторанта на пристана, чукнахме се с пепси-кола... Мотя много хареса тази газирана напитка, на нас също, току-що бяха започнали да я произвеждат в южните градове, като един от резултатите на отслабване на напрежението”. И така нататък - стотици страници еснафско описание на еснафски бит.

 

Афганистан

Но не само стилът злепоставя академика – по същество Сахаров зае неправилната позиция по всички проблеми. Не знам нарочно или неволно, но в тези броеве на “Знаме”  от 1991 год., където са поместени мемоарите, беше напечатано и подробно “журналистическо разследване” от Д. Гай и В. Снегирев “Нахлуването в Афганистан”. Разбира се, в списание “Знаме” може да се появи статия само от демократична позиция, но тъкмо с това тя е забележителна.

          Да съпоставим текстовете на двете публикации в това списания. Сахаров пише: “През декември 1979 год. Съветският съюз въведе свои войски в Афганистан... В многобройни съветски декларации се казва, че съветските войски са навлезли в Афганистан по молба на законното правителство, но държавният глава Амин не би могъл да иска влизането на съветските войски, които го убиват. Фактически Амин се стремеше към независимост  и именно затова беше неугоден на съветските ръководители”.

          Гай и Снегирев пишат в наши дни въз основа на документи и беседи с участници в събитията: “Афганските ръководители молеха за въвеждане на съветски войски на територията на Афганистан... Имаше двадесет такива обръщения, при това седем от тях изхождаха от Амин (управлявал само сто дни)”. Гай и Снегирев привеждат тези молби и запитвания, не оставящи място за съмнения: въвеждането на войските е станало по молба на законното правителство на Афганистан. Амин затова не се е съпротивлявал, защото е бил уверен че това са войските, повикани от него за защитата му. Това е важно откритие, неоставящо камък върху камък от мита за “съветската интервенция в Афганистан”.

          С други думи, цялата позиция на Сахаров за Афганистан почива на фактически невярно допускане. Той е бил мъжествен като Джордано Бруно и готов да отиде на кладата за убеждението си, че земята се крепи от три кита. Оттук и леката комичност на цялото повествование, на житието на мъченик за невярното и фактически неморално дело. Впрочем, разследването на Гай и Снегирев е остро възражение не само на Сахаров, но и на много други – в Русия и на Запад – обявяващи се против афганската “интервенция”. Сега може да се смята за доказано, че кампанията срещу афганската война е била успешна американска пропагандна уловка, замислена от привържениците на Рейган-Буш с цел да се свали “перестройчика” Джими Картер и да се усили “образа на врага” – московската империя на злото. Съответно се е заблуждавал и Сахаров, който пише в мемоарите си: “Съветското нахлуване в Афганистан е част от съветската експанзия... На Афганистан се е гледало като на стратегически плацдарм за установяване на съветско господство в обширния съседен район”. Виждаме, че Сахаров е приел за чиста монета американската пропаганда: както е известно сега, СССР и при Брежнев, и още повече след него не е планирал излизане извън посочените в Ялта граници (според Ялта, Афганистан се отнася към “съвместната сфера”), докато в същото време именно САЩ установяват “господството си в обширен съседен район”.

          Казаното по-горе не означава, че съветската страна не е вършила тактически и стратегически грешки. Главната тактическа грешка е ликвидирането на законния управник на Афганистан, кървавия Амин, едновременно с въвеждането на войските. Амин видимо е трябвало да се усмири – заради убийството на Тараки, мъченията и екзекуциите на много други – но с това трябваше да се изчака, за да не се дава на враждебната пропаганда възможност да говори за интервенция. Известно време след въвеждането на войските по-мекия Бабрак Кармал можеше да замени Амин.

          Главната стратегическа грешка в Афганистан е, изглежда, характерна за съветската стратегическа школа, защото я извършват и Садат през 1973год., и Садам Хюсеин през 1990 год.  Понякога виждаш тази стратегия в уличните сбивания, когато един побойник без раздразнение нанася удар на другия и чака какво ще направи онзи сега. Не трябва да се чака – това е суровият урок на уличните побоища, особено важен за свързаните със САЩ и проамериканските сили. А ето и примери:

          През време на войната през 1973 год. президентът на Египет Ануар Садат форсира Суецкия канал, заема плацдарм на азиатския бряг в Синай и започва да чака. Чакал е 24 часа и повече, без да развива настъплението, страхувайки се от капани – и е дочакал. Израелската армия се мобилизира, идва до Канала, пробива отбраната и обкръжава трета армия.

          През 1990 год. Садам Хюсеин завзема Кувейт - и започва да чака. Ако беше нанесъл удар по Дахран, предмостовото укрепление на САЩ в северна Саудитска Арабия, интервенцията на “многонационалните сили” въобще нямаше да се състои. Садам можеше да стигне до Катар - до Оман - да се съедини с Йемен: да не остави на САЩ плацдарм на полуострова и да ги принуди да тръгнат към отстъпки. Вероятно щяха да го бомбардират с В-52 от авиобазите на Диего-Гарсия, но той така и така беше бомбардиран - технически невъзможно беше да пострада повече, отколкото е пострадал.

          Но може би съветите ни са аморални? Напротив, точно от такива принципи се ръководи любимата страна на Сахаров и на всички руски “демократи”, “единственият образец на демокрация и морал в Азия” – Израел. Израел, с блестящата му стратегия никога не изчаква, а винаги да развива успеха си, през 1967 год., разбивайки силите на Египет и Йордания, той не започва да чака, а се справя и със Сирия. В борбата с палестинските партизани Израел не се е спирал, тъпо взирайки се в държавната граница с Ливан, Йордания или Сирия – той нанасяше удари по палестинските лагери и на териториите на тези страни.

          И така, стратегическата грешка на СССР в Афганистан  е отказът от пренасяне на войната на територията на Пакистан. Ако по волята на Америка Пакистан се превръща в база за атаките в Афганистан, трябваше да се създадат сериозни проблеми на тази страна - включително и откриване на втори фронт на индийската граница. Тогава в продължение на няколко месеца Пакистан щеше да престане да подкрепя муджахедините  и войната щеше да завърши.

          Не се наемам да споря необходимо ли е било да се въвеждат войски в Афганистан (може би не е било) – става дума за това, че след като вече са въведени, не трябва да има спиране. “Не изваждай кинжала. Но, ако си го извадил, удряй! Удряй така, че да разсечеш коня заедно с ездача” – призовава кавказкият поет и, разбира се, е бил прав.

          Грешка беше и безусловното извеждане на войските от Афганистан – за такава стъпка можеше да се получи прекратяване на блокадата на Куба и Никарагуа, прекратяване на подкрепата на УНИТА в Ангола и в най-лошия случай прекратяване на всякаква подкрепа на муджахедините. Не бяха поставени подобни условия  и всички бяха учудени  от това колко дълго се задържа правителството на Наджибула. То падна едва след прякото сговаряне на режима на Елцин с американците и афганските “непримирими”.

          Разбира се, може да се говори за грешките на съветската стратегия само до 1991 год. След иракската война, а още повече след август външната политика на руските власти се сведе до изпълняване на команди от Вашингтон. Така например, решението на Москва да приеме всички условия на малко известна групичка афгански партизани - чак до блокада на “кабулския режим” - в замяна на съгласието им да посетят Москва, вече не може да се счита за грешка – такива грешки не се правят.